Александрина Шаханова

ВЪРВЯ ПО СЛЪНЧЕВА ПЪТЕКА

    /поетична композиция/

Вървя по слънчева пътека

на гръб със раница. Сама!

И на душата ми е леко…

Да имах, Боже, и крила –

да литна като чучулига!

Мой сън това е… И мечта!

О, Господи, аз имам всичко –

дом малък, скромен… И деца.

Но искам да съм и с крила!

Не знам дали е изпълнима

о, Боже, моята молба,

да може и това да имам,

но моля ти се, помогни ми –

не ме оставяй без мечта!…

             ***

Научи ме, тате, думички да сричам

преди да отворя първия буквар…

Поведе ме, тате, с дланта си корава,

шарените книжки да си избера…

Научи ме, тате, хоро да играя –

игривите мелодии свиреше с уста…

Показа ми, тате, как се сее, жъне –

в ръката ми детска ТИ постави сърп…

Научи ме… Показа ми… Поведе ме…

Беше ми учител, не само баща!

***

Една тревичка, нежна и зелена,

яви се неочаквано пред мен.

Погалих я с ръка, а тя, смутена,

погледна ме със поглед запленен.

Какво очакваше от мен? Не зная.

Нов жест на нежност и любов?

Макар незабележима, тя е

родена под небесния покров

да гледа слънцето как денем грее,

как птиците на воля си летят,

как плодовете земни зреят

и колко хубав е светът!…

Една тревичка, нежна и зелена…

И тя частица от Вселената!

***

С кафе, притоплено във пясъка,

на дунавския бряг стоя сама.

Далече някъде е ДРАГАТА –

(до мен достига ѝ шума)

отново вадят и товарят пясък.

Пред погледа ми речните вълни,

в сребристо-сив оттенък,

проблясват, плисват тихо и изчезват.

А слънцето, немилостиво,

изпраща огнени лъчи –

прежуря, пали…

Напук на него дунавският бриз

горещото ми тяло гали…

***

Дните ми минават като облаци –

ту светли – бели и красиви,

ту мрачни – сиви и намръщени,

обидени на вятъра,

отнасящ ги незнайно накъде…

Годините ми преминават като облаци –

ту буреносни и навъсени,

сурово заплашителни,

ту ведри и сияйни,

пълни с плодоносни обещания…

Животът ми минава като облак –

ту спуска гневно ледени стрели

и най-безжалостно обрулва всичко,

ту лее бисерни струи –

облива ме…И ставам чиста!..

***

Аз бях оная слънчева жена,

която тича боса по полето.

На къра съм замръквала сама

във лятна вечер нейде под небето.

Аз бях оная предана жена,

горчиво вино дето ти налива.

Аз бях за теб и звук, и светлина

и две очи, които те опиват…

Аз бях и непокорната жена,

която не познаваше забрана.

Гневът ти предизвиквах аз сама,

но ти във мен все влюбен си остана.

Сега ме гледаш с галещи очи,

но не пред мен, а някъде отгоре…

И казваш:  “Мъката не ти личи –

успяла си и с туй да се пребориш…“

Дали съм вече същата жена,

отгледала ти и деца, и внуци?…

Горчиво вино пия си сама –

без теб отдавна и това научих.

***

Мое слънце житейско, не бързай на залез!

Пред вратите небесни поспри, отдъхни!…

Не пришпорвай годините! Моля те … моля те!

с още много слънчеви залези

моя земен живот украси!

***

Вървя по сенчеста пътека

със раница на гръб… Едва, едва…

А на душата ми е леко,

макар че нямам си крила

да литна като чучулига…

Но… винаги една мечта

по моя път ще ме настига!…

Тект: Александрина Шаханова

 

 

 

Ж Е Н А

В памет на съпруга ми

Аз бях оная слънчева жена,

която тича боса по полето.

На къра съм замръквала сама

във лятна вечер нейде под небето.

 

Аз бях оная предана жена,

горчиво вино дето ти налива.

Аз бях за теб и звук, и светлина,

и две очи, които те опиват.

 

Аз бях оная – волната жена,

която не познаваше забрана.

Гневът ти предизвиквах аз сама,

но ти във мен все влюбен си остана.

 

Сега ме гледаш с галещи очи,

но не пред мен, а някъде отгоре.

И казваш: „Мъката не ти личи –

успяла си и с туй да се пребориш!…“

 

Дали съм вече същата жена,

отгледала ти и деца, и внуци?…

Горчиво вино пия си сама –

без теб отдавна и това научих.

 

 

КАТО ОБЛАЦИ

           „Минават дните като облаци…“ (Стефан Цанев)

Дните ми минават като облаци –

ту светли – бели и красиви,

ту мрачни – сиви и намръщени,

обидени на вятъра,

отнасящ ги незнайно накъде…

 

Годините ми преминават като облаци –

ту буреносни и навъсени,

сурово заплашителни,

ту ведри и сияйни,

пълни с буреносни обещания…

 

Животът ми минава като облак –

ту спуска ледени стрели

и най-безжалостно обрулва всичко,

ту лее бисерни струи,

облива ме… И ставам чиста!