Стихотворения от Атанасия Петрова
Блажена
Kолко си добър, Господи
и колко милостив,
та си ме изваял, Господи,
като сълза Богородична –
чиста и единствена.
Като сърна съм…
и ето – тичам към Тебе,
с мълчание да Ти отдам славата…
Защото думите са по-слаби от истината!
И сърцето ми – мъничко-
побира целия свят.
Колко си истински, Господи
и как Те усещам до мене!
Назад всички магьосници!
Поклонете се на Бог Отец,Син и Светия Дух,
покайте се!
Защото доста зло ми направихте,
при все че се молех за вас,
за душите ви…
И рече Господ:
“Ще успокоя душата ти,
и никой не може да те докосне със зло,
кинжал ще ти дам – думите,
обеца на ухото ще туря,
да не приемаш в дома си развратници…
И песен да изпееш,
песен обещана…
И ще погаля твоя възлюбен,
и той ще те помилва
чрез ръката Ми,
и ще ви понеса на крилете Ми,
та никой да не ви достигне…
Но едно направи,
за всечовешко опрощение,
на греховете им,
защото ако не се молеше
и ти, грешнице,
заедно с малцината,
живи щях да ви отнема.
Но рано е…
Милостив съм, да…
Но ти… прощавай на всеки!
И говори на човеците за Мен!
И Аз ще въздам според делата ти…!”
И аз написах песен
и ще я изпея,
да достигне до народа
и той да се пробуди,
защото дарба Господ ми е дал
и не една, а толкова,
че цял живот да ги развивам…
А най-голямата от тях е любовта.
Кажете какво да Му предам…
Да Му отдам хваление?
Да открия пред Него сълзите ви?
Да поискам да изгони сатаната
от домовете и душите ви?
Дойдите да Му се поклоним!
И всеки ще заживее по-добре!
И Той ще въздаде по вашите
и моите молитви.
Защото ме нарече Блажена!
А аз Него – мой Бог!
Да запеем!
Песен обещана,
на Него наречена,
защото един е Той!
И няма друг…
И няма друг…
И няма друг…
Сълза плачеща
на една Надежда с много вяра, любов и софия от… АтанасияJ
Намерих една сълза…
Скоро си плакал…
Изваяна стоя до извора
и вграждам своето нещастие в чешма…
Понякога се вслушвам във сърцето ти,
сякаш мое е…
И правя избора на Белоногата…
Морето заледено е…
Една приказка разказва,
че всички сълзи стичали се във море…
Дори и огънят е техен приятел…
Отварям свито юмруче
и оттам пак блесва сълза…
Тя проговаря (и сълзите могат да говорят,
да плачат…),
че някой ден всички ще осъзнаем
как болката е за добро…
И ще се радваме на всички морета…
Но вече осъзнато…
Обичай несретника!
Помни и свещеника!
И дай клетва –
во веки веков да обичаш!
П-в: Сълза говоряща,
мълчание,
после скитаща болка,
терзание,
молитва
и път, обратно към дома,
където две очи могат да те прегърнат,
един демон да бъде изгонен,
едно сърце да бъде силно, чисто, любящо…
Да бъде!
Херувимско
То беше малко цвете…
Тъкмо бе родено…
Сътворено…
Неединосъщно с никое друго…
И за което не се грижеше никой…
Или поне никой не се откриваше…
Само враните кръжаха около него…
Видяха го и заграчиха…
Но то не се уплаши…
Знаеше, че има и друг живот около него…
С който трябва да свикне…
Защото всеки избира…
Да цъфти…
Или да грачи…
Но един ден дойде палачът…
Със своята саблена мрежа отсече
и най- младите клонки на цветето…
То се бе превърнало в розов храст, небесен…
И пролетна песен
се сбираше в тъмното дори…
И птиците бяха намерили своя дом, своя покой…
Някои птици, от живите…
Доволните…
А то, дори от болка, се усмихна…
И благодари…
За болката…
Защото тя е притежание…
И е по допущение…
То знаеше, че Някой ще го излекува…
И стана чудо- сам палачът го намери прелестно…
Взе едно сребристо от сълзите клонче…
Замисли се…
И…поклони се…
На някого…
На нещо…
И…избяга…
А птиците мълчаха…
И стана светло…
И стана ден, във който
птиците си правеха гнезда…
От падналите клонки на Прекрасното…
И то се радваше…
Че бе полезно пак…
Дори със болни рани…
По- важно е да ти е топло…
И не знаеш в какво можеш да се превърнеш…
Дали в пурпурен цвят…
Дали в прах…
Или във вечност…
А то беше доволно на всичко добро…
Защото то бе добро…
Затова го нарекоха Херувимското цвете…
То расте сега във сърцата на мнозина…
Видите ли го, поздравете го от мене…
И се поклонете…
Аз чакам го при мене…
Да беше…
Да беше чист, като водата, бистрата,
та да те взема в шепите си неразтворени.
Трошица хляб да бе, ей тъй – неотронена,
да мога да те съхраня,
за да не те дам на кучетата…
Да беше слънчев лъч, насочен към небето,
тогава щях да те докосна с топлината на сърцето си,
изпепеляваща пустинно сибирското ти отчуждаване…
Да беше чужд…
А ти си част,
вродена в мен и изтезаваща,
а аз от дребните ти ласки малтретирана,
да съм щастлива, плачейки…
Но лъч не си,
а сянка на съдбовното си минало…
Какво да сторя, за да я покрия?
Словото
Предатели, обичате ли се такива,
след тежката работа, която сте свършили…
Умивате сърцата си с утеха,
че нищо лошо няма да се случи,
че случаят потулен е…
Не би!
Умиването е във покаянието.
Овалването в грях- от дявола.
До кога ще си запушвате ушите,
присмивайки се?!
Глупави и убийци!
Убийци на собствените си деца,
че не допускате вероучение.
Убийци на цял един народ!
Допуснете децата да познаят Господ
и те да преценят дали да останат с Него,
не вие!
Станете като тях, като деца!
Вие бяхте като тях…
Но влезе в сърцата ви ехидната,
влезе онзи,
който мрази душата ви и иска да я погуби.
О, глупави, събудете се!
О, спящи, проумейте!
Бог дойде, Спасителят,
научете Неговите заповеди,
обикнете се, покайте се.
Обикнете Го,
оставете живота си в Неговите ръце,
познайте Словото!
Слава на Бога във висините и
слава … вовеки…
Богородице, Дево, викам към тебе,
Мария, мила,
принеси моята молитва
към Господа, Твоя Син, да ме види,
да ме пази от бруленията на сатаната,
да прости на всички ни
и с Него да съм навсякъде
и Той с мен.
Амин.
Събуждаш ме…
Събуждаш ме с целувка,
а после ме питаш защо те обичам…
Караш ме да съм на седмото небе,
а след това се чудиш защо те гледам във очите…
Защо си с мен?
Защо съм с теб?
Нима не знаем, че любовта ни е обречена?!
И пак твърдим, че ще сме влюбени,
дори да не избягаме във прерията,
дори да сме на километри разстояния…
И ще ни присяда глътката и залъкът,
когато мярнат се пред погледа ни спомени…
Какво, че и на трон седяхме?!
Нали все трябва болката с мечти да погасим?!
А ти, изгубил се във времето,
не ме ли нараняваше с любов- дочакана и стряскаща
и все пак до смърт ужасно закъсняла?!
Да можехме да си поливаме дори със сълзи цветето завинаги,
та да зачеркнеме дилемата…
Но..ти не си сляпо вече” луд”…
Боли те днес от острата повърхност…
А мене?!
Хак да ми е?!
И все пак аз сама ли се ранявам
или ти затягаш примката?
Аз ли трябва да съм мъртвата?!
Не ме боли от ножа на ръба!
И какво, ако косите ми на пода са?!
Нали ще ми изникват само спомени…
И снимката…
Не искам я!
Да се гордея с нея пред децата си?!
Да се оставиме да ни командва разумът?!
Къде е гумата да го изтрием?!
Ако можеш с мене духом да живееш,
подритни ме нежно с крак сега под масата
и да запалим свещ прощална на разсъдъка,
да изгоним кукумявката миг, преди да “ усмърти ни”.
Да вплетем през глина пръсти,
за да се слеем пак по детски истински.
И да се поучиме от чувството!
Да надделее то пред слабостта!
Да се пребориме на твърдия тепих
на този даден ни живот!
Дори да нямаме четирилистна детелина
и врачки черно да предсказват..
За рецептата са нужни три неща:
вяра, риск и воля.
Е, и няколко подправки:
малко някакви компромиси
и щипка сол със черен хляб под покрив.
На мама
Добре ли си, мамо?
Дойдох да те видя..
Станала рано,
облякла най-прекрасна премяна –
на тебе да ти хареса!
Ти не ме чуваш добре, мамо…
Твоят слух е вече отслабнал,
но в сърцето ти обично няма промяна.
Ти не ме виждаш вече добре, мамо…
Твоите очи са вече едва виждащи,
но все така умни, красиви…
Ти не си вече учителка, мамо…
Твоите нежни ръце,
които ме учеха букви да пиша,
(а тези букви сега са за теб, мамо!),
са вече ръце на работничка…
Напукани пръсти,
ръце на вдовица…
Добре ли си, мамо?
Дойдох да те видя…
Обичам те!
Благодаря ти!
Благослови ме!
И Бог да те пази!
Като въздуха си
Като въздуха си… Ефирен и нежен. Не мога без тебе… Защото като въздуха си. Необходим. Ти се случи. И по-добра станах! Летях. И не спях. Живот ти ми даде! Като въздуха си… Съвършен сякаш беше! Във мене гореше факел силен, могъщ… Ти си истински мъж! Като въздуха си… За тебе се молех. И точно когато умирах – ти ми бе вдъхнат. И като влъхвите с подаръци ме отрупа. Но твоите дарове са очи – влюбени, сладки целувки, приказни вечери… Като въздуха си… Безспирен! И пазим си лирата, танцът, въздишките, снимките, плажът, венчавката в Черепишкия… Като въздуха си… Мой. А на всеки – приятел. С теб идва лятото. С весели бръчки. Ти никога не понечи да махнеш от мойте очи ни мойте греди, ни моите съчки. Въздух в ново небе и във нова земя нека бъдеш за мене и там. За теб – просто думи не стигат – от любов онемявам… Като въздуха си…
Мечта
Как искам времето на тебе да отдам
и годините със теб да отминават,
да оставим любовта ни във бутилка свят,
за да я изпием бавно отлежала.