ОБЪРКАНАТА БАБА
На Великден баба Вила
вместо яйца- пиленцата оцветила.
Взела водните боички
и нашарила ги всички.
Кое със жълто, кое в зелено,
със оранжево и със червено,
синьо, кремаво, лилаво,
даже някой във кафяво.
Когато внучето дойде на гости
втурна се към баба със въпроси.
-Къде са пъстрите яйца
да се сборим ей сега?
-Бабо, бабо, а има ли в червено?
Детенцето остана изумено.
Когато пиленцата то видя,
от изненада, сякаш онемя.
Неволно баба ги изпусна
и застана някак гузна.
Дори и малко се стъписа,
защо ли тъй ги боядиса?
Започна тя да ги завръща
да се прибират в свойта къща.
А кокошката се чуди и се мае-
не може тя децата да познае!
ПОСРЕЩАНЕ НА ПРОЛЕТТА
-Каква е тази врява моля?-
провикна се ленивецът на воля.
Не може вече тука да спи.
И от къде тази музика ехти?
-Празник е, не си разбрал.
Изглежда всичко си проспал!-
забързано говори Ежко,
като се задъха тежко.
Пролетта отново е дошла-
виж тези цъфнали цветя!
В гората всичко е зелено,
навсякъде е украсено…
Ей там, зад онзи бор
направен е голям събор.
Разсъни се бързо и ела
да видиш тази веселба.
Сякаш, че си в Дисниленд!
Мишока стана диригент,
щурците свирят във захлас,
врабците пеят с тънък глас.
Жабока звучно в такт заквака,
запя и черната, крадлива сврака,
пчеличките жужат навред,
а бухала е най- отпред.
Кълвача чука от високо,
Зайко е повел хорото,
гарванът объркал тона,
засрамено се мушна в клона.
Калинки, пеперуди, буболечки
играят танц със остри клечки.
И още много чудеса
ще видиш в нашата гора.
-Ще бързам, да не закъснея
и аз искам песничка да пея.
Благодаря ти Ежко от сърце.
Ще се видим на горското хорце.
ПЪТЕШЕСТВЕНИК
Нарами Ежко днес торбата
приготви се за дълъг път.
Бодличките заглади към земята,
накичи се със горски мъх..
И тръгна весел от дома си ,
решил да стигне в другата гора .
Не сложи шалче на врата си
нали разправят,че топла е била.
Ще си направя къща със тераса
и гъбки ще си набера .
Ще ги сложа под навеса ,
през зимата да си варя чорба.
В гърненце пъстро ще сложа
тревички и сушени плодове.
Дори през зимата ще може
от вкусните неща да се яде.
Боровинки,дренки,шипки,
ще бъдат моята храна .
Ех,ще ми завиждат всички,
че има гости у дома ….
Приседна Ежко под върбата ,
дълго и улисано мечта….
Не усети как притихнаха полята
и как луната заблестя .
Трепери Ежко под дъжда ,
а той в снежинки вече се обръща.
Колко дълго тука спа!
И бързо тръгна да се връща.
Замръзнаха му веч краченцата
и шалче няма на врата .
Къде ли са му обущенцата?
Защо остави ги в дома?
Когато мокър си дойде в студа,
погледна пъстрото гърненце.
А в него няма и следа,
от боровинка,гъбка и листенце.
Помисли Ежко със тъга-
няма хрупкави тревички.
Мечтал сам само за това-
но,не работих като всички.
ЦИГАНСКА МЕЧТА
По Земята богато засипана
с кехлибарено жълти листа,
аз вървя като весела циганка
със закичено цвете в коса.
Погалва ме топлото слънце,
целува ме с нежни лъчи,
сякаш то е малко зрънце
и посява във мене мечти.
За лазурния бряг и скалите
с напяващи морски вълни,
вечери топли, звездите-
от които любов се роди.
МОНОЛОГ
С цветя от моята градина
и зелена клонка от върбичка,
към гробището тръгнах натъжена
да занеса на мъртвите водичка.
Да поговоря с тях, да им разкажa
за дома, децата, внуците.
Със сълзи мъката да им покажа,
а болката накъсва звуците.
Запалих мъничка свещичка-
за миг потрепна във пръстта,
сякаш заговори тя самичка
и отведе ме далеко- у дома.
Там във къщата голяма,
където всичко беше благодат,
седнали сме двете с мама
под цъфналата клонка с аромат.
Говорех ме си тихо и спокойно
за важните неща в забързания ден.
А вятърът шумеше монотонно
и клонката потрепваше над мен.
Изгоря свещичката в птъстта.
Аз върнах се във свойто време,
където с болката сега седя
и никога неще ми я отнеме.
Изгубена душа
Отидох в бащината къща
поведена от мъка към дома.
Животът ми все там се връща
и ме стиска здраво за ръка.
Грабнаха ме спомени далечни
в различните посоки на света.
А миговете, сякаш вечни
прииждаха отново на тълпа.
Тишината крещи безпощадно-
разбирам, че никого няма.
Самотата която убива ме бавно
разкрива, че и пътища няма.
Всичко останало тука
спомени, глъчка, живот и мечти.
Като в меча дълбока хралупа
миналото сякаш спи.
Дървото в печата седи,
но няма кой да го запали.
Останало е от преди,
от времето на дните стари.
Тогава други като него
пламтяха с огнени сърца
и правеха това което,
не могат хиляди слънца.
От портрета на стената
погледнаха ме две лица.
Не знаех колко съм богата
и колко бедна съм сега!
Като куче без храна, самотно,
като облак без дъжда,
почувствах се така виновно,
че съм тук- но без душа.
Вечерта ме смаза безпощадно,
наказва ме, че съм обичлива.
Навярно времето е жадно
за спомени и болка жива.
И тръгвам със наведена глава.
Моля се по бързо да достигна
там, където чака онова
отминало и любов тъй свидна.
Фламенко танго
Китарен, плачещ звън звучи,
разлива се и ме облива топлина.
Докосва тялото, душата ми
и сякаш в танца аз горя.
Ръцете ти тъй чувствено горещи
обгръщат тялото ми парещо,
а то изпънато кат струна гори
във ритъма на танца страстен.
Разливат се вълни в китарен звън,
огньове пламенно горят.
И залези затихващо топят се
и изгреви безкрайни се редят.
Телата ни от страст пропити,
слети в ритъма на танца,
крещят и стенат и зоват…
А китарата, китарата звънти.
Танго-най чувствения танц .
Оо, изгаряй ме до болка.
По хубава от тебе няма
Аз ходих по голямата Земя
и бродих тъй далеко от дома.
Любувах се на чужди красоти,
дори сърцето спираше ми да тупти.
Достигнах края на Европа,
с пленяващата Кабо да Рока.
Земята свършва при скалата,
от там на татък- само е водата.
Губиш представа, времето спира,
нещо във мене тайно замира..
Тътен, от разбита на пяна вода,
мигом ме грабва- каква синева!
В далечината облаците слизат-
те сякаш по водата тичат.
Внушително е всичкото това
и дъжд в очите ми, неволно заваля.
Разказах им за нашата страна,
за нашите безбройни чудеса.
И ние имаме скали
и тътен от разбили се води.
Продължих по чуждите земи-
всяка има свойте красоти.
И жадна бях аз всичкото да видя,
от всеки извор- водица да отпия.
Мадрид- вековен и суетен,
разкрил се с тяжест, достолепен.
Макар далеко от дома,
видях над него същата луна.
Там оставих от звездите,
които сбъдват ни сега мечтите.
От наща Българска земя
със чудните планински езера.
Венеция, Андора, Геноа..
Оо, бях чула нещо за това,
че Господ слязъл на Земята
и там оставил Рая си в позлата.
Но в тази разцъфнала Земя,
преля във мене обич към дома.
От толкоз пътища разбирам,
че не на празно България избирам.
ПИЯНА ОТ ЛЮБОВ
Пияна от любов по теб съм,
от шепота на твойте устни.
Омагьосана за цял живот съм
дори по улиците тихи, пусти.
На всякъде усещам любовта-
нахлу във мене без да пита.
Преобърна света ми и го завладя
с капка наслада от тебе отпита.
Когато те гледам- огньове горят,
а виждам само твойта светлина.
Пролетни залези в мен се топят,
когато се прибираш у дома..
Мечтите ми- сега са реалност,
сънищата ми- мечтано щастие.
От ръцете ти блика благодарност,
а от тялото ти- за мен, упование.
Имам небето- но искам звезда,
а от морето- само капка вода.
Птичките пеят- но чувам една.
Имам света- но искам само това.
И след толкова отминали години,
в мене, лудо сърцето тупти.
От усмивките които подари ми-
твоят глас, остана да звучи…
Ще си отида някога, но и тогава,
в отвъдното ще търся свтлинка.
Пак ще те открия и с наслада,
ще пия в тебе любовтa.
Влюбена жена
Отпили от мене вода
когато бях извор студен?
И в знойното лято едва
приседна от път уморен.
Чу ли ме в песен на славей
разнесена с полъха тих?
А когато в тревата заспа,
аз нежно нашепвах ти стих.
В залеза гаснещ след хълма
видя ли ти мойта усмивка?
И луната бавно обгърна
тялото ти в звездна покривка.
Навсякъде съм аз около тебе.
Някога съм песен, някога мечта.
А когато вън е златна есен
се превръщам в обагрени листа.
Понякога съм буря безметежна,
друг път, съм утринна роса,
дори сълзица малка, нежна,
преляла във очите ти с тъга.
Ако искам мога да съм вятър,
ако трябва- силен ураган.
В дъжд студен да ходиш мокър,
или по път с цветя застлан.
И всичкото от теб зависи,
да съм нежна или отивам си сама.
Ти много пъти се замисли,
но аз оставам- любящата жена.