Мария-Розалия Владимирова

Приказка

Ти вече знаеш -Пепеляшка е

една царкиня в ‘вехта рокля.

Душата и е царствено красива и добра!

А защо тогава нейните

доведени сестри ти по -харесват?

***

Бог да пази щедрите натури,

дето все се мъчат да Го надвишат!

Добро опитват да раздават

и там,където няма как.

Нещастието им да запази

и мъката,гневът,дори,

когато нямат нещо за даряване

и от това се чувстват смазани.

Бог да пази щедрите души!

И скритом да им дава повече!

Жалба до лъв

Котко голяма,златна!

Ах,да можех да ходя,

с тебе навсякъде!

Просто да живеем заедно!

(Където ти пожелаеш.)

-Ако те храня с негодници само,

дали няма да се отровиш?!

-Нима ядеш длани протегнати?!

А,ако пробам веднага,

и мене ли Лъв ще наричат?!

Или някъде ще избързат

да ме затворят за дълго,

както ми и предричат?

***

По улиците на града ни

хората ме виждат и ме знаят -тук съм.

Колко ли от тях са се тревожили,

когато небрежно -весела

не съм се разговаряла

с никого край тях?

Така човек живее,в спомени остава,

пред хорските очи и в паметта им –

на фона на града си вписан лик!

Етюд

По сенките на клони стъпвам,

а паднали листа ги украсяват,

верни на дълга си да са с тях.

И сянката на закъсняла птица

там се приютява.Неволно

покорява ме илюзията :

крилата и да не настъпя!

-Вечерна улица под стари дървеса

в театъра на сенките ме включва!

Полу-сериозно

Колко трудно се ставало

от черна овца -бяла!

Природата все ще избива

дори в невинна украска:

черни уши,петънца някакви…

Като дране на живо

е жестока промяната!

Всичките ми знания отиват

белега да си заличавам!

По -трудно се обезцветявало,

отколкото с ярка и шарена

кожа да се отличаваме!

-Я,нека живее Природата,

с черно щедро белязала ме!

Защото,от цялото стадо,

мен гледа да види овчарят!

…Нося шарена Йосифова дрешка-

без да се боя от братята си!

Кактус

И розов,и рошав,и странно уханен –

избухване нежно сред толкова бодли!

Среднощ е разцъфнал,потайно -нехаен,

сутринта ще увехне и пак ще си стане

не цвете омайно -бодлив и див кактус!

Към пришълците в Лом

Гробището също е адрес в града ни.

И,понеже съм от този град,

имам тук,уви,приятели.

На тръгване ще се обърна

към оная страшно нетленна поляна

от свещички -минзухарчета есенни,

на вятър едва устояващи,

а в сърцето ми -неугасими.

Не значи само имоти и къщи

това да си -вече -от един град!

А и хумусът му дори също,

трябва да е подобрявал родът ти!

Рисунка

Духчетата на цветята,

увехнали през есента,

ни се явяват по стъклата

изрисувани със лед.

Като тапет изящен

или дантела светла

развеселяваща ни взора

и преграда крехка с гледката

на снежната пустиня вън.

***

На мен портрет ми нарисувай.

В рамката на твоите длани.

Една усмивка със затворени очи,

като усмихнат Буда във нирвана –

един затворен наш кръг,

отвън недосегаем.

Обгърнатият с дланите ти лик

едва ли ти си виждал –

затворени и твоите очи

блаженството залепя.

Как би ме нарисувал ,като

аз съм усета ти вътрешен.

На Цеци

Не мога да ти кажа

колко те очаквам

всяка вечер да си дойдеш

от онези хълмове,

с лозята,дето ги обичаш.

А може би си станал

гущерче в тревите,

за да си живееш

все сред тях самичък,

далеч от хорска суета.

Не мога да ти кажа

колко много времето

с тебе ме сродява

в топлата прегръдка

от тъга и шептяща самота.

Как всички глупости

ми натежават,

а идващите в нас

ме отегчават.

-Не се завръщаш вечер

от полилавяващите

хълмове с лозята.

Това е всичката беда!

И празнотата е голяма.

Просто свят от празнота.

Юни

С ароматни жени сякаш

в парфюмен облак обвити,

се разминавам по улиците –

юни е :цъфтят липите!

Тези парфюмирани дами

около площада са събрани.

Вечер размечтават града ни,

но гастролират само през юни.

***

Тъга заблати душата ми.

Вече се пазя от хората.

Време им е да се разбягат.

Страшни -и за мене! -чудовища

се зародиха в черното блато!

Не,не ми давай ръка,моля те!

Боя се,че когато изляза,

може да не те намеря занимателен.

И да те хвърля в блатото,

което ще завъдиш в душата си.

.***

Овехтяха белите ми обувки от лятото,

с които гонех бели надежди,

а и последните -също!

Умората ми на листо,

което ляга на земята,

макар,че още златно свети,

ме подсеща нещо за сезоните.

Импресия

Отпуснали ръце ,дърветата

с разрошани коси заспиват.

Небето намалява бавно светлината

и дърпа тъмното поле да се завива.

***

Препънах се в подаръка

на Бодливия кестен!

И той като мен е

с характер проклетичък!

Но ми е честитил

идващата есен!

Съвсем подобаващо:

според нрава си!

Замеряйки ме с кестенче.

***

Повехналите ореоли на слънчогледите

имитират слънцеподобия.

Имаше диря в небето

сякаш от паднали ангели

или пък сто мишки бягащи.

Буца ръждиво,сронено желязо

в гърдите имам.

С илюзия за благороден метал.

Варна

/на майка ми и дядо ми /

Този град е луксозен и светъл

и има много за гледане.

Но край стените вървейки,не виждам

въображението ми да проектира

безценните образи скъпи от детството

водили ме за ръка,разказвайки

къде дедите им са ги разхождали.

***

Зелено оросяване по клоните край пътя!

Блести на слънце и премяната –

едно дърво си я запазило –

от есенния бал на багрите!

Че с нея сякаш е спечелило конкурса

за най -красивата на есента рисунка.

А може би е неговата погребална дреха?!

Защото те,дърветата,умират прави.

***

Дъждът обра липите!

Топъл, ги запари в локви

и от златодрогата направи чай

на всичките бездомни кучета,

на котките и птиците небесни.

За следобедното матине!

Лочиха и мойте стари кучки –

вип-гостенка им бях и аз- на пейката.

***

Забогатява гората

със есенно злато!

Дървесата се вглеждат

във водното огледало.

Леко се привеждат

и изпускат си пендарите!

Бързо ги отвлича

оживяло огледалото!

Те са му отплатата,

че ги е поласкало!

***

Прекрасно,дълго,летно време,

в което сме сами със себе си.

Всички са заминали на някъде

и ще се върнат само някои.

Пространството зове неограничимо,

с ‘свобода и малко летни дрехи!

В зимата сме всички заедно,

на тясно и край огъня събрани.

Облаци надстройват планините,

върховете плуват размити…

Мон Блан е розов в залеза

като захарен памук от панаира!

***

Като момиче още,

проявявайки тенденции

да натрупам крупен опит,

все обаятелните забелязвах!

Наричаха ги,,с минало “:

специални,сложни,притегателни!

Привличаха ме гибелно

с усещане за родство!

Като плодове,узрели на луна,

магьосани,магьосващи и мен.

Мадони Рафаелеви,познаващи отвъдното

и паднали интелигенти -небесни бивши обитатели,

неспособни да се смесят с тълпата.

Младостта ми приказна сториха,

независимо от всички последици.

Поклон на шармантните!

На сърцето ми в храма им.

***

Вечер закопнявам нетърпимо

някъде си да отида

в опаловите часове.

Дали ме чакат някой,

а може би самите ангели!?

Защото искам да е приказно

и непознато до сега.

Портретуване

Стои самотно дърво,

Отредено за мълнии,

или за цветно петно

сред изораната угар.

Това е моят портрет.

Служих за гнездене на птици

и за сянка на пътници, към отвъдното.

Сега -модел на Есента съм,а бях

и на предишните два дизайнера,защото

животът е явление в четири сезона.

Остава ми последната картина-Зима.

И после -добре,де! Ще си отида!

Погледайте ме първо малко!

Не съм ли още толкоз пролетна?

Поне доколкото са мислите ми?!

Кукувицата акъла ми изпи!

И отлетя разумна,невидима.

Гнезда за нея пазя аз,обаче!

Хелуин

Есенни дървета -като метли на вещици!

Прясно варакосани,забучени в земята –

щом просъхне им позлатата-

и са готови за излитане!

Ето,пръснаха им се листата;

ще се превъртят нагоре с корена

и ще се скрият Неи под полата…

Ще се възвиси,яхнала метлата!

Ще стане,ще видиш -Хелуин е!

Благодаря Ти,Господи!

Под тия вековни чинари

и като ученичка минавах!

И на 55бодро крача.

О,Ти,най -велик режисьоре,

Успя добре да запазиш

и персонажа си,

че и декорите

на моята индивидуална драма!

Звучат камбани!

За излизане?

Или завесата се вдига пак?!

На Цецко

Когато станем,ама много! стари,

уютно стари,като зимна вечер,

и без всякакви други други желания,

освен да се сгушим до огъня,

преизпълнени със спомени! …

-Не мога да измислям повече,

защото теб отдавна те няма.

***

Дълго,ароматно лятно време!

С упойващото липово цъфтене –

настръхващ кожата апотеоз

на все така течащия живот!

Алюзия за вечност на разкоша!

И химн е,че ни има едноплеменни

с целия ми земен род,по благодат!

Зелените очи ми просълзява

и в поредното благословено лято.

***

Нощта дотича оня вятър,

който брули кестените и ореха

и съвсем дърветата съблече голи.

Изподра -разхвърли многобагрениците им!

Но си останаха царици извисени!

На сезонни промени подвластни,

но никога грозни!

***

Джобовете ми -пълни с есенни листа.

,,Натура морт “ -още ненарисувана.

Чака да оживее душата ми

от чудеса околни предизвикана

и несмачкана от грижи ежечасни.

***Рондо

С децата бавно се разделяме –

утробата напускат и растат…

Пътуват към самостоятелност.

Запътени към наш’та самота.

В която се уединяваме

щом пораснат нашите деца.

***

Едва ли друг така се моли

за котки и кучета,

за клетите скитници

А и щом вият линейките.

Импресия

Лятно време е издигнатото време в култ.

-Гледай :гордо и лениво си тече.

Сакаш,че позира за портрет

на светлото,мира и изобилието.

Радостта да съществуваш!

Без да правиш нищо!

Празнично и надбитийно!

,,Да царуваш над нещата “-

състояние вече,

не само понятие!

В Съботата на годината!

***

Танцува вън прането с летния вятър!

И,макар да е прегрята атмосферата,

Се моля да не си отива лятото!

Годишният безгрижен празник!

Глезено се жалихме от жегата,комарите,

нирваната на лятото непомрачаващи.

Добивам чувството,че ще живея вечно!

С дългото,леко и вечно летно вживяване.

***

Любов,прости,че в личността ми

пазя те заключена

в специална непристъпност!

Като златен еталон във сейф!

За да не те обсебят имитатори

и осквернят уникалността ти!

Сестричките ти -Вера и Надежда –

са ангажирани за бодигарди –

пазителки безспирни,бдят.

До вълшебното Явление!

-Тъпаците лукаво питат :

,,Ами ако пък не дойде “?!

-Не бой се,Приказко -Любов!

Нали ти си Безсмъртна!

Пазители съм ти възпитала

в поколението след мене.

Ще те бранят рицарски!

Какво,че аз ще си отида?

На Тебе предани ще има!

Ще царуваш в чистота и блясък.

Неимитирана от чалга и несретници.

Нелимитирана цинично и продажно.

,,Защото,ако любов нямам,нищо не съм “-

пише в Първо,Коринтяни!

Пак и все за Истинската става дума.

На Дунава/цикъл /

В екзалтираната луда младост,

неспокойна и нуждаеща се

от разходки и от разсъждения,

Дунавът,,вървеше “все до мене-

все до някое мое рамо го виждах –

подвижен фон на годините ми.

На цялата ми биография от мисли!

А четях ли на брега пред него в парка,

като строг учител наблюдаваше ме.

С равен,синкав тон вниманието ми пазеше

в света на светлите класици –

далеч от,,днешните герои “!

И толкова картини за вживяване

предлагаше ми през всички сезони!

В душата нарисувани ги нося!

И огледало поднебесно беше

на често сменяните мои силуети.

На този бряг ми казваха,че ме обичат

и съм се чувствала значима.

Тук ласкави води са ме обгръщали –

еталонни лета на уют и радост!

Отминали ли са годините волни?

Тъй както блясъкът на младостта ли?

Закономерност,видимо,но за кураж,

Дунавът тече край мене,кавалер единствен!

***

В Дунава вечер потича вино!

Слънцето -и то потъва,за да пие!

Рибите,сънувани индийки луди,

цели в бляскави пайети светят,

когато в’вихъра на пира,от екстаза,

пробват да летят и надминават себе си!

Луната е разсеяна от виното

и тъй,съвсем не забелязва тя,

че и подражават -на луни играят –

скачат сърпчета,проблясват,плясват пак!

Може би се смеят като луди -аз не чувам!

Свят невидим,чуден и …видян!

Благослов е,че за мен си зрим!

***

Млади и,не зная сега от какво,все весели,

пълни с двигателна радост и буйни,

заредени със смях под налягане някога,

до Дунава ходехме често на ден-

все да го видим -различен и славен! ,

зареждащ ни с живи картини.

Там е сега,зная -какво да му гледам!

Боли ме коляното,там е студено…

Петдесетина години -все знам как изглежда!

Сега и тогава -какво светоусещане!

Несъпоставимо! Радва ли ме,че съм жива?!

Намаля ми сияйната сила,

с която присъствах,все весела-

и от това все значима

за общата млада картина!

Но пък и другите вече на нея не са! …

Някои са долу дълбоко,

а може би -много високо!

Както им се полага -дано!

Други,изглеждат неподходящи

и крият се нейде…от себе си.

Да не развалят у живите

,,онова “впечатление,

посягайки,сякаш,на ,,онова “време,

лечебна обител на всяко сърце.

Сега и тогава! ,,Две дини “!Кой

да ги носи-коляно боли ме…

Онази изпусна ли –

вълшебството-пръснато!

Тази пък-куха и зимна –

също трябва да се обича :

зарад нея ме водат жива!

Констанца

Обичам с��арите ти,грапави крака –

немитите кучешки лапи до мен на матрака –

по заслуги,достойно положени –

петнайсет години неудържимо след мен търчаха!

А нощем,глуха и недовиждаща,

до мен спи мойта сладка сигурност!

Най -вярната двойка в града ни се скита –

хората за теб питат,сама видят ли ме.

А мене по теб локализират :

ти мен чакаш пред магазина!

Тия дни беше невесела,

та се загрижих и разпитах,

колко ли би струвало,ако…

дотрябва да те балсамират?!

-Убеди ме сърцето ми със заповед :

да те върна в земята,когато потрябва.

И така да облагородя хумуса и.

И лудо да се помоля :Господи!,

вземи много в ръцете си

само от тая пръст тука

и направи нов вид човек –

като кучето ми,Констанца!

Тридесет и две години след Елена Давидова

Елена,през времето все ти пиша.

Ние имахме с тебе добра телепатия,

та може и там да,, пристигат “ писмата ми.

Като любимия Христов ученик,

през плач откровението ме сполита!

-Дали ще е времето тежест

на раменете ти метнало?

Защото правата ти осанка -видение

все върви с радост до рамото ми!

И на фон неизменен на Дунава,

или в ломската ни гимназия.

-Още ли си с коса,с каквато

Теофил Готие възславя Кармен?!

Преди тридесет и две години –

знам,ще ми простиш ти,пред гроба ти

разсейвах ерудитите.Сега ще ме познаеш трудно.

По очите зад очилата- най -сигурно.

-Литературен кръжок нека си спретнем,

какъвто на света няма друг!

-За любимите няни

на великите руски поети

(според принудителната ми

земна професия!)

май съм най -добре подготвена.

-Знам,сега и гроб нямаш,

от Общината продаден.

От теб само спомен,де факто,остана!

-И оня твой дом -библиотеката!

С литературни разговори осветен!,

проклет цигански дедесар обсеби.

-Да,по -добре ще е -чакай ме на небето!

Тук всичко на духовността пречеше!