„ДОБРУДЖАНЦИ СА ДОБРИ И БЛАГОРОДНИ ХОРА.
ОБИЧАМ ГИ!…”

    Интервю на председателя на Дружество на кра-
еведите „Отец Павел Атанасов” в Добрич Атанас
Пеев на 24 юни 2015 г. с примата на българската
театрална сцена 93-годишната ни актриса Стоянка
Мутафова.

– Разкажете ни нещо повече за родовете на родителите
си!
– Родих се и израснах в Сафия. Родителите ми бяха ин-
телектуалци. Баща ми Константин Мутафов беше много културен човек с много разностранни интереси. Завеждаше
архивния отдел на Националната библиотека „Св. св. Ки-рил и Методий”. Беше обаятелен и красив с богата обща култура. Не искаше да ставам актриса. Казваше ми: „Ако
станеш актриса, ще трябва да си №1.” Беше учен без да е
скучен в разговорите си с хората. Жените го харесваха много. Разболя се рано от тумор в главата. Държавата му отпусна средства, за да се лекува в странство. Исках да го
придружа, но той отказа. Каза ми, че не иска костите му да останат в чужбина. Живя шест-седем години и си отиде от този свят при големи мъки. Искаше да умре в България. Беше и драматург в Народния театър. Заради болестта си рано престана да пише. Запознават се с майка ми във Франция, където следвала френска филология. Имала по-млад брат, който бил оператор в телевизията. Тя беше учителка. Често ни гостуваше културният елит на София –
художници, писатели, поети, журналисти, учени. Кащата
ни беше на „Дондуков”. Най-интересен в детските ми го-дини беше проф. Александър Балабанов (1879-1955). Нямаше нещо, което той да не знае. Гостуваха ни много приятели. Често пристигаше с файтон художникът Констан-тин Щъркелов. Понеже беше диабетик хранеше се обилно.
Веднъж видя у нас тенджера със сарми. Ядейки накрая ка-за: „Вземете тенджерата, че ще я изям със сърмите…”. Бе-ше необикновена личност. Ядеше всичко. Знаеше много, без да го демонстрира.
– Каква бяхте като дете? Къде сте учили и кои са люби-мите Ви учители и преподаватели във Висшите учебни за-ведения, които сте завършили.
– Бях палава, но се учих добре. Не обичах много учили-щето, особено заради униформите, които носихме. Носех
не черни, а малко по-светли чорапи, а това не се нравеше
на учителите. Любим преподавател по латински език ни бе-ше Александър Милев, а по история – Кепова. По-късно баща и стана професор. За да се произнесеш тогава по ня-какъв проблем, трябваше да разкажеш за събитията, които са го предизвикали и той да се случи. Преподавателите ни
тогава струваха много повече от днешните. Гледахме ги в очите. Не бяхме зубрачи. От класическата гимназия изли-заха образовани хора. А проф. Александър Балабанов ня-маше нещо, което да не знае. Това не беше причина той да се възгордее. Завършила съм класическа филология в СУ „Св. св. Кирил и Методий”, Държавната тетрална школа (1946) към Народния театър и театралния отдел на Акаде-мията за изкуства (1946 – 1948) в Прага.
Проф. Александър Балабанов (18.1.1879-30.11.1955) ни привличаше гостите с авторитета  си. Беше високообразо-ван, с чувство за хумор. Пълнеше си чантата с мекици, оби-чаше сладкото, въпреки диабета си.
– Кога се влюбихте в театъра? Коя е за Вас по-голямата любов – киното или театъра? Кои са любимите Ви актьори?
– Рано се влюбих в театъра. Сама правех „театър” в го-лемия ни двор. Като го окосяха косачите, разстилах трева-та да изсъхне и от нея правех „кресла” и „канапета” от …
трева. Играехме обикновено комедии. Лудувахме до късно. Аз разпределях ролите. Наоколо имаше все хубави къщи. Моята любов си остана театърът. Смятам се повече за дра-матична и по-малко за киноактриса. Любимец ми беше Георги Калоянчев. Роден беше за актьор. Като че ли Гос-под му беше налял всичко в главата. Не е имал отначало намерение да става актьор, а … кондуктор, за да се вози в автобусите. Баща му бил млекар. Калата пръв „поемаше” ролята.
– Кое Ви впечатлява в Добруджа? С какво Ви допадат добруджанци? Кои са най-добрите Ви добруджански при-ятели?
– Добри, благородни хора са добруджанци. Обичам ги.Една от тях е Дина (оперната певица Константина Пет-кова – б.а.). За нея е гордост да те посрещне в разкошната си бащина къща в с.Пчеларово, Генералтошевско. В нея в миналото там са гостували цар Борис III, брат му княз Ки-рил и писателите Елин Пелин, Ангел Каралийчев и Димитър
Талев…
Дина никога няма да остави гладен и болен човек или домашно животно на улицата. Ако то е болно,тя ще го взе-ме в къщи, ще го окъпе, ще го лекува и ще го храни, докато оздравее. Щедра е към хората, помага с пари и хра-на на бедните и болните хора. Подкрепяла е финансово талантливи творци при издаването на техните книги и никога не е искала изръкопляскат  за това. Тя е най-доб-рата ми приятелка в Добруджа. Този край ме впечатлява с красотите си, с равното си хлебородно поле, с умните си, добри и работливи стопани, които знаят да ценят труда си.
Дина не подгъва крак. Все работи, все ремонтира нещо в бащиния си дом, все очаква видни гости. Аз на тая възраст
играя в пиесата „Столетие мое”. Често ме питат аз ли съм
най-старата играеща актриса в света. Не мога със сигур-ност да им отговоря. Надявам се да съм една от най-стари-те играещи актриси в света, но дали е така, не зная. Скоро подкарах 94-ата си година (тя я навърши на 2 февруари 2016 г. – б.а.), та докъдето стигна. Все някога краят за всеки ще дойде.
– Разкажете ни за Вашите любови и за семейството!
– На младини в любовта не скачах от цвят като пчелич-ките. Имах три брака – с чешкия евреин проф. Роберт Рос-нер, с Леонид Грубешлиев и с колегата Нейчо Попов (1924
-1974). Чехът беше интелигентен и много по възрастен от
мен. Вторият е баща на дъщеря ми Мария (Муки-б.а.) и внучка на големия български общественик и писател акад. Людмил Стоянов и на известната ни писателка Мария Гру-бешлиева. В сърцето ми остана обаче само Нейчо. За съ-жаление той си отиде рано от този свят. Обичаше дъщеря ми като своя. Обичаше го и тя. Липсва ни много. Споменът
за него ще ме съпътства до края на дните ми, защото си остана голямата ми любов, а тя не се забравя току-така. Живеем заедно в София с Муки и с многото си приятели, които имаме. Раждането на Муки си остана най-голямото щастие живота ми.
– Какво е за Вас България?
– Повече от всичко. Тя е моят живот. Тя е моята съдба и
моята мъка и радост…

*******

Разговорът ни с иконата на българския драматичен те-атър Стоянка Мутафова трая само 30 минути, но за мен той
си остана цяла вечност. На изпроводяк се ръкувахме и си
обещахме той да не е последен. Махнах и с ръка, защото е велика и неповторима, докато автомобилът, в който бе седнала се отдалечи от нас, нейните почитатели.

Интервюто взе Атанас ПЕЕВ