Гергана Христова представи Конфедерация на българските писатели в Русе

Общонационалният литературен форум под надслов „Десант на книгата“ събра автори от цялата страна   на 6 септември 2019. Събитието, организирано от Военен клуб – Русе,отворил врати за посетители неслучайно в Деня на съединението на България, даде повод за размисъл относно ролята на книжовността за общобългарското обединение. Представител на Конфедерацията на българските писатели във форума беше Гергана Христова . Топлите лъчи на есенното слънце и усещането ,че си сред сродни души,даде криле на изповедта на  Гергана: „Здравейте, казвам се Гергана Христова, от Враца и съм изключително щастлива, че съм част от това прекрасно събитие. Тук съм като представител на Конфедерацията на българските писатели, по специално клон Враца. Първо ще ви дам информация за организацията, както и за някои от членовете от Враца. Накрая разбира се ще ви кажа малко и за себе си и моята първа книга– сборник с разкази –  „Близо до сърцето“.

Конфедерацията на българските писатели е създадена през месец април 2016 година, със седалище гр.Бургас и председател Станислав Марашки. Основна цел на организацията е да се даде равен старт на всички пишещи хора, което ще рече- на авторите от големите градове и на тези от малките населени места; на живущите на територията на България и на тези, които трайно са се заселили в чужбина. Конфедерацията зачита и класифицира посредством съответен статут творци с различни възможности и стилове. Най – общо членовете са класифицирани като пълноправни – т.е. издали книги и асоциирани – които още нямат излязла от печат книга.  В Конфедерацията на българските писатели се сливат в една общност признатите автори на книги с авторите на публикации. Така  на практика един  голям писателски съюз, се превръща в безплатна писателска академия, където творците се учат помежду си въз основа на обмяната на опит. Членовете на конфедерацията са повече от 450, от цяла България и извън нея. Издания на конфедерацията са Алманах за хумор и сатира; Думите; Мюзевир; Под лъчите на слънцето; Реката и приятели.

Клон Враца съществува от 2016 година, съвместно с поетичен клуб „Арфа“.  Членовете към клон Враца са 28 от градовете Враца, Мездра, Роман, Лом, Ботевград и др.Председател на клон Враца е Валентина Панова. Родена на 15.април1949г., в село Голямо Пещене. Живее и работи в гр. Враца. Твори още от ученическите си години. Била е кореспондент на вестник „Транспортен глас“,редактор на предаването „ Шарена кошница“ в радио Враца, по- късно е организатор на предаване със същото име във врачанска телевизия. Автор на разкази, стихове, новели, краеведски книги. Нейни творби са печатани във вестниците „Отечествен зов“, „Септемврийско дело“, „Враца днес“, „Зов за истина“ и други, както и в юбилейния брой на антология „Развитие“ и „Отражение“ – издание на „Съюза на свободните писатели“, сборника на поетичен клуб „Алфа“ Враца – „От върха на моите години“, сборника „Той не умира“ – посветен на Христо Ботев, антология „Ирин Пирин“ и други.  Една от редакторките на алманах „Думите“. Създател и редактор на алманаха „Под лъчите на слънцето“ в който са включени творби на автори от цяла България. От него има издадени 5 броя, а в момента се подготвя за печат шестия. Редактор е и на пет книги. Има издадени 11 книги с разкази, новели, стихове, сред които краеведската книга „Голямо Пещене – център на подвеслешкия край“, „Откраднати мигове“, „Озъбено време“, „Горчива захар“ и други . Член на СБЖ и Клуб на дейците на културата – Враца. Била е член на Съюза на свободните писатели. От 2014година е  председател на поетичен клуб „Арфа“ Враца.  От 2016г.става учредител на Конфедерацията на Българските писатели, председател и регионален координатор на клон Враца. Има множество грамоти и награди, включително „Председател на годината“ за 2017г. от Конфедерацията на българските писатели и Златен медал от Боб феста село Радуил през 2006година, за поезия. Стихотворението Ослепялата къща от книгата „Отблясъци“ е наградено на фест.”Свищовски лозници” 2014 г.

Ето го и него
ОСЛЕПЯЛАТА КЪЩА
Беше розова
с изящни орнаменти на прозорците.
Засмяна и весела,
радостна
от детската гълчава,
но
стопаните й заминаха…
и
крадци избодоха очите
й.
Ослепяла,
с
велпапе ги закриха
прекупвачите,
забягнали после зад граница.
И
тя остана стъжнена
от
тегобите на времето.
Бяха зазидали вратата
й
да не влизат крадците.
Добре,
че не зазидаха стряхата,
та лястовиците да свиват
гнездата си,
и да разказват на хората
за крадците – бездушни обирджии…

А
след време, кой ли ще спомня
за нея –
розова
с изящни орнаменти на прозорците,
засмяна и весела,
радостна
от детската гълчава,
преди да ослепее.

 

Следващото нейно стихотворение, което ще ви  прочета е от книгата и „Откраднати мигове“

 

ВОЛЯТА Е МЛАДОСТ

За теб
като за дом
сред планината ще се грижа.
Като за пролетни цветя
на кръстопът.
Вихри ли завеят
твоята вяра взимам
ще поемем заедно
по вълшебен път.
Приятели ще станем
със зверове и птици.
Сред омайни билки,
ще се скриеме
против кошмар.
Преди живота
да ни нарани със бича,
да потърсим с обич своя цяр.

 

И Злободневие от книгата „В капчици роса се къпе светлина“

 

ЗЛОБОДНЕВИЕ

Градът влече неумолимо,
след себе си истории.
От делниците неделимо
с познатите пародии.

И няма на къде да бягаш,
работният ти ден тече.
Покорно времето изчакваш,
часовникът да отсече.

След туй и срещи и раздели.
Кой както си го нареди.
Из най-човешките предели,
живееш днес, както и преди.

 

Добре известен на всички е и Огнян Пищиков – Баце, с неговия Речнико на Баце, който е незаменим гид във врачанското езиково пространство.

Огнян Пищиков – Роден на 1 март 1955 г. във Враца. Има висше икономическо образование и специализация по Организация и управление на културните дейности. Работи в сферата на културата. Владее френски, английски и руски език.Активно сътрудничи на местни и централни издания. Собственик е на издателска къща „Трибали 2011” и на Вестнико на Баце. Пише и поезия. Член на Клуба на дейците на културата – Враца от 1981 г. Има сериозни публикации по езикознание, топонимия и местна история в различни сборници. Автор и съставител на забавно-хумористичното издание „Речнико на Баце” и „Бисерите на Баце” в пет поредни книжки. Автор е на книгите „Враца – в търсене на забравеното време” и „Професия – Врачанин”.Един от учредителите на Конфедерацията на българските писатели.

За „Речнико на Баце, той самият казва: А ако някой поиска да навлезе в дълбините на северозападното битие и съзнание, то “Речнико на Баце” е единственото и най-сигурно средство. Специално внимание  в него е обърнато на ударенията във врачанския говор, защото те са безспорното му съвършенство. Няма езиковед, който би обхванал и обяснил всички аспекти на ударените срички в него – от обикновените думи, до наименованията на местностите и селищата. Врачанският говор е цветист, с тънки нюанси и богат подтекст, приятен, забавен и направо атрактивен, защото съществува едно омекотяване, което затрогва със звученето си: сиренье, спанье, беганье от лекции, тумбенье, тупанье на килимите и още и още думи, които в началния период на запознанство с местните хора будят само усмивки. Обикновено Баце не иска, а сака. Не отива, а отважда. Не куца, а кьопа. Не яде, а кльопа. Не жуми, а мижи. Не друса, а мандръса. Не къса, а кине. Не скромничи, а се скуморосва. Не се хили, а се лези. Не се шегува, а се кюрлува. Не прави любов, а се лумборосва. И не е лош, а просто неела.
А когато не може да се разбере какво точно прави, то той или такова или онодва. Легенди могат да се разказват и за Баце, и за врачанския говор, чрез който той е разпознаваем на всякъде,отион е просто един пустиняк.

Един от емблематичните за Враца автори също е член на съюза- Цветан Дочев- Дедо Скръц. Роден през 1955 г. в гр. Враца.Пише хумористични и не хумористични миниатюри и къси разкази. Издава вестник „Музовиринъ”. В момента работи като педагог с деца и възрастни с физически и ментални увреждания – специален педагог.

Книгите на Цветан Дочев „Сандали на босо”, „Таралежовини”, „Об/м/рази врачански”, „Рецептите на Дедо Скръц от Враца”, „Смях до 101 вица и обратно” и Врачанщини чрез Дедо Скръц са изключително пъстри жанрово. Те съдържат къси разкази със сериозни и хумористични сюжети, анекдоти, ситнежи, чорлави мисли, закачки на базата на псевдопечатарски грешки, афоризми и вицове.Гостува често на радио Видин в предаването Неделник с Красимир Каменов, където подправя вкусните си врачански гозби със зеленяши, подправчици и хумор. Той пише, готви, пътува из България като участник в различни литературни и кулинарни прояви, откъдето неизменно се връща с награди и признания. За вас избрах един от любимите ми негови разкази „Робия“ от книгата „Със сандали на босо“

 

РОБИЯ

 

Момчето пусна дивия заек в колибата и затвори. Чу го да дере с нокти вратата – единствения източник на светлина с двете си

цепнатини.  Дращенията се превърнаха в отчаяни удари, устремени към двата снопа надежда…

Два месеца Момчето редовно оставаше храна на заека, но винаги, когато отваряше вратата, той се мушкаше стремглаво под миндера. Веднъж завари колибата отворена. Дядо му се

Опитваше да изгони дългоухия – изпоцапал навсякъде. Когато

Го изхвърлиха, дивият заек вместо към свободата, побягна назад към тъмната колиба. Старият успя да му попречи, затваряйки вратата. Сивата топка отчаяно се заудря в досегашния затвор. Дядото грабна една връшиня и го прогони с

думите: За робия ли така се бориш, глупако? Десетина дни по-  късно отново откриха следи от заек в колибата. „Рецидивистът”

беше се вмъкнал тайно. Следващият път, когато Момчето дойде, отдалече видя да се развява заешка кожа върху дирека.

Сигурна съм, че не е необходимо да ви казвам, защо ми е любим.

Що се отнася до хумора на Дедо Скръц, с който е по- известен в книжката „Врачанщини чрез Дедо Скръц“ може да откриете култови фрази като „ У Враца шъшкъне и каманяк колко сакаш“ – с други думи разумни хора липсват, или „Ялате, я съм ви го забръкал“ – което е любезна покана да се присъедините към сбирка, трапеза. Също и „Да бе, оно ми връви като на бесно куче, тояги“ – което цели да подчертае пълната липса на късмет. С тези и с още много типични за Враца лафове, ще ви посрещне Дедо Скръц, ако се отбиете при него. Ще ви сготви от вкусните си ютики, лозови сърмички и всякакви благорийки, и ще ви почерпи с рикиякаменярка.

 

Дългогодишен член на Поетичен клуб „Арфа“ гр. Враца е  Анета Дилова. Родена е през 1941 година, в село Баница. Завършва специалностите история и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1979 година защитава дисертация в Московската академия на науките и получава научна степен доктор по философия. Учител в СУ „Христо Ботев“ гр. Враца, автор на много публикации в регионалния печат и съавтор на историята на Врачанския драматичен театър. Издала книгите: Премълчани откровения – стихосбирка, „Баница – село с богата история“, автобиографичната книга- „Беше вчера“, „Село Баница – старите родове“, Раздумки – Неподправени случки и разкази от ежедневието“, „Лиричен листопад“. Носител на орден „Кирил и Методий“ – първа степен.

Избрала съм да ви прочета „Ще се срещнем любов“ от стихосбирката „Лиричен листопад“ :

 

Ще се срещнем любов

 

Ще се срещнем, любов, на другия бряг

след безброй светлинни години.

Ще кръжим в нереалния свят

в облаци сребърни, нежност и вино.

 

Две лози разпилени – телата ни

ще се търсят венец да сплетат.

Два бокала искрящи – сърцата ни

ще преливат в едно да туптят.

 

Ще се срещнем, любов, ти ме чакай!

Там, на другия бряг, остани!

А изпиеш ли райското вино,

ще те чакам за мен се върни.

 

 

От началото на тази година и аз имам честта да общувам с уважаваните в града ни и не само, автори, като член на конфедерацията.

Родена съм на 24.01.1980г., гр. Враца

Завършила  Висше бакалавър социална педагогика, магистър психолог – ВТУ Св. Св. Кирил и Методий  – Велико Търново и Монтесори педагог от 0 до 6 г.към Асоциация Монтесори –  Ръка за Ръка.

Работила съм като социален педагог в ДМСГД гр. Враца, социален работник и психолог в ЦОП (Център за обществена подкрепа) гр. Враца. По настоящем в майчинство.

През месец февруари тази година излезе от печат първата ми книга – „Близо до сърцето“ – сборник разкази.

Мои неща могат да бъдат намерени в сайта Откровения, Фейсбук страницата ми – Гергана Христова – лично творчество и др. интернет страници за литературно творчество.

От участия в конкурси имам второ място за разказ на тема „Духовният свят на съвременната българка“ с разказа „Договор за пет години“, второ място за есе на тема „Свободата“ в Първи фолклорен фестивал „Йосиф Петров“, грамота за участие във второто издание на Национален конкурс за къс разказ „Мостове“ с разказа „Най-доброто дете“. Мой цикъл стихотворения ще бъде отпечатан в септемврийския брой на списание Нова социална поезия.

Днес ще ви прочета няколко от разказите включени в книгата „Близо до сърцето“. Малко повече за нея. Съдържа 48 разказа разделени в две части. Първата- По козите пътеки е посветена на отминалото време, на нашите баби и дядовци, техния бит, традиции, предразсъдъци. Писани са на диалект, защото някои истории трябва да се разкажат със звука, с който са живяни. Втората част отразява ежедневието ни сега. Засегнати са теми, като домашното насилие, любовта, борбата за дете, осиновяването…, все неща близо до сърцето.

Първият разказ, който съм избрала се казва Проста селянка, от първата част на книгата.

Проста селянка

 

Измъчи се Рада докато износи бебето. То се напираше да излиза без време. Мъж и като писано яйце я гледаше и обикаляше. Не бяха млади вече, друго си нямаха… Като се разриташе малкото, Рада туряше ръка отгоре му и думаше :

– Стой, стой…на малко си още…да изпролети па тогава…

В ранната пролет се роди, момиче. Кръстиха го Стойна. Другите деца хилави, болнави, Стойна румена, здрава. Порасна силна, яка девойка. До някъде ходи в школото ама по я влечеше в краварника и се хвана млада, зелена още доячка. Ръце здрави имаше, снага тежка, работеше и се не оплакваше. Ергените я не заглеждаха много, че в гръб некои пъти я не познаваха, че е жена. Тя, като че и не забелязваше.

Чудеше се баща и що да я прави, верно тя млада беше още, ама и после, кой ще я подири. Па и те с Рада отпадаха, зет им требваше. Дочу от негде, банкер от града жена кротка си диреше, домакиня. Артисал и той на години, некоя да свият кокале вечер заедно. Подири го, дойде на сгледа. Ем пари имаше… Първо поприказваа, баща и я фали колко умеятна е дом и при кравите. После я викна. Седна Стойна порече…:

– Добре си ни дошелбаю, оти можем я да сторим за вазе…- па отведнъж млъкна, като да и беха отхапали езика.

Господин банкера я гледаше от гор до дол, като да я купуваше. Трепна Стойниното сърце, като на гъргуличка и аха да литне, да побегне. Усети душичката и какво става. Наляха и се очите с вода и такива като локви кални ги обърна към баща си та го погледна.

– Що тате, тегнем ли ви….

Баща и се хвана за главата… Тръгна си господина…

Стойна стана още по тиха. Малко с другите говореше, на кравите пееше и ги мъмреше…, а глас имаше, ако викнеше на край село се чуеше.

– Убаво пееш Стойне – стресна я тракториста Марин еднаж.

Идеше той често напоследък, задеваше краварките. Стойна бегаше на страни.

– Другите са на обед – врътна снага тя тежко.

– Що си ма Стойне, не видиш ли, че за тебе доаждам….

Стойна се опули на среща му. Гледа го като да не беше го виждала. Голем, тежък, едър мъж. Дето стъпи дупка остая. Разтупка и се сърцето, трепна и душата.

– Що сакаш от мене- издума.

– Пей ми, така да те слушам….цел живот да ми пееш…

Стойна и идеше да се фърли връз него и да го нацелува по страните. От тая мисъл пламна целата, че стана алена и сведе очи.

Че сватба ли стана, за чудо и приказ. Двамата, като родени един за друг. Нея вечер като влезнаха у собата, Стойна се пущи в ръцете му и взе да лепи устни дето свареше по лицето му. Як беше Марин, одържа я, че я метна връз чергата и що беха таили двамата, се си дадоха. За пръв път се усети жива тя. Тая нощ, спа като жена, обичана, приласкана, свита в силни ръце.

Веднъж начумерена се прибра от краварника…

– Само ме хокат, проста селянка съм била, да говорим не можам…, така ще си умрем… – а от очите аха рев да тръгне.

Марин я прибра до него си…

– Да викна даскала, да те учи, сакаш ли…

– Може ли – дигна поглед тя…

Рече и стори го. Стойна на кравите букви думаше, у прахоляка и у брашното кога месеше – пишеше, доде копаше у двора на пипера за царе разказваше… Даскала идваше веднъж в седмицата да я препитва и да и показва. После книги взе да и носи… Похубавя Стойна, погледа и друг стана… , говора и…. Марин, и той покрай нея взе да чете. Некой път тя заникнала книгите, па той разбърка гозбата, па и загарашенекога. Не се оплакваше, само викаше – Само ти готвиш толко вкусна, на ръцете си изедох. Тя го поправяше със смях и му казваше как правилно думите да каже.

Мина се време даскала дойде по друг. С нови дрехи, тържествен някак. В ръцете му тънка книжка.

– Стойне – рече – колко знаях, дадох ти. На дипломата ти е това. Завърши…на там в града требва да одиш…- и я връчи.

Стойна ревна, като дете, а беше жена вече голема. Марин и той сълзи му покапаха.

Заведе я и в града, тамошни дрехи и купи и я изучи…, а тя се върна…пак в краварника, бригадирка стана на доячките, а после за докторка на кравите остана. Марин го боготвореше нищо че беше видяла мъже млади, хубави, начетени. Нищо, че и в града я викаха в института работа да почне. Тя рече по селски:

– Мой Марин си не давам, той ми очите отвори, и от село не излазам, и там кравите доктор искат…

Разбра я професора и селския говор и думите и душата и…

– На добър час Стойне – стисна и ръката.

За късмет нейн и майка и и баща и живи беха та я видеха, и бригадирка, и докторка, и майка.

Продължавам с първа част „По козите пътеки“, един от любимите ми разкази е

През самодивската

 

Кога стигна завоя вместо през дъбака, сви към полената. Рано беше, призаран, ама бързаше да свърши работа и да се прибира овреме дом.

Старата беше оставил сама. Тя на тръгване рече по него, през самодивската полена да не минава, болест да го не хване. Млад беше син и, не чуваше. Върза кравата по надолу от тех да пасе и шибна коня по пътя. Красините порти беха отворени. Руменото и топло лице му се усмихна.

– Да се не отвърже пак добичето, ей, пак да ми на портите дойде – викна по него.

– Ще дойде, ще дойде – върна и – и аз с него…

Коня вече теглеше каруцата къде горите.

Като го повърна да мине през самодивската, коня се стресна. Почна да танцува по тревите и да пробира де да стъпи. Слънцето блесна над реката и в очите му светна руса коса. На сред полената мома стоеше. Що диреше тука… Гледаше го и не продумваше. Сърдита, очите и ковяха. Държеше жъмка треви. Позна я, беше Биляна Янкинатадъщера. Живееха на край село. Всички страх пазеха от тях. Две жени сами, баща и млад си отишъл. Янка знахарка беше, с треви цереше. И щерка си беше научил. В село се говореше че взела силата на мъжа си, дето я млада заробил у сиромашия. Та затова и сами останали. Биляна редко идваше по седенките. Беше тиха, смълчана и не дигаше почти очи от земята, а кога ги дигнеше, бързаше да пусне клепки. Винаги чиста, нищо че беше бедна и на мента ухаеше. Добра беше, но я избягваха и момите и момците. Беше хубава като ангел, бяла като мляко. Извърна се да я гледа, тия очи пробиващи бездни…

Коня вече газеше реката на брода. Буйна беше, скоро валя и студена. Като стигна де беше тръгнал зави животното да не простине. Бързо свърши. Млад беше, буен, не знаеше си силата. На връщане пак от там мина. Биляна я немаше. Прибра коня и забърза за кравата. Краса се сопна срещу него:

– Пак ти прибирах стоката, само ми смради тука…

Бузите и като прегорели на слънцето. Не отговори, морен беше, прибра се. Старата му нареди по синията какво сготвила. Гладен беше. Първия залък още му заседна, та го задуши. Глътна вино да мине, загорча му. Старата го изгледа.

– От де мина сине? – едва продума тя – рано се прибра.

Той замълча.

– Боже- прекръсти се майка му- през самодивската си минал, Боже, детето ми…

Днеска, утре, син и падаше, доде мина неделята вече беше на постеля. Дигна ръце старата, всичко що знаеше пробва, а син си отиваше. Една вечер по тъмно, по тихите улици у Янини отиде.

– Помагай Яно, жива да си, син ми през самодивската минал. Една седмица не мога да го дигна.

Яна даде шъпа треви, каза и как да ги вари и си я прати, като свършат пак да дойде.

Вари, моли се, кръсти се…син и вече под чергата се не видеше. Една заран и рече:

– Тая отрова Биляна доведи да ми я дава. – и млъкна…

Дойде Биляна, като прирева старата…

Шеташе покрай него денем, нощем на миндера спеше. Като го виде още други треви му сложи към тия де пиеше. Ноща я дигна.

– Ставай майко, да помагаш…

Син и трепереше, на ръката да го пипнеш гореше. Биляна се втурна, донесе кладенчова вода. Умиха го. На огъня канче вреше.

– Мед майко дай.

– От де мед дом Биляно – сгърчи се старата.

– Тичай дом, майка ще ти даде.

Без въздух си дойде, ама мед донесе.

Седна, крака я не държеха и само гледаше, ръцете Билянини как пипат. С лъжичка отвара му наливаше и пееше. Славея беше взела от горите. Цяла нощ пя. Призаран я събуди, беше задрямала на столето, доде я слушаше.

– Ще живее майко – усмихна се.

Старата я сграби, като дъщера. Подир две недели син и се дигна. Като видя живец в погледа му, Биляна си тръгна. Остави още треви и заръки и се прибра.

– Що му беше? – попита майка и.

– Минал морен през реката подир дъжд. Простинал беше, едва го върнах…

Бързо укрепна младия. Като се усети жив и тежък на краката си, закла агне. Старата беше рекла, че агне ще им заколи, само да го върнат от умрелите. След първото и второ даде жертва. Старата гледаше и мълчеше.

– Снаха ще ти вода…- рече и.

– Щерка сине, щерка… – очите и проплакаха.

Тури новата престилка и тръгна да шета. Дъщеращеха да и доведат.

 

От втора час на книгата „Близо до сърцето“ – Градска тишина, съм ви избрала два разказа Първият се казва „Щастлив“.

 

Щастлив

Вечерта беше тиха и топла. Първата истински пролетна вечер. Слънцето през деня беше изсушило локвите, разпукнало цветята в градинките и стоплило плочките на тротоара. Вървях бавно към спирката на градския транспорт. Около мен беше тихо, въпреки че града пълен с хора жужеше. Наслаждавах се на падащата тъма. Отдавна не бях ползвал услугите на обществения транспорт и за малко се замислих от къде да си взема билет. Учтивата леко изморена госпожа зад стъклото на бутката ми подаде малката хартийка заедно с рестото и ми пожела „хубава вечер“. Стана ми приятно… На пейката седеше един човек, до него дребно куче. Още от пръв поглед личеше, че е бездомен. Седнах в страни от него. Извадих цигара и запалих. Усетих погледа му върху себе си. Извадих втора цигара и му подадох.
– Благодаря – посегна той.
Кучето му сбърчи горна устна и оголи зъби без звук.
– Няма Шарко, недей, човека с добро…- погали той кутрето.
– Извинете го, от как го хващаха та го кастрираха няма доверие на хората. Иначе не прави пакост.
– Женска е – отбелязах аз.
– Тъй, тъй – кимна той – вече не е ни женска, ни мъжка…
– Как си – кой знае защо го питах аз.
– Щастлив…
Този отговор ме изненада. Явно е проличало по начина по който го погледнах, защото човека до мен се усмихна широко и плъзна ръка нежно по главата на кучето, долепило се до него.
– Времето е хубаво, здрав съм, днес ядохме и двамата с Шарко…. Има къде да спим на сухо и сме чисти, изпрахме се, изкъпахме се…
Чак сега усетих, че противно на очакванията ми той не смърдеше. Дори кучето не излъчваше лоша миризма.
– А утре ? – попитах аз.
– Утре….ще видим. Нали имам Шарко… Ето днес даже цигара имам… Иззимувахме ние…стар съм вече, а пак е пролет… Някога и аз носех костюм, като твоя, ама живот….
Почувствах се неудобно от скъпите си дрехи. От завоя се зададе тролея, който чаках. Надигнах се и измъмрах сконфузено
– Късмет, старче…
В къщи ме посрещна на вратата куфар. Лора тъкмо обличаше връхната си дреха.
– Командировка ли ?- попитах
– Хах – издаде презрителен звук тя- По натам ще дойда за останалите неща… Надявах се да не се засечем, но като си тук…. Сбогом…
Гледах я как се оправя пред огледалото. Косата и, очите…в тях беше скрито нещо отчайващо, устните и с червило…
– Аз пък днес видях човек, който беше щастлив че е жив, има куче…женско….Шарко (защото било кастрирано), яли са, чисти са и има къде да спят….
Думите ми прозвучаха ужасно нелепо.
Лора се беше взряла през огледалото в мен и ме гледаше с недоумение.
Обърна се бавно, само на токове и вдигна ръце, сякаш се чудеше луд ли съм.
– Искаш ли да опържа яйца…салата, както, когато бяхме…ами като преди…- чух се да казвам.
– Яйца…. – Лора вече беше сигурна, че не съм в ред.
-Красива си…
-Красива ?….
– Какво да направя за теб? Искам да си щастлива… Като преди…
– Ами….опържи яйца….- Лора свали горната си дреха и седна на куфара.
– И какво за….Шарко…- попита тя, докато палеше цигара и ме гледаше как едва не топя скъпата вратовръзка в тигана с яйцата.
После….после не помня…но Лора остана, а сутринта очите и бяха щастливи. Мисля, че цяла вечер говорихме за кучета, яйца, деца и….май за пролет. Топлината на тялото и беше вълшебна….
Намерихме заедно стареца и Шарко. Трябваше ми служител охрана…
Скоро след това минавайки покрай един магазин за играчки погледа ми се спря на бебешка дрънкалка. Влязох съвсем импулсивно и я купих. Въпреки, че имах среща се обадих на Лора, беше наблизо…
– Аз само…малък подарък – подадох и играчката.
До този момент не бях виждал играчка да изтрива като с магическа пръчка отчаяние от очите на човек..

 

Вторият разказ е Инвитро.

 

Инвитро

 

 

Събуди се някак тежко. Беше денят за теста. Имаше горчив вкус в устата. Отвори очи, след като алармата и напомни за трети път, че е време да става. Не беше се надигнала от леглото още и усети как я заля топлина и се изсипа между краката и. Едва стигна до банята. Стоя дълго под душа без да осъзнава плаче ли заедно с водата която се стичаше по лицето и. Организма и се гърчеше от стимулациите и полудяваше натъпкан с хормони. Настроенията и се меняха често и както се смееше, така започваше да плаче неудържимо. Всяка бременна и майка с количка я разплакваха. Нощем сънуваше отрицателни тестове, които танцуваха подигравателно.

А уж този път всичко беше идеално…Девети опит инвитро не успешен. Беше като някаква статистика. … Звънна на лекуващия изслуша успокоителните му думи, съгласи се с мнението му за два месеца почивка и записа на календара датата на следващата им среща. Говори кратко с мъжа си обясни му делово, какво са се разбрали с лекаря и затвори. Гласа му беше топъл, спокоен… Тя беше като убита, празна и куха… Издържа седмицата с апатия и много болкоуспокояващи.

Първия почивен ден беше в кондиция и прие да се разходят. Спряха пред тяхната сладкарница. Мъжа и влезе вътре като подметна с усмивка “ Остави избора на мен.“ Тя остана отвън.

– Здравей Лори- познат глас се разтвори в нея.

Обърна се. Кимна за да отвърне на поздрава и усети, че се усмихва. Беше остарял, но все още привлекателен. И онази усмивка. Видя в очите му онова същото желание, което я омагьосваше. Помнеше ръцете му, дъха му, парфюма му, душата му… Помнеше как заспиваше сгушила глава под брадичката му с шепота на сърцето му… Помнеше и „Не съм готов“ и колко беше разбита след това, защото той и беше всичко.

Позна стъпките на мъжа си и се обърна. Носеше с гордост кутия за вкъщи с любимата и торта. Погледа му беше топъл, нежен, любящ. Усмихна му се. Цял ден се усмихва. Вечерта беше ласкава с него, отдадена, влюбена, обгръщаща и приемаща.

– Радвам се, че разходката ти се отрази добре- прошепна той преди да заспи.

– Мхм – само отговори Лора и го погали като дете по скулата. Мисълта за него не излизаше от съзнаниет и. Тялото и сякаш беше друго, негово…както преди.

Преди да се унесе си спомни отново “ Не съм готов“. Спомни си топлия глас на мъжа си, който след всеки отрицателен тест казваше “ СпокоиноЛорка, другия път“ и я прегръщаше нежно… Заспа притихнала.

Стана някак разсеяна. Беше минала цяла седмица от датата, когато се усети че и закъснява. Направи тест очаквайки една черта. Даже не изчака времето написано в опаковката и го отвори. Шока беше толкова голям че изпусна теста. Беше с две черти….

Чакаха пред кабинета на лекаря, последна консултация за уточняване на датата за секциото. От вътре излезе млада двойка. Жената плачеше.

– Ето вижте тях. След девет опита инвитро и всичките без успех, сега това е последната консултация.

Жената се втренчи в корема и изумена.

– Какво трябва за да продължиш след девет опита…

– Любов…- отговори Лора, спомнила си срещата пред сладкарницата.

 

Като заключение мога да кажа: повече за Конфедерацията на българските писатели, членовете, техни биографии и творчество може да намерите в интернет страницата на конфедерацията. Вкусотиите и пиперливите лафове на Дедо Скръц, ще откриете във фейсбук страницата му, а книгата Близо до сърцето,  както и други книги от членовете на конфедерацията на българските писатели, може да намерите в предоставената ни шатра. Благодаря ви, че ме изслушахте или както се казва във Враца –БлагодАрИм“.

 

 

 

 

Не липсваха и нови запознанства: например с пишещите жени от дамски литературен клуб „Фортуна“

Най-добрите партньори за обща снимка и този път бяха книгите!

 

И пак книги! Вероятно изпаднали от предната линия на десанта и „полегнали“ за миг да починат…