Ана Малакова

Стихотворения от Ана Малакова

Съдба

Не спират мислите тревожни

във своя бяг неоспорим.

Под вежди смръщени, сумрачни

изход търся несломим.

 

Да бих могла ковачницата

да спра,  да трака с грозен шум

и мисли – есен златолистна

да разпилее по стръмен друм.

 

Каква съдба, каква сестра е,

как глада отстрани, мълчи.

Зад ъгъла прикрита чака

със взряни дебнещи очи.

 

Уроците съдбовни често

живота ми разказва пак

и тръгвам устремено, и смело

из времето вървя във крак.

 

Във тази златна възраст гледам

по-малко да греша и знам –

живота Бог, че дава даром,

съдбата си избираш сам.

 

 

 

 

С чего начинается Родина/

 

От къде започва Родината?

От дунавския бряг,

където руски братя

в паметни плочи мълчат.

 

Било е робско време.

Пет века един народ

хомота робски влачил

и робен, клан и руган.

Площада кървав на Батак

и днес дъжда не ще измий…

 

Но имало един народ.

Той братски, руски се зовял,

дочул воплите ни тежки,

събрал богатирска армия

и… знатни генерали я повели,

пред Дунава се спряли.

 

Пред редиците войнишки

генерала Драгомиров,

този руски генерал

първа заповед издал:

„ Войници, или отвъд  Дунава, или в Дунава”.

Целунал кръста

И дълго с поглед

над редиците кръжал.

 

От турските топове ехо

екнало от другата страна.

Започнала свещената война.

 

В Дунав първите герои

намерили смъртта.

Пищят куршуми

над руската войска.

Сред тази огнена градушка

ехтяло руското „ ура”.

 

 

 

 

Свищовлии първи срещнали

там руските солдати.

В прегръдки братски

крещяли през сълзи „Свобода” .

 

И днес щом вятър

вихрушки зимни пак върти,

и сняг в преспи събира,

напомня за Шипка.

На този връх велик

там хиляди войни и опълченци

на пост във преспите спят.

Връх Шипка не е ли Голгота

свещена,

за нашия

и руския

народ?

 

 

 

Ана Стоянова

 

 

 

 

 

 

Идват дни,

все порои мътни.

Търсят бряг

сто мечти отвяни.

Свят голям,

сляп разбойник води.

Кой със друг

по земята броди.

В стрък от ден

слънцето лудяло,

мъка там

пътниче изляло.

Тъжна съм,

що ли не тъгувам.

Как така

само хляб сънувам?

Изгрев бял

храни ме с надежда.

Чувам звън,

жетва закъсняла.

Спрете дни,

време опустяло.

Този ден –

слънце пак изгряло.

 

 

 

ИСТИНА

 

При тебе, като утро идвам.

На кръстопът ме чакаш

с разтворени ръце

и топло ме приемаш,

като мъничко дете.

По косите ми капките дъждовни

със устни жадно ти събираш.

Примамлива и топла

със силна гръд ме заслони.

Ръцете ти с нежност пълни,

като лянове по мен се вият те.

Не бързай върхът ми да достигнеш!

След това по-нататък накъде?

Поискай мойта вяра.

Заключи ме с твоята любов,

и нека пленница да бъда.

Сто лъжи добри какво са?

Една истина за теб да бъда.