Божидара Ангелова

Словесата на Любовта

Усетих, залез стопли ми душата,

почувствах, че пои ме нежен дъжд

и златен прах поръси ми главата,

и небесна синева обгърна изведнъж.

 

Погледнах във картината и дъх стаих –

без злато, пурпур и простор бездънен,

и вместо рози в нея, капки кръв открих,

останал беше и венецът трънен.

 

Разбрах – със думи любовта се не описва,

и с краски цветни не може да се оцвети,

със ароматен дъх се тя не помирисва

и в полски цвят не ще да разцъфти.

 

С душата може само тя да се усети

и с нея може да се види как виси

на онзи Кръст, като звездица свети…

Да, само Тя света ни ще спаси!

 

Знаех, че те има

 

Аз знаех, че Тебе те има,

сърцето ми каза това,

на плочата му незрима

личаха Твойте слова.

Затова Те потърсих. Къде си?

В простора безбрежен се взрях,

там нейде зад звездни завеси

от очите Ти блясък видях.

Потърсих Те тук на земята –

във цвете, във буен поток,

следите видях от ръката Ти

по хребет планински висок.

Във слънчева ласка и в песен,

потърсих Те в морски вълни,

гласът Ти, от вятър понесен,

всред птиците чух да ехти.

Тогава погледнах Голгота,

капки от кръв там видях,

в които пулсира Живота,

но пак да Те търся не спрях.

Аз знаех, че Тебе те има

и търсих Те всред нощ и ден…

Ти докосна ме недоловимо –

разбрах. Боже, бил си до мен!

 

Ще взема

 

Ще взема краски от зората,

от пролетния дъжд – дъха,

от хиляди цветенца пъстротата,

от птици сладкогласни песента,

 

от нежната дантела на дъгата,

от прохладата на буйния поток,

от слънцето ще взема топлотата,

от нощното небе – покой дълбок,

 

от вятъра ще взема повей нежен,

от залеза – червен светлик,

безкрая син на океан безбрежен,

от бурята пък – мощен вик,

 

от гръм небесен грохота ще взема

и от щурците плахи нощен звук,

и от прашинките на пясък земен,

и малко пламъче от огън лют,

 

и звезден прах в шепите ще взема,

ще взема, Боже, хилядите чудеса,

ще взема даже цялата вселена…

Сърцето си ще взема да Ти поднеса!

Направи ме

 

Направи ме арфа, Боже,

с тънки струни сладкогласни,

и пръсти направи ме тоже,

за да извличам звуци ясни,

и устни нека бъда – непорочни,

и меден глас да стана тих,

и дай ми думи – мъдри, точни,

и песен да съм аз, и стих.

И този инструмент пречуден,

що сътворяваш в мене нов,

от живодатния ти Дъх подбуден,

да пее нека за любов,

за вяра, доброта човечна…

Но ако, Боже, Ти сега

не ме докоснеш с обич вечна,

аз безполезна ще стоя така…

 

О, направи ме арфа, и ръка…

 

Из „На времето видях следата”.