.

***

 

Наливай ми!

Не искам чашата ми

да остава празна.

Навън вали, студено е

и тихо се прокрадва

самота омразна.

В годините си бяхме топло близки

и така далечни,

не ни се сбъднаха молитвите

за чувства парещи и вечни.

Камината рисува своите картини чудни,

опиянени мисли за живота ни

поддържат някак будни.

Налей отново!

Виното

във вените разлива

една искра от огъня –

пламтяща, жива…

Поглеждам те:

лежиш до мен спокоен.

Със ситни бръчици

и без следа

от онзи момък зноен.

Косата ти,

от болки побеляла,

но пък е вече

силата на времето разбрала.

Ръцете ти,

от работа са загрубели

и въпреки това

са в мойте

нежно пръсти вплели

/дали по навик

или от заблуда,

че още съм

онази твоята прекрасно луда!/

Наливай ми!

Със всяка глътка вино

изчезва самотата през комина.

Очите ни,

един за друг отново жадни,

телата за любов внезапно гладни.

Не ни се сбъднаха молитвите

за чувства парещи и вечни,

но и сърцата ни с годините

не са си станали далечни.

 

***

Попитах те, а ти ми отговори

защо над нас днес слънцето блести…

Докоснах те, а ти дланта си топла

веднага разтвори,

готова моето сърце да приюти.

Погледнах те и път в очите ти откри се,

по който да вървим един до друг.

Тогава чух:

– Не се страхувай, усмихни се,

звездата ти изгрява точно тук!

 

***

Да се пробудиш

винаги излиза скъпо.

По-лесно е

живота да проспиш,

по-сигурно е

да си вътре във калъпа

и себе си на топло да стаиш.

Пробудените

чакат ги неволи,

тоягите

играят върху тях

и като някакви

неразбираеми глаголи

с движението си

пораждат само смях.

Тях близките им

даже не разбират

какво ги дърпа

всеки ден напред,

как смела мисъл

изпод камъка извира

и прави път

векове наред.

 

***

Усмихни се море!

След дъжда си прекрасно.

Като малко дете –

живо, чисто и ясно.

Усмихни се сега!

Още малко остана,

Твойта буйна вълна

ще споделяш с нас само.

Ще те галим с ръце.

Ше целуваме нежно

синьото ти лице,

омагьосващо и безбрежно.

Усмихни се море!

А сълзите солени

зимата ще вплете

в свойте бели премени…

 

***

 

Добре да си спомниш, дъще, щурите години,

когато много мъжки погледи

играли са по теб

и вятърът дори е знаел твойто име,

дъждът в желанието

сълзи ронил е безчет.

Добре е да забравиш, дъще,

тъжните моменти,

когато си била сама в нощта

и чакала си дълго

недостойните левенти

да стоплят мъничката ти

премръзнала ръка.

Добре е да те следват

спомени красиви

от споделени ласки и любов…

Коато младостта

все някога отмине

те дават на короната ти

златния обков.

Добре е да се връщаш

в бащината къща,

в която си била

най-милото дете…

Да чувстваш как

все още мама те прегръща,

а огънят в камината

за тебе шал плете…

Добре е да мечтаеш

все да си щастлива

и стъпките си

да споделяш с друг..

Така по-леко

през Живота ще преминеш ,

ако до теб ведно

върви съпруг.

Добре е да ти вярват

винаги децата.

Да знаят, че си истинска със тях.

Не чакай от Съдбата

никаква отплата!

Раздавай себе си,

че даването

не е грях!

Добре е да запазиш

в себе си жената,

която пие

мъжката тъга…

Да бъдеш ти за някого

Едната,

рисуваща във дните му дъга.

Добре е да си спомняш, дъще,

лудите години,

в които бягала си

гола по брега…

Морето дълго

дните ти ще мие.

Живей ги мъдро!

Тука

и сега!

 

***

 

Косите ми ухаят на море.

Солени длани

то към мен протяга.

Завиждат облаците

в сивото небе,

а слънцето

във мен блажено се протяга.

Косите ми

са бягащи коне –

неуловими,

страстни,

нежни,

причудливи…

Единствено

морето може да ги спре

с прегръдка мъжка

и с ръце желаещи, красиви…

 

***

О, да! И без поезия светът ще съществува.

Не всички си признават,

че четат.

Поетът свикнал е

да бъде критикуван,

но думите му никога

не спират да блестят.

Дори накрая

да останат само слепи

и никой да не пише на ръка,

поезията ще пребори

тези дни нелепи,

защото мислещите

винаги са движили света…

 

***

 

В очите ти видях се.

А са минали години!

Да, вярно е –

сърцето помни любовта.

Надявах се

страстта ни с времето да поизстине,

но грейва пламък

изведнъж в дъжда!

Две думи

и сме жадни за наслада.

Докосваме се

плахо за „здравей“.

Небето знае –

срещата ни

награда е за тайнството, в което

всеки

другия копней.

Не е необходимо да говорим много.

Земята се върти

ведно с греха.

Не мислим как

ще ни осъдят строго.

Телата ни треперят

да се върнат у дома.

Знам, днес морето

ще е по-солено

и вятърът

ще бяга из града.

През времето ,

от двама споделено,

дори да изгорим

не ще е в самота.

Не бързай –

цялата съм твоя,

запазила съм

себе си за теб.

Раздавах, вземах,

но душата моя

единствено

до тебе не е лед.

В очите ти видях  се –

млада и красива…

Във мене ти

отново срещна любовта.

Ше продължим нататък –

ти по-силен,  аз по-жива

до следващата среща под дъжда.

 

 

***

Затвори очи и помисли си

за вятъра

в косите на жена!

Не ги отваряй, а спомни си

за парещата

майчина сълза!

Постой така и представи си

смеха на бягащо към слънцето дете!

Очите си задръж

и припомни си

целувката

на хладното море.

Послушай как

дърветата си шепнат

за тайната

на влюбени сърца…

Усещаш ли

прегръдката вълшебна

на цъфналите пролетни цветя?

Когато се събудиш ,не забравяй –

и камъкът

въздъхва във дъжда..

А теб те чака

цялата вселена.

Без теб не би бил

същия света.

 

 

***

Отъпкано от хиляди крака,

морето есенно

горчиво плаче.

Отминала е

лятна суета.

Сега при него

идват само

истинските познавачи.

И хладно ,и сърдито да е то

обичащите

ласкаво го галят.

За тях морето

е спокойствие едно.

Дори през зимата

от пяната му

те се палят.

 

***

Понякога

боли ме от дълбоко.

Усещам с кожата си

празнота.

И толкова ли пък

се целя нависоко, че само птици

срещам на върха?

Не търся много –

само топла дума

и споделена вечер,

и една ръка,

която с моята

да търси в есенната шума

къде е скрита

неугасваща искра.

Понякога се чувствам изморена

да бързам пъзела си

да редя.

Съдбата,

в нова рокля пременена ,

ми шепне тихо:

– Просто си жена!

 

***

 

Обичам да съм гола през септември,

и вятърът да ме обгърне изведнъж…

По кожата ми

хладен пясък да се стели.

Морето през септември

да е моят мъж.

Сега сме двама.

То е само мое.

Вълните му

са цялата любов.

Едно сме

и не знаем в този миг

кой кой е

и да се слеем

всеки е готов.

Морето е различно

през септември.

Раздава всяка своя

капка кръв.

И то , и аз си знаем, че в ноември

ще се целунем още

само по веднъж.

 

***

За да ти е солта солена

и сладка да е захарта,

целувката да бъде споделена

и слънчев да е в дъжд деня,

за да са весели децата,

приятелите ти да са добре,

за да усетиш аромата на цветята

• живота си обичай от сърце!

Когато слънцето при теб залязва

съвсем наблизо ражда се зора,

а всеки изгрев с нещо ново

те белязва към него

просто протегни ръка.

 

***

 

 

Обичам Шумен

– град на мойто детство,

запазил първите

целувки и мечти…

По уличките тихи

стъпките момичешки отекват,

зад ъгъла на къщичката

моят смях кънти.

От тясната тераска маминка ме гледа,

а дядо ми почуква

със бастуна стар.

Цигарата на тате

лекичко догаря

и аз за тях съм

като Божи дар.

А утрините , чисти и невинни,

със аромат на вкусен бабин хляб,

начало са

на дни неповторими,

един живот на щастие богат.

Приятелствата детски и незабравими

със щурите

несвършващи игри,

а после

откровенията ни любими

до подранилите усмихнати лъчи.

Дали е минало, дали съм го живяла,

дали ме чака

още някой там,

дали когато моята коса е вече бяла

ще дипля свойте спомени

не знам.

Но знам как всеки би почувствал се свободен

от Паметника „Шумен“

силно да крещи…

И ехото да носи името му славно,

а моят град под него

прелестно да заблести.

 

***

 

На Коледа отново стават чудеса.

Богатият от себе си

откъсва и раздава,

за да разпали

поувяхналата си душа

на нямащия

от жълтиците си подарява.

А нямащият

с двете си ръце

надеждата омесва в хляба..

Разчупва го и най-голямото парче

в олтара на живота

като дар оставя.

Не моли много – здраве за дома,

и птичките д

а пеят песни.

Деца да има –

те са неговите чудеса.

Звездите във очите им

ще правят стъпките му лесни.

Не Коледата

прави хората добри,

а силата

да нямаш и да даваш,

сърцето си да пръснеш

в хиляди искри,

да стоплиш, да прегърнеш , да прощаваш…

..

Преди 18 години едно малко таванче

посрещна смеха ти и сняг заваля.

Снежинки постелиха меко юрганче

и, гушната в него , ти засия.

Растеше щастлива, щура, игрива,

омайваше целия свят.

Сега си голяма – стилна, красива

и всеки ден правиш богат.

Обичам те много,

за теб съм готова и в лятото сняг да вали.

Празнувай живота,

раздавай с охота от твоите звездни искри!