Иван Северняшки на 75

Иван Северняшки чукна седемдесет и петата си година! Както,обаче, се знае, възрастта не е порок и дори и на тази достолепна възраст перото на Северняшки не  почива, а под него се раждат стихотворения, афоризми, миниатюри. Да се насладим на последните негови творби, изпратени от Павлина Петкова – председател на Конфедерация на българските писатели – клон Бяла!

 

ЕСЕННО ПРИЗНАНИЕ

 

Животът ми е низ от листопади.

Душата ми – обрулено дърво,

което зимата не го пожали.

Видял съм лошо и видях добро,

което все ме кара да прощавам,

и да забравям всяко ново зло,

дошло при мен от „верните“ другари.

И кара ме до лудост да обичам.

Да оценявам и последните минути

с усмивката на някое момиче,

дордето всичко между нас се срути.

 

ЕСЕН

 

Ти вървиш уморена, а в косите ти вятър

златна есенна брошка закичи.

Колко много измина, колко малко остана,

мое скъпо момиче.

 

Като птици наесен отлетяха децата

и навярно не ще се завърнат.

А звънецът на входа още чака и чака

късно гости да звъннат.

 

Само вятър гони сухи листи и клони,

тъмни облаци ниже небето.

Не достигат парите. Зима дебне на прага.

И омразата свива сърцето.

 

ИСКРИЦИ ОТ ЛЮБОВ

 

Тя идваше със лека стъпка на сърна.

Три пъти ме целуна и отмина.

Запали огън в моята душа,

който още нося през годините.

 

Целувам чашата със мелнишкото вино.

Изгарят поривите на кръвта.

Дано в сърцата ни не идва зима!

Дано да бъде вечна пролетта!

 

ЩАСТИЕ

 

Затопленото тяло на жената

ме връща във началото на Рая.

Щастливи пиехме от свободата

и любехме се страстно, до омая.

 

Оная подла змия ни измами,

но още в нас извира любовта.

Нека тъй да бъде, чак до края,

това щастие, добито от греха!

 

 

ПЪТУВАНЕ

 

Не намерил през времето брод,

сам-самин към отвъдното крача.

Само моят проскубан мъник

ме посреща самотен във здрача.

 

Много кротко в краката ми ляга

да му хвърля коричка от хляба.

Аз вървя, а пък времето бяга

и какво ли пък всъщност ми трябва!

 

Щом животът се стича надолу

и загубваме свойта опора,

дано в чуждите спомени бъдем

с добрината на истински хора.

 

САМОТА

 

Слънцето бавно ляга на хълбок.

Топлите длани приспиват деня.

Тебе те няма, а край мен тишината

шепне забравени имена.

 

Чезнат спомени. Губи се времето.

Към кого да протегна ръка!

Псуваш по вятъра. Тръгваш към кръчмата,

за да излееш своята тъга.

 

ПИСМО

 

Къде сте, приятели от големия град.

Още ли дремете в своите тесни бърлоги.

Аз живея в един провинциален ад,

сред много врагове и несгоди.

 

До късно се тровя с разни ментета.

Чорля косите си. Гриза си ноктите.

Броя си стотинките до момента,

дордето ми писне и хвърлям ги всичките

 

на някой приятел по маса и чаша

и се прибирам в къщи нетрезвено.

А България е една цветна градина,

от алкохола грейнала весело.

 

 

ВЕЧЕРЕН РАЗМИСЪЛ

 

Умира моят бащин дом, умира.

Старее къщата. Умряха майка ми, баща ми,

брат ми из райските градини скита

и господа за мене често пита:

защо се бавя и къде живея?

Приятелите още ли очакват

да ги почерпя, за да ме одумват.

Дали черницата изсъхна край стобора.

Дали във къщи идват още хора.

Пътеката до моя дом с трева обрасна.

Една къртица чак под прага рови.

И чака къщата стопани нови.

 

МЪЧАТ МЕ ДУМИТЕ

Мъчат ме думите. Пиша за мама.
Пиша за мама, а мама я няма.
Мама отиде нейде оттатък,
где няма връщане, няма остатък.
Вечер ме гледа, там от небето,
като звездица в небитието.
Чувам да дума, дума след дума:
„Срещнеш ли мъка, сине, по друма,
наведи чело, целуни ръка.

Човек е човек, за да разбира.
Пръстта ни ражда и ни прибира!“

 

 

НЯМА ГО МОМИЧЕТО

Няма го момичето, с което
скитахме по градските площади.
Тайничко се криехме във храстите,
за да се целунем. Бяхме млади.

Вятърът разрошваше косите й,
а луната слизаше по-ниско.
Роклята оранжева, на залези,
все ни пречеше да бъдем близко.

Котките коварно ни завиждаха,
втренчени във нашата прегръдка.
Хвърчила от облаци летяха,
а по нази тръпка подир тръпка.

Няма го момичето, с което
сме изпитвали тъга и радост.
То отиде нейде по небето,
но остави спомени за младост.

 

В СЪДЕБНАТА ЗАЛА

До двамата защитника изправени,
стояха мълчаливо той и тя.
И всеки вижда – двамата са прави,
изчезнала е само любовта,
която в очите е горяла,
в устните, в думите добри
и сякаш за миг в тази зала
дошла е само за да изгори.
Да вземе топлината им и всичко,
дошло при тях със първите мечти.
Една усмивка само на момиченце
се молеше да им прости.
Не знаеше че щом от тук излязат
единия ще хване за ръка,
а другата ръка ще бъде празна,
ще мята с нея винаги така
останалия сам да ги догони…
Докато неусетно ще си спомни,
че не очакват никого сега!
КЛОШАРЪТ И НЕГОВОТО КУЧЕ

Един клошар и кучето му Тони
живееха на времето напук.
Той цял живот миражи гони,
а днеска рови в кофите с боклук.

Децата му отдавна по чужбина
пред кризата превиват врат.
Жена му във отвъдното премина,
не й харесвал вече този свят.

Сега самотен по пазара дреме,
а нощем спи до кофите с боклук.
Един клошар и кучето му Тони
живеят днес на времето напук.

 

 

УТРЕ

 

Не знам дали изобщо има „утре“.

Живея във един измислен свят.

Приятелите често ми досаждат.

Най- близките в земята кротко спят.

 

Реки поглъщат много скъпи жертви.

Броя стотинките да купя хляб

и давя мъката с горчиво вино,

а във гърдите ми бушува яд.

 

Летят край мене луксозни мерцедеси,

закупени със скъпата ни пот,

а лъгаха ни лидери различни,

че утре идва по- добър живот.

 

Толкова години няма „утре“,

но вярвам, идват по- щастливи дни.

Дано не е поредната измама-

лъжата двойно повече боли!

 

БОЛКА

 

Отидоха си бедни от света.

Синът в града. Жена му по чужбина,

със внуците във някаква страна

посуда мият, нейде без родина.

 

Обрасна дворът с троскот и кощрява.

А плевнята се килна настрана.

И кучето по пътя дълго лая,

дордр намери глутница добра.

 

И лястовици вече не гнездят

под стряхата, където са гнездили.

Избяга щъркелът, за кой ли път

не се прибра в старите предели.

 

А къщата, останала сама

заглозга с вълча ярост дървоядът.

Умираше със свойта самота.

То, времето, на никой не прощава.

 

Тополката заплака, залиня

и пухкави ссълзи изсипа към небето.

Затлачи тиня бистрата вода

и стадото не скита вече из полето.

 

БУДНА КОМА

 

Защо си спомних онова дърво,

разаперило криле като на птица,

линеещо… останало само.

Не знам дали бе орех, или бе черница.

 

Но радвало е хората със плод

и птици са му пеели в премала.

Съдба жестока. Да стои само,

дордето го отнесе внезапна хала.

 

И изведнъж ми стана много жал,

защото то на хората прилича:

останали сами, остават без любов.

Животът изведнъж не ги привлича.

 

Сънуват близки, минали отвъд,

да ги зоват за много близка среща.

Вървят в съня си по  отъпкан път

и чака по – щастлив живот отсреща.

 

 

НА ЕДИН МОЙ ПРИЯТЕЛ

 

Защо реши

да почнеш

всичко от начало

и на България

поставяш кръст?

Ний с тебе

имаме една Родина

и ни е скъпа

тази родна пръст.

 

И ни е скъп

Балкана,

Янтра,

Искър,

небето синьо,

детските мечти.

Къде отиваш?

Имаме една Родина

и всеки

свойта обич

и дължи!…

 

оОо

 

Когато те правят на маймуна, помисли що за човек си.

 

оОо

 

Често пъти сладките приказки дават горчиви резултати.

 

оОо

 

Политиците, когато снасяте големи яйца, мислете, че трябва й да ги мътите.

 

оОо

 

Пълним ли парламента с празни глави, не можем да очакваме напълно спокоен живот.

 

оОо

 

За някои преходът към демокрацията се оказва доста доходен.

 

РАМКАТА

 

Човекът излезе от рамката. Години наред беше живял в нея спокойно и порядъчно, но изведнъж му щукна да се поразпусне малко. Може би само от любопитство, за да види как се кара по-нашироко.

Поразвърза пояса си, поразпищоли се, обаче веднага му се зави свят. Ден-два и като се понапати едно хубаво, рещи че е сбъркал.

„Прави са хората, като казват, че излезеш ли от рамката, тясно ще ти се види!“ – каза си той и се върна пак там.

 

КОЛЬО БОГАТИЯ

 

Сетен сиромах бил дядо Николай Трифонов. Но, както казва народната поговорка, сиромах човек – жив дявол. Духовитите му съграждани му викали Кольо Богатия. Един ден негов приятел решил да се пошегува:

  • Кольо, ще вземеш ли да ми дадеш едно агне за сбора?
  • Че аз да не съм овца! – не му се оставил Богатия. – Знаеш къде ми е кошарата. Моите овце ги пасе вятърът.

 

 

 

РАЗПЪНАТИЯТ БЛОК

 

Преди години, когато спускали плановете на бригадите в стопанството, на една от бригадите бил определен много голям план. Председателят Драгомир Илиев – бай Драго, както си го знаели беленчани – говорел за плана, когато един от бригадирите го прекъснал:

-Другарю председател, можете ли да ни дадете два трактора!

-Защо са ти бе, Христо, тия два трактора!

-Да взема да разпъна блока, че да изпълним плана…