Антоанета Александрова

Стихотворения от Антоанета Александрова

ШАЛЪТ НА НОЩТА

От самота нощта е натежала,
превива гръб под бавни часове,
загърната на скуката във шала,
в едно премесил всички цветове.

Избягал е от нея всеки шум,
от тази тишина е оглушала,
по навик стар мълчи дори на ум,
върви си бавно и развива шала!

В нозете и заплитат се ресните,
оголва се  превития и гръб…
Един през друг заспориха петлите
днес кой от тях видя гърба и пръв.

Нощта не чува!Глуха е! Върви!
Обидени, петлите пак заспаха.
Но щом докрай тя шала си разви,
забравиха обидата – запяха…

А дълго влачен, шалът се съдра.
На гледката петлите се присмяха.
От този смях събуди се света.
Нощта се скри под утринната стряха.

Далече  от очите на деня,
нощта плете пак шал от нова скука…
В премяната си пъстра онемя
светът, дочул, че ново утро чука!

 

 

ХУДОЖНИКО…

Нарисувай, моля, моята душа,
дето от съдбата си нечестна
хвърлена е в океан с тъга,
но не се признава за злочеста!

Нарисувай, моля, моята душа,
дето към брега мечтан пътува,
даже без да мисли за това,
че съвсем не може тя да плува!

Нарисувай, моля, моята душа,
дето не умее да е кротка
и с веригите на ориста
вързана, а с бърза е походка!

Нарисувай, моля, моята душа,
дето през превръзката си черна,
слънчеви лъчи все вижда тя,
прави слепотата непотребна!

Нарисувай, моля, моята душа –
искам на картината викът и
да оглася цялата земя,
че мечтите си, до край, ще сбъдне!

Нарисувай, моля, моята душа –
уникална и неповторима,
неразбрана  даже от света,
но решена твърдо да я има!

 

 

РАЗБИРАШ ЛИ

 

Разбираш ли, че е необяснимо,
това което става с теб и мен?
По-силно расне чувството незримо,
по-близки ние с теб сме всеки ден…

А казват ни, че с времето умира
по мъничко от нашата любов…
и…като минат няколко години,
оставал само споменът суров.

Не вярвам на слова такива – празни!
По-истинско е чувството добро.
То става със изтеклите години,
по-силно – като старото вино!

КАЖИ МИ

 

Кажи ми кога и къде
си срещнал жената, която
привърна те в мъж от дете –
предаде ти тайнството свято!?

 

Кажи ми сега, не мълчи!
Днес аз се прекланям пред нея,
че можеш с открити очи
да казваш: „По тебе копнея!”
ДО СЕТЕН ДЪХ

 

Коси от непрогледна нощ,
очи със цвят на стара стомна –
до сетната си земна мощ
такива искам да ги помня!

Две устни, като кръв гореща,
парченце жар – вместо сърце,
душа, която ме посреща
в прегръдката на две ръце.

Годините отлитат неусетно…
И мрежата от бръчки по челата,
превръща се във сито гъсто,
отсяващо неволите, вината…

Косите ти, със моите, ведно
ще се изпъстрят със лъчи,
ще имат стар, изкован от сребро,
ореол на любов и мечти.

Очите ти  във моите очи
ще имат свое запазено място,
цветът на стомната дори
не сманям за всичкото злато.

Знам, устните ще избледнеят,
но аз ще ги целувам пак!
За мене те ще аленеят,
като спасителен маяк!

До сетна мощ, до сетен дъх,
по тебе аз ще губя ум.
Цветята сухи са със дъх –
по-истински от скъп парфюм!
КОГАТО ИМЕТО МИ СРИЧАШ

Дори една прегръдка в късна доба,
когато сънен името ми сричаш
ми стига и утре да мога
пак истински да те обичам!

И вдига се за миг резето
на пламенното ми сърце,
навеки ще държиш ключето,

с вълшебните за мен ръце.

Ако някога не смогнеш да отключиш
и ключалката сърдечна поръждяса,
няма нужда ти да търсиш
вещ ключар с висока класа…

Само името ми сричай в късен час,
в полусънна, трепнала забрава.
Ще изчезне ръждата – завчас,
ще посипя леглото с жарава!

 

МОМЧЕТО ОТ ВЧЕРА

Бъди и утре момчето,

което вчера познавах.
И да се променя лицето,

душата такава оставяй.

Ти плмъчето в очите
завинаги запази
и не проливай сълзи, че
сълзата огън гаси.

Умората не допускай

да влезе в твоето тяло.
Надолу ти не препускай,
нагоре тръгни отначало.

 

Дори когато белееш,
какъвто си остани,
намирай сили да пееш
и в най-тежките дни.

 

И след години, помни,
бъди момчето от вчера –
мъжът на моите мечти
и сбъднатата химера!
ДА МОЖЕХ…

Да можех да съм лъч от утринта,
от слънцето изпратен на земята,
да те обгърна с нежна топлина,
за твоя ден да бъда светлината!

Да можех да съм нежна мараня,
разстлана над мечтите ти красиви,
да съм чадър над твоята съдба,
да я спася от миговете сиви!

Да можех да съм глътчица вода
от вадичка бълбукаща, планинска,
за да разквасиш своята душа
след нетърпима жажда сатанинска!

Да можех да съм птица в небесата,
за да ти пазя сянка със криле
и да съм твоя сигурност, с която
е по-щастливо твоето сърце!

Да можех да съм аз трева зелена,
да ти застеля топличко легло
и в неговата дъхава постеля
ти да забравиш миналото зло!

Да можех да съм въздухът в простора,
напълнила бих твоите гърди
със сладостна, живителна отмора
и дните ти със всички красоти!

Да можех да съм дъхав хляб вълшебен,
на твоята трапеза бих дошла,
за да заситя твоя глад сърдечен
за истинска любов и топлина!

Да можех да съм виното искрящо
във чашата ти, пълна със пелин,
целувала бих устните ти страстно,
омайвайки те с дъхав еликсир!

Да можех да съм влагата кристална,
избликваща от твоите очи,
така бих дишала, така живяла,
че радост в сълзите ти да сладчи!

 

Да мажех да съм тихата усмивка
във ъгъла на твоята уста,
която моли щастието тихо
със теб да бъде вредом по света!

Да можех да желая да се сбъдне
една мечта – та даже и насън,
поискала бих Бог да ти помогне
мига си да усещаш с моя звън!

 

НЯМА ПОСЛЕДНА ЛЮБОВ

Когато след раздялата останеш
самотен и сърцето те боли,
отворено, като небе широко,
за новата любов го остави!

Не го затваряй и не се заричай,
че няма в него място за любов.
На самотата ти не се обричай,
един е само земният живот!

Мечтите си подхранвай със надежди.
Изпращай и посрещай любовта.
Но никога не казвай, че последна,
била е тази обич на света!

Да! Има първа обич на земята!
Но няма – запомни, любов последна!
Ако не е едничка за сърцата,
то всяка идна обич е поредна!

Когато след раздялата останеш
самотен и сърцето те боли,
отворено, като небе широко
за новата любов го остави!

 

ЗВЕЗДИ

 

Звездите са гирлянди по небето
и имат си призвание добро…
Не ми ги сваляй, остави да светят
над всеки дом, трева, дърво, гнездо…

Обичам те, дори когато нямам
в косите си закичена звезда
и повече от всичко аз обичам
в очите ти звездите да броя.

Звездите със усмивката си нежна
огряват нашите добри мечти
и някак крадешком дори поглеждат
звездите малки в нашите души.

А те са две и греят, знаеш, само
една за друга нашите души,
със малък, ала неугасващ пламък-
за тебе аз, за мене само ти!

Звездите са гирлянди по небето
не ми ги сваляй, там ги остави!
Мен стига ми, това където
за мен, едничка само, грееш ти!

НА СТАРАТА ЛЮБОВ

От старата любов да те лекувам
не мога и не се страхувам
от нейните последици горещи
и погледите чужди, неуместни.

Че зная аз: не може между двама
любов по-силна и така голяма,
щом спряла се е до един предел,

неудържимо две сърца повел…

Душа не ще да чувства угризения
на буйна кръв от силните вълнения
и разумът сърце не ще вини
за случилото се в онези дни.

Ще бъде свята всяка нова среща
и винаги – десницата гореща,
а миналото, толкова красиво,
навеки ще е в спомените живо.

И нищо, че ще бъдем разделени!
Едно помни през нощите студени:
на този свят за старата любов
единственият лек се казва гроб!

Но ти не се плаши от този факт.
Това е най-естественият акт,
след който няма ни сърдечен зов,
ни болна страст от минала любов…

Прости, но май това е всичко,
което да ти кажа исках.
А старата любов?! Не се сбогувам!
Чрез нея  аз, все още, съществувам!

 

ВИНОВНИЯТ ЕЗИК


Да ме прегърнеш искам без покана,
да ме притиснеш тъй, че да изохкам

и със отворена уста аз да остана,
за да не мога пак да те нахокам!

Устата ми с целувка затвори
и изпъди от себе си покоя,
не ще мърморя, ти не говори…
Не помниш ли, че аз съм само твоя!…

Потребна ми е твоята усмивка
и погледът ти топъл все да срещам.
Ръката ти – хем грапава, хем нежна,
до себе си навеки да усещам!

И ако пак ти кажа да си тръгнеш,
не вярвай на това, което чуваш.
Езикът ми ще трябва да изтръгнеш,
преди със мене ти  да се сбогуваш!

Че тялото, сърцето и умът ми
само твои вечно ще останат,
ала той – езикът ми разпътен,
се намесва често без покана!

БОЛКА ОТ КАТРАН

Отдавна първите петли пропяха,
а аз се взирам в нощните тъми.
И моите сълзи отколе спряха,
но нещо много силно пак боли!

И болката се ражда не от рана,
и не от тъмнината на нощта…
Изригва на тъгата от вулкана
и впива се в изстрадала душа!

А тя крещи! Смущава тъмнината!
Защо не млъкнеш, грешнице самотна?
Със своя вик изплаши и луната …
Остана си и тази нощ сиротна!

Нощта е черна, черна – същ катран!
Но с тъмнината някак си се свиква…
Защо душата няма катинар,
та нощем тя от болка да не вика?!

 

ПРОСТИ  НО…


Нали от кал си ни изваял, Господи?
От нея ли остана във душите?
Та нея не я чистят постите
и не я мий пороят на сълзите!?

От нея ли се лепи по мераците,
нечистите и пошлите нехайства,
на тлъстите – портфейлоносците,
с очи невиждащи… От кал ли са?!

От същата ли кал или е друга,
проникващата във ръце напукани,
под ноктите, но не изцапва – суха
и мокра тази кал дори ни топли…

Та питам се днес , Боже и не зная,
една и съща ли ти  бе калта,
ТИ  всичките човеци ли извая
все с нея, или аз сега греша…

Но мисля си – прости, но ще го кажа:
различна глина явно си избрал:
С едната с доброта си ни наказал,
а с другата  жестокост си създал!

 

ЗАЩО СИ МИСЛЯ…

Казват, силни мъжете били
и не могат да леят сълзи!
Но защо във очите ти ляга
непонятна за мен топла влага?
По лицето ти тъжно се стича
и шептят твойте устни: „Обичам!“

Нали радост била любовта –
и лекувала даже злина?
А защо от любов се разплакваш?!
Нали мъжката сила е сякаш –
тази дето света ни крепи?
Как го правиш ти с тъжни очи?

Замълчи! Аз разбирам добре.
Знам, че сълзи с различно лице
се изливат от мъжки очи,
за да знае душа да мълчи,
докато във сърцето пропита,
черна болка страдално е скрита!

Казват, силни мъжете били
и не могат да леят сълзи,
но защо ли си мисля, че всъщност,
те са истински в  мъжката същност?
И не вярвам на пламък в очите,
който не е блестял през сълзите!

КАК ЛИ…

Как ли става грешка любовта?
Ако вярваш в нея и я търсиш,
но откриваш пошла суета
и си тръгваш – вяра да не скършиш…

Как ли става грешка любовта?
Ако си усетил, че не може
огън да запали в две сърца
и си тръгваш, за да е възможен…

Как ли става грешка любовта?
Ако само даваш, без да вземеш,
ала още вярваш в чудеса
и си тръгваш – обич да намериш…

СУХОТА

Където и когато, ти да бъдеш,
каквото и да правиш – в нощи, в дни,
пак мойта лудост шеметна ще търсиш
и все за мен  душата ще боли!

Жигосано  от моята прегръдка,
сърцето непрестанно ще гори…
Но ничия последваща го тръпка,
не ще му носи сладостни стрели!

Сълзите ти изпих и няма вече
да можеш да заплачеш…Сухота –
да виждаш красотата ще ти пречи,
щом не усещаш мойта топлота.

Душата ти от огън див ще зъзне!
Кръвта ти все по-бавно ще тече,
очаквайки гласът ми да се върне,
ще оглушава твоето небе…

От тишината облаци зловещи
ще се издигат  като параван,
зад който ти наум ще палиш свещи
и Бог ще си родиш  от моя свян!

 

ДУША НА ОБИЧ

 

Душата си на дявола бих дала,
да мога да съм твоя топлина!
Тъй както тебе – аз съм пожелала,
да ме желаеш, ти – до край света!

Тогава аз на Бог ще се помоля –
с душа на обич двама да дари!
И нека бъде неговата воля –
чрез теб да дишам аз, чрез мене ти!

И старата душа, която дадох
на дявола… Да си остане там!
Тя ледена бе! С нея дълго страдах!
Бъди за мен, ти – аз, за тебе – плам!

 

УСПЕЕШ ЛИ

От огъня развихрил се в душата
ти можеш ли да съхраниш искра,
която да разпалва красотата,
щом грозен нявга стане ти света?

От слънцето запалено  в очите
ти можеш ли да уловиш лъча,
със който да си осветяваш дните,
когато спре в душата вечерта?

От бурята вилнееща в сърцето
ти можеш ли да вземеш суета,
която да превърнеш в нещо, дето
с безсмъртие дарява любовта?

От огъня, от слънцето, от бурята
успееш ли да си откраднеш миг,
открил си значи на живота смисъла
и тази кражба прави те честит!

 

ПОЗНАВАХ СЕ…

Необяснимо е! Сама не знам
как се удавих в твоите очи!?
Какво душата ми намери там
и разумът защо така мълчи?

А как крещеше само през годините!
Зазиждаше сърцето с правила!
То спазваше ги – даже пряко силите,
дори да беше мъртва любовта…

Познавах се и в чуждите очи,
най-здраво стъпилата на земята!
Как трансформира моите сълзи,
че с теб политам и когато плача!?

 

КАЖИ ЛУНА

Тъжна нощна луна, оглуша
ти – от вечно безмилостен крясък,
на безкрайно самотна душа,
но в среднощ  я даряваш  с отблясък.

Ти – едничка сега на света,
си която до болка познава,
на сърцето и невинността
и грехът на мисловната лава…

Светла, вярна – сестрице луна,
тя прости им неверните мисли!
Но кажи ми, защо от това
самотата и не се пречисти?

 

НЯМА

Ето ме, сега към теб съм тръгнала.
По тъмното в душата си вървя!
И сякаш нивга още не съм имала
желания в живота на жена!

Безполова, безмозъчна, изгубена…
И влюбена съм в твойта свобода –
във порива на младостта погубена
и в ярък тъжен спомен  за сълза.

Няма път отъпкан, за да стигна!
Сякаш съм в огромна, злобна паст…
Стресна ме усмивка, в мен се съмна…
И отърсих се от твойта  власт!

 

НАЙ-ЧАКАНИЯТ

Ти цял живот – към мене си вървял
и аз към тебе – също съм вървяла…
Дори когато знаех, че е спрял
животът, на мечтаната си гара!

Откривам те в красива златна есен,
даряваш ме с неземна топлина.
И вярвам, че снегът ще е далечен
и твоя ще съм – сбъдната мечта!

Нали най-сладък  есенният плод е?
Най-изненадва ранната слана!
Ала след нея – сладостта с живот е
и се заселва в гроздови зърна!

А  гроздето сланата преживяло –
най-пивко вино дава на света!
И капчица от него – съживява
и се цени, за вечни времена!

Така и аз – към тебе съм вървяла!
И ти – към мен, като слана към грозд!
Та допирът ни да взриви простора,
за да роди най-чаканият тост!

 

НЕ ТРЯБВА

Не трябва мен безумно да обичаш!
Не искам лудост, искам светлина,
в която аз да виждам, как ме сричаш,
и как узнаваш, че съм ти съдба.

Не бива никога да се заричаш,
че аз ще съм единствена в света.
Ти, може би, и друга ще обичаш…
На мен ми стига, да съм ти съдба.

Не искам винаги да си до мене!
Ти имаш нужда с’ себе си да си!
На мен ми стига нашето си време,
с признанието, че съдба съм ти!

Не мога да ти обещая даже,
че някога ще бъда твоя аз!
Но ако моята душа ми каже,
че искрен си,  то аз ще съм ексаз!

 

 

БЕЗГРЕШНИ НЯМА

Безгрешни хора на земята – няма!
Казана даже в ада е един!
За малка грешка, или за голяма –
все в същия катран ще се варим!

Какво обаче значи – да е грешка,
била тя поправима или не ?!
Да бъде в мислите е нечовешко,
реалност ли е, адът ни зове !

Нали със първата си глътка въздух,
сдобиваме се – с първороден грях ?!
Дори в живота ангели да бъдем –
оставаме си грешници все пак!

Безгрешни хора на земята  няма!
Казана даже в ада е един !
За малка грешка, или за голяма –
все в същия катран ще се варим!

 

НАПРАВИ ТАКА…

Направи така, че да поискам,
сълзите ми да пресушаваш  ти!
А не само  до теб да се притискам
и смея,  щом в душата не боли!

Не ме разбираш!? Мислиш, че е всичко,
да можем да се смеем! Но не е!
Сълзи да пресушаваш, е велико!
Не ги ли чувстваш? Тръгвай си, момче!

Че няма на земята – ни едничка,
не плакала и истинска душа!
Душа, която само ти се киска,
не струва, знам, ни пукната пара!

Направи така, че да поискам,
сълзите ми да пресушаваш ти!
Сърцето ти, душата ми щом иска,
ще имаш среща, даже и с сълзи!

ТАКАВА НОЩ…

 

По черните коси на вечерта,
звездите, като шноли се подреждат.
Луната е със рокля от тафта,
посипана, с варак от златна нежност.

По покривите, ниско над града,
е легнал мрак от паяжина черна.
Под него, като рехава мъгла,
мъждука мека светлина фенерна.

Светулките – отиват на купон,
във бляскави одежди пременени,
а като стар, забравен грамофон –
вятър тих в приспивна песен стене…

Оркестър песнопоен от щурци,
засвирил е мелодия красива.
Сънят напуска хорските очи
и търси със кого да потанцува!

По калдъръма стар играят степ –
обувките на окъснял чудак.
А моите мечти летят към теб.
В такава нощ да бъдеш сам е грях !

 

НО ДАЛИ…

Сто живота Бог да ти изпрати,
сто любови да са отредени,
няма да са истински докато –
не откриеш ти, че  искаш мене.

Но дали тогава аз ще искам –
да съм твоя, всъщност, дявол знае.
И дали за тебе ще умирам,
както днес – ще мисля, че е края!?

Но, ако сега те искам само –
за какво ли ще са сто живота!?
Сто любови са ненужна драма,
щом единствената е голгота!

АЗ СЪМ ДУШАТА

Здравей Господи! Аз съм душата
и искам да ти споделя,
колко е тежко – тук  на земята,
когато умре Любовта.

Сърцето и то ме помоли да кажа,
как му е трудно, защото
да бие – няма какво да го кара,
и се е свило, горкото…

Ето подарък ти нося дори
малък е, ала е чуден.
Пращат ти го двете очи –
последният си поглед влюбен.

Скътах отдавна милувка една,
взех я от обични длани.
Нося я, Господи, като вина –
нека при теб да остане…

Аз съм душата, нали ме разбра?
Казах ти свойте неволи.
От туй, че без обич останах в  света,
на мен пък ми никнат мазоли!

РЕВНОСТ

Ревнувам те от вятъра в косите.
Ревнувам те от ситната роса.
Ревнувам те от пламъка в очите,
изпепеляващ моята душа!

Ревнувам те от слънцето лъчисто.
Ревнувам те от малката звезда.
Ревнувам те от рогчето златисто –
на младата и хубава луна!

Ревнувам те от меките тревици.
Ревнувам те от всичките цветя.
ревнувам те от хора на щурците,
изпълнил тишината на нощта!

Ревнувам те от моята усмивка.
Ревнувам те от твоите слова.
Ревнувам те от страстната милувка,
на нежната ми трепетна ръка!

Ревнувам те от мислите си дръзки.
Ревнувам те от устните си аз.
Ревнувам те от топлите целувки,
с които те обсипвам – час по час!

Ревнувам те от мъжката ти сила.
Ревнувам те от своите сълзи.
Ревнувам те от Любовта си дива,
та даже и от ревността дори!

 

ТОЧНИТЕ НЕЩА

Не мога да ти обещая много,
не искам да ми обещаваш ти.
Ако внезапно лумва буен огън,
вълшебството е в живите искри!

Не искай да ти вярвам, не е нужно –
не мога вяра с думи да ти дам.
Нещата истински сами се раждат –
на точните места, за да са плам!

Не мога да ти обещая утро,
не искам да ми подариш звезда.
Усетим ли едно и също чудо,
ще сме открили точните неща!

 

НЕ КАЗВАЙ

Не казвай, че си Любовта –
за някой, ако е до тебе,
когато грее светлина
в безоблачното ваше време!

Не вярвай, че си Любовта,
когато с нужда от утеха,
стои пред твоята врата,
защото ти си му човека…

Не искай, да си Любовта,
ако докосване не ражда-
на пламъка стихийноста,
с неистовата вечна жажда!

Повярвай, че си Любовта –
единствено, когато само
в едно сърце сбереш света
и той е – просто да сте двама!

 

СЪЩИНА

 

Човек обича толкова неща,
но винаги ли всичките ги има?
И аз обичам тебе, ала на –
душа далечна си необозрима…

Нали си с мене – само в моя сън?
В живота ми не може да те има!
И пак е лято, пеят птици вън …
Без тебе, как да бъда, аз щастлива?

И сякаш, че в съня съм жива само.
Макар да съм и с тяло, и с  душа…
А тебе просто на света те няма,
но те обича мойта същина!

Съдбата обща в светове различни,
да бъдем ние двама отреди!
Но с тебе си останахме обичани,
макар животът да ни раздели.

Човек обича толкова неща!
Не може просто всичките да има…
А истинските – даже и смъртта,
не знае от сърцата как да взима!

 

НЕ ИСКАМ

Не искам роза без бодли, която
прилича ми на непознато цвете!
Страната ми на рози е богата,
но истинските са с бодли. Помнете!

Не искам мъдрост от велики нации!
Народът мой премъдър е, защото
не е склонил глава и има ценности,
въртящи – на живота колелото!

Не искам аз несметните богатства,
донасящи – блажен, фалшив комфорт,
че стига да е благост за душата,
а за сърцето – любовта паспорт!

Не искам, да съм слънце над морето –
омайващо вълните му с лъчи.
Достатъчно е чувството, което
душите свързва, да не ни горчи!

Не искам, да живея в друго време,
на друго място, с други правила!
И нося си достойно своето бреме –
от роза трън  да имам – във кръвта!

 

ВИКЪТ НА ДУШАТА…

Как викът на душата в неродения миг
ориста ни обхваща с обръча си велик,
но се трудно приспива пропиляна мечта
и хазартност нежива търси пътя в нощта.

А усмивка свенлива, с премаляло сърце,
пак до лудост препуска, бляновете зове
със напукани устни, с неизказан копнеж,
а сълза я изпива с устрема си горещ.

Обичта – тя е време, неживяно от нас,
но дарява сърцето с най-неземната власт,
а викът на душата, оглушително тих,
в ориста запечатва уникалния  миг!

Дни и нощи ни носят с колелото живот
за лицата промяна, за душите хомот,
любовта ни убива, болката ни роди…
„Гладни гробища няма”, има мъртви съдби!

Но за всички една е, първа глътка любов,
само двадесет грама носят смърт и живот
и до края ги пазим в морните си гърди,
първа глътчица въздух- дъх последен твори!

Кръговрат е животът, носи огън студът,
да умееш е нужно  да владееш страхът
и когато еднички двайсет грама живот
към небето потеглят, с себе си да си горд!

А викът на душата проглушава съдбата…

Виновна съм, животе…

Виновна съм, животе мой единствен,
за слънцето, удавено в очите,
виновна съм,  че днес не се усмихвам
и не потърсих сметка на злините!

Виновна съм, че в минало остава,
копнеж сърдечен, устремите ясни,
на болката си зачислих забрава,
за да даря на други дни прекрасни!

Виновна съм пред тъжното си утре
за липсата на блясък във мечтите,
за вярата, че няма да пресъхне
невинността горчива на сълзите!

Виновна съм единствено пред мене-
вина такава, знам,  не се изкупва,
но стига ми, животе, мойто време,
че вечността подписа ми с целувка

 

СИЛНА ДУША

Плати за всичката омраза с обич!
За всеки лед  разравя пак жарта,
успява вечно да запяли огън
и да суши прогизнали крила!

Изпива всяка болка тя до дъно-
да не остане капчица за друг
и гърлото и, със отрова пълно,
ви гали пак с прекрасен, нежен звук!

Не може да понася нищетата !
Едничката си риза, тя на две,
разкъсва, да завие колената,
на вярата с кървящите нозе!

И ето я , макар осиротяла,
душа, познала всякаква злина,
неистово се чувства, още цяла,
готова на вълшебна доброта!

Всяко зло е за добро,се казва…
премъдрост е от стари времена!
Но само силната душа успява,
и през катран да вижда светлина!

Аз съм същата

Аз съм същата- лудата , бясната,
дето има в очите огньове,
що запалват и поша на дявола,
и на ангела слагат окови!

Аз съм същата-прямата,грешната,
дето само от обич разбира,
що прелива и празничност в делника
и на празника делничност сива!

Аз съм същата- истинска вещица,
дето има душата на фея,
всеки чужд свежда поглед,щом срещне я;
няма близък, що може без нея!

Аз съм същата- силната,нежната,
дето може да плаче без сълзи,
да се смее дори като пада,
и когато лети, да се мръщи!

Аз съм същата и ще си бъда,
непривична, различна съм жена,
и ако ще си мой, то е присъда,
в теб да грее вълшебна звезда!

Аз съм същата-лудата, бясната,
дето има в очите огньове,
що запалват и поша на дявола,
и на ангела слагат окови!

 

дъжд…

Аз не знаех, не чаках
тази нощ да вали,
и прогнози не гледах
за небесни сълзи.

Тихо и уморена,
легнах си, ала на…
от съня непленена,
ме открадна дъжда!

Той,  сънят, не умее
в мене да се вгради,
но дъждът в мене пее
чак от детските дни…

И дори да се връща
тук, когато аз спя,
всеки мой сън превръща
в будна орис дъжда!

А на дъжд, казват, сладко,
непробудно се спи.
Може би тъй е само,
ако нямаш и ти…

във душа наранена,
непрестанен порой
и в сълза неродена
влюбен – дъжд, лично твой!

 

ЛУДОСТ В КРЪВТА

Не е от годините! Повярвай!
Не признава, срокове, забрана,
чувството ,че са крилата тайна,
а пък полета съдба мечтана.

Не е от годините !Аз зная!
Ако имаш лудост във кръвта,
тя ще бъде в нея чак до края,
даже и да не летят крила!

Не е от годините, ….съдба!
Няма да се кротне диво биле!
Даже и след тежката слана,
стръковете му намират сили!

Не е от годините, уви……..
Не разбираш лудите ми нрави,
но това, че твоя блян мълчи,
кротка мене няма да направи!

Не е от годините!Помни го!
Даже грях да бъде лудостта,
тръгвайки към ада моето име,
ще я носи в дива ми душа!

 

Силен мъж

Силен си ! Не искаш да се влюбваш !
Любовта за слабите била !
Само ти, да притежаваш искаш,
без да влагаш чувства във това !

Стилен си ! И винаги желан си !
Онзи мъж,когото всяка иска,
но не смее, гласно да признае,
не на всички прямостта е близка !

Славен си ! И с подвизи известен !
Даже и мъжете си шушукат,
как със чар и камъка поместваш,
но на теб самия не ти пука !

Тя е слаба! Няма мощ и сила,
но сама живее представи си…….
Самотата нейна, тъй е силна,
че в магнит превръща мъжки мисли !

Тя не иска ! Нищичко не търси !
Знае само обич да дарява !
Не мечтае някой да обвърже,
щом е близо, всичко засиява !

И си тръгва! Няма да ти пречи !
Силен си ти, можеш и без нея !
Но защо гласът твой и крещеше:
„аз без теб не мога да живея” !

 

ТИ И АЗ

Ти си реброто, а аз съм пръстта!
Стомана кована си ти,аз сълза!
Жадната аз съм,а мен пиеш ти!
С факти бронираш се,пръскам мечти!

Търсиш си огън,а аз съм пожар!
Верен слуга си,но трябва ми цар!
Искаш ме силна,мощ съм безкрайна!
Казвам ти всичко,оставам си тайна!

 

 

Не искай

Върви, недей да се обръщаш,
не искай да намериш знак,
сърцето свое да обгръщаш,
с мечтание по моя бряг!

Река съм аз , неукротима,
живот дарявам и руша,
отпий от мен,за да те има,
но остани си на брега!

Не казвай,че умееш вещо,
да плуваш в буйни ми води,
сама не знам водовъртежно,
къде си раждам дълбини!

ИМАМ

Имам лудост в кръвта,
но е кротка!
Имам тъжна душа,
но е бодра!
Имам празно сърце,
но е вярно!
Имам бързи нозе,
но не бягам!
Имам тъмни очи,
но лъчисти!
Имам слаби ръце,
но са чисти!
Имам скромни мечти,
но шедьоври!
Имам бледи следи,
но вековни!
Имам вяра една,
Бог е обич!
Имам нужда от лек,
за неболест!

 

Знаех,но не мога

Намерих те и знаех,че си ти!
но знаех също, че със теб не мога,
да слушам хор на влюбени щурци
и на луната да обсебвам рога!

Намерих те и знаех че си ти!
Не ти го казах, ти сам убеди се,
и осъзна , че двете си следи,
не ще да слеем с тебе, и стъжни се!

Намерих те и знаех,че си ти!
Но днес те моля ,от сърце, за Бога,
приятел мой ти само остани,
приятел аз за теб ще съм до гроба!

Намерих те и знаех, че си ти!
Понякога е по-добре обаче,
да изградим две шеметни следи,
вместо една,която да се влачи!

Наричаш ме Ангел

Наричаш ме Ангел , а гледаш ме сякаш,
сто дявола в мойте очи,
запалват огньове, които изгарят,
добрите, невинни души!

Наричаш ме Ангел,а всъщност мечтаеш,
за дяволски, луди игри
и целия свят ми сега обещаваш,
без мисъл за утре дори!

Наричаш ме Ангел, а искаш от мене,
по дяволски да засадя,
плевел в душата си страст и безвремие,
та да ми обсебват деня!

Наричаш ме Ангел, а знаеш , че всички
тук водиме вечна борба,
със ангела, който от Бог се отрече
и днес ни владее света!

Наричаш ме Ангел, а знаеш,че мога,
прекрасно да ти обясня,
как ангела що бе най-свиден на Бога,
наричаме днес Сатана!

Наричаш ме Ангел, но аз съм отдавна,
от дявола, с белег, в душа,
крилата си счупих, за полет забравих,
родих се на тази земя!

Залепнали …

Човешката душа е като книга-
различно пише на различен лист,
зависи кой душата ти отваря
и колко е отварящия чист.

Че снежно бели, листите се цапат,
изтриват се и буквите добри,
остава да се вижда грозотата
и зли изглеждат хорските души.

Но някой имат страници ,които
не е отварял никой,никой път,
залепнали са те,стоят си скрито
и чуждите очи не ги четат !

А те са чисти,имат шрифт красив,
изписани са със слова добри,
да те направят могат и щастлив,
успееш ли да ги отвориш ти!

Но знаеш,колко лесно се отваря,
частта , която четена е вече,
затуй се случва,някога до края,
доброто да остане непрочетено.

Така,че щом попаднеш на душа,
слепени страници,в която има,
не ги разкъсвай грубо със ръка
и красотата им ще те облива!

Че страници слепени се отварят,
внимателно,макар да е със нож,
разкъсаш ли ги грубо ти по края-
добри отвътре са,но с изглед лош!

В МЕН ВАЛИ

И вали силно в мене тъгата ми
лунен лъч вече скрива ми слънцето
от скръбта и мечти не дочакани
зрее на самотата ми зрънцето !

Черна плът змийско тяло усукала-
по врата на душата –поредната,
води пак моята орис към пъкъла
и ми слага, клеймото-последната !

А от мен пие мощ добротата ти
и прощавам не казвани истини …
Зъб вампирски оголи съдбата ни
и забива го в чувствата искрени …

Докажи, че ме чуваш- с душата си!
Подари ми писмо- от отвъдното !
Покажи на света, че луната ти,
може да е по-ярка от слънцето !

 

НЕ  АЗ
Не се сърди, не те избирах аз,
направи го сърцето- непокорно !
Аз цял живот със разум го държах,
а днес реши да се покаже волно.

Не ме послуша! Искало и то,
на своя воля право да си има !
От разума изтръпвало било
и искало решения да взима!

И ето го решението-Ти !
Сърцето те избра,нали си спомняш!?
А казвах му и че ще го боли,
защото със сърцата ти жонглираш!

Но то не слуша,давало любов ,
не хаело какво ще получава …
И казва ми ,че в този свой живот,
нуждаело се обич да дарява!

Не се сърди,не те избирах аз,
сърцето ми с ината ми се бори
и го превръща във безумна страст,
която ражда истински любови!

 

Луната ме обича
Ни миг покой луната дава,на уморени ми очи,
с безсъние ме утешава и грее, цялата блести!
Луната е тъй пълна само,а празно в моите гърди,
как искам да заспя за малко,та да поспре да ми горчи!

Но тя блести и се усмихва,в сънят ми знае ще си ти,
на яве нямам те и иска,от спомена да ме спаси !
Луната е с магична сила,обича ме и знае тя,
че аз за теб съм се родила,без теб не мога на света !

Но мъдра е и знае още,че няма връщане назад,
затуй във пълнолунни нощи,обсебва целия ми свят!
Луната , просто ме обича,затуй не дава да заспя,
тя сякаш, с блясъка магичен ,ревнува ме и от съня !

 

ОБИЧАЛ ЛИ СИ
Обичал ли си някога така,
че всичко друго нищо да не значи,
дори , ако си сигурен в това,
че носят смърт целувките на здрача!

Обичал ли си някога така,
че да не можеш сам да се познаеш
и вечно със протегната ръка
да даваш още ласки, да мечтаеш!?

Обичал ли си някога така,
че сякаш капка обич не си имал,
преди да срещнеш нея-любовта,
не си ни давал сякаш,нито взимал!?!

Обичал ли си някога така,
да мислиш,че животът ти започва,
от нейната неземна топлина
и миналото сякаш е без почва?!

Обичал ли си някога така,
че да не искаш даже да узнаеш,
дали за друг е капнала сълза,
дали е изневяра да не хаеш!?

Обичал ли си някога така,
че тази обич в миг да ти дарява,
всичко що ти трябва на света
и всяка твоя жажда утолява!?

Обичал ли си някога така,
че да не искаш утре да те има,
ако я няма нея на света,
единствената- обич несравнима!?

Обичал ли си някога така
и знаеш ли, такава обич само,
която не признава правила,
е истинското щастие голямо!

Обичал ли си някога така,
че всичко друго да не значи нищо,
дори да знаеш,че e за мига,
то този миг живота ти осмисля!

Ангелска хазна

Църковен празник бил!Един бохем
след службата църковна се отбил,
ей тъй,от любопитство в този ден,
да види храмът Божий бил решил!

Но в празната обител,сред иконите,
почувствал се особено човека,
не спазвал бил канона и законите
и свещ запалил-някак,за утеха!

Застанал чинно, в пламъка се вгледал
и сякаш чул от нейде мъжки глас,
ослушал се,насам-натам погледнал,
но нямало там никой в този час!

Запитал се, дали му се причува,
наистина ли Бог е между нас
и чул гласът слуха му как милува:
”Аз на земята съм във всички вас!”

-И в мен ли си,о Боже?!Атеист съм,
не съм живял по твоите закони
и днес случайно прошка тука искам,
а този глас съвсем ще ме прогони!…

”Седни за малко,успокой се вече!
Какво си сторил,че да искаш прошка,
убиваш ли, ограбваш ли ,човече,
кажи сега, каква е твоята грешка?”

-Не съм убивал,обири не правя,
но имал съм във дните си бохемски
аз навика да сбъдвам,чак до края,
мечтите на живота си без вернии!

Обичал съм жени,пороци,вино,
имот, доволство, красота и грях,
не идвах тук, в дома ти, аз редовно,
за теб дори забравил…Честно!Бях!

Прости ми, Боже! Грешник съм, признавам!
Протегна Бог невидима ръка,
разкаяния свой син да изправи,
и той пак чува Божиите слова!

”Не се терзай,не са туй греховете,
безгрешен ти си, чист като сълза,
пред другите душата твоя свети,
сърцето ти е ангелска хазна !

Защото то е пълно със надежда,
веселие,безгрижност,  доброта
тях ангелите чинно ги подреждат
в сърца на хора с светеща душа!

А този храм и мен ми е противен,
що зло донесе църквата в света!
Във нея само дявола нахален
най-истински се чувства у дома !

А аз съм Бог,чедата си закрилям,
живеейки във техните сърца,
недейте прави нищо пряко сили,
затуй,че по канона е така !

Каноните ви ги творят ония
зли самозванци, тук,на таз земя,
със цел цел да се налага подчинение…
И подло плашат с моята ръка!

Стани сега, излез навън,разказвай,
че Бог обича даже и бохеми,
че бил си атеист – не се наказвай,
най-важен,знай е Богът ти във тебе!”

БЕЗСМЪРТНАТА ЛЮБОВ

Дори погубена от ветровете,
на болни страсти, ревност и сплетни,
сърцето нейно скрито бие, свети
и чака миг да се оповести…

Безсмъртието и е вечна сила,
дори когато тихичко си спи,
тя знае, че веднъж се е родила,
да бъде вечна и да победи…

И побеждава всичко мимолетно,
отхвърля го, забравя го дори –
безсмъртната любов е всичко цветно,
което нашите души крепи!
Не идеална е безсмъртна любов!
Безсмъртната любов е нещо друго –
тя носи радост, мъка, порив, зов…
Безсмъртната любов е земно ЧУДО!

И БЕЗ СЪЛЗИ

Уби ми и последната сълза,
но с тази смърт, уви, не си отива
тъгата, че тъгата е тъга,
когато и без сълзите е жива.

Не се сърди, че днес и без сълзи
не мога да дарявам все с усмивка…
Тъгата и в неплачещи очи
залага вечната си – зла уловка.
Убиец на сълза дори да си,
ще можеш ли, в душата наранена,
да вложиш само радостни стрели,
щом участта и е осакатена…

ДО КРАЯ

Щастлив ли си, за мене ли бленуваш?
Душата ми е пролетна река –
омръзнало и лед да я милува –
мечтае си за слънчева нега.

Но моля, те, не бива да тъгуваш.
Душата ти е мост към вечността!
Една река, щом мост я е целувал –
е негова до края на света!

И колкото и мостове да има
по пътя жив на дивата вода,
тя само на един ще е любима
и само той е спомен, и мечта!