БИСТРА ГРИГОРОВА
ИЗВЪН СВЕТА
ЛЮБОВТА, ОТ КОЯТО СЕ НУЖДАЕМ
Какво представлява животът ни?
Низ от падения и възходи, от влюбване и разлюбване, от болка и радост. Ако едното го няма, е невъзможно да разберем какво представлява другото.
Живеем в свят изтъкан от противоположности, ние самите сме изтъкани от противоположности и през по-голямата част от времето, с което разполагаме, се разкъсваме от противоречия.
Има хора, които сякаш живеят извън този свят. Те познават само болката и свикват да живеят с нея. Толкова много, че дори не търсят алтернатива. Човек не би могъл да ги разпознае лесно, те се движат, хранят се, работят, напредват в кариерата си дори се женят. Но единственото, за което мислят през цялото това време, е как да се скрият, как да станат толкова мънички, че никой да не ги забелязва. Те нямат друга емоция освен болката, толкова са наранени в някакъв момент от живота си, че предпочитат да не правят опити да се обвързват с други хора, въпреки че осъзнават необходимостта от това. Душите им са толкова осакатени, че те са забравили да обичат себе си, смятат се за ненужни, изпитват вина, затова че съществуват. „Дърпат резето към света, който ги е наранил” , заключват се и изхвърлят ключа, защото преодоляват болката със самота – ако човек е сам, няма опасност да бъде отхвърлен. Превръщат живота си в навик, за да могат да продължат да живеят, за да не се нуждаят от душата и от чувствата си. Оттеглят се от света и заключват вратата за обратния път.
Героинята на Ън Хикьон от разказа „ Ключ” е точно такъв човек. Йъншин се чувства добре само в затвореното пространство на дома си, изолирана от погледите на другите хора. Търси същата изолация и навън – тоалетната, където ходи дори без да има нужда, колата, с която може да се придвижва далеч от погледите и вниманието на другите хора, телефонната кабина, в която може да остане сама, за да събере сили да продължи работния си ден сред другите. Без да бъде забелязвана прекалено, без да се налага да отстоява себе си, без да се налага отново да се изправя пред пренебрежението и презрението на хората, без да изпитва отново смразяващия студ от отхвърлянето.
Опустошителната мисъл, че е ненужна сковава душата ù, заключва я завинаги, без надежда ключът някога да бъде открит: „…но при мисълта, че ненужният нашественик на това място е именно тя, се сви като фетус и дори затаи дъх. Желаеше тялото ù да угасне, да изчезне безследно….”. Това е моментът, в който Йъншин е наранена необратимо. Лишена от майчината топлина и обич, отхвърлена от майката, тя сама отхвърля себе си, не успява да обикне човешкото същество Йъншин. Споменът за майката не е топла прегръдка или ласка. Жената, която харесва аристократичните магнолии и еротичните райски ябълки, но не харесва срамежливата си дъщеря, я обрича на самота. Йъншин живее с надеждата, че може да отговори на очакванията на външния свят и същевременно с неистовия страх, че няма да успее. Постепенно в душата ù остава само страхът, който не ù позволява да изпитва нищо друго дори съчувствие към просяците по улицата. Този страх, че ще постъпи неправилно, че ще се окаже ненужна, че отново ще бъде отхвърлена, мисълта, че заслужава такова отношение, вината, която изпитва, не ù позволяват да задържи съпруга си. Близостта за нея е непонятна, тя не познава топлината и радостта от споделянето на любовта. Смята, че не ги заслужава. В душата ù е толкова студено, че няма място за нищо друго освен за болката. Смятайки се за непълноценна и ненужна като човешко същество, тя възприема по същия начин и своята женственост. Изглежда невзрачно, почти не използва грим освен за да прикрие бледността от напрежението, че е сред хората. Не успява да съпреживее сексуалния акт заедно със съпруга си:” Веднъж, докато слушаше по този начин звука на пианото, изведнъж откри косъм, паднал върху голото му рамо, косъм, докато той се трудеше върху нея. Като човек, който си няма друга работа…”. Същият ключ, който заключва душата ù, заключва и тялото. Уверена, че не заслужава любов и топлина, тя не ги допуска до себе си. Сякаш наблюдава живота отстрани. Както в училищната игра, тя доброволно отпада от света.
Преодолява болката от отхвърлянето и пренебрежението със самота. Самотата е безопасно състояние. Когато човек е сам не е необходимо да доказва, каквото и да е, няма опасност да бъде наранен, няма опасност да разочарова някого и отново да разбере колко е безполезен и нежелан. Йъншин предпочита да не бъде забелязвана, за нея „ да се скрие, беше най-добрият ход”, затова не умее да се пазари и да отстоява интересите си. Как би могла? Това би я поставило в центъра на вниманието, би я изложило на чуждите погледи.
За да не изпитва нужда от душата си, Йъншин превръща живота си в навик, разчита на познатите движения, познатите места. Ако нещо наруши обичайния ред на ежедневието й, тя се обърква, вглъбява се в себе си, търсейки защита във вътрешния си свят, защото външният я плаши, новото я плаши. Срещите с непознати я объркват, защото отново у не я изниква въпросът, дали ще отговори на очакванията. По безопасно е изобщо да не общува. Затова вместо плочата с музиката, която харесва, тя купува нещо друго. Общият интерес би бил повод за запознанство, което отново ще я обърка.
Навик е дори постоянното губене на ключовете от колата и дома. То е като лайт мотив в ежедневието ù. Метафора на това, че е изгубила безвъзвратно ключа към себе си и към света. И вече не може да го намери сама, има нужда от друго човешко същество, което да стопли душата ù, на което да се довери, което да ù покаже колко е ценна, което да я залее с любов, толкова много, че тя да заобича себе си. Някой, който” в горещ летен ден да бъде нейна сянка, а в дъждовен ден да бъде неин чадър”.
Това е ключът, който Йъншин губи и няма надежда да открие сама – любовта към себе си, съзнанието за своята ценност.
Йъншин е великодушна, тя не обвинява никого нито майка си, нито съпруга си, нито жената, която ù го отнема. Но това не е великодушие, това е чувството, че заслужава такова отношение, защото се възприема като тежест в живота на тези хора, защото тя самата не успява да ги направи щастливи.
И въпреки всичко тръгвайки към дома на майка си, като че ли тя интуитивно започва да търси и вероятно ще открие ключа, когато прости на майка си, когато прости на съпруга си, когато прости на света за неговата студенина и грубост. Когато успее да прости на себе си и се обикне такава, каквато е – нежна и ранима като магнолията.