СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ВАНЯ САВОВА
И ТОГАВА
те чух да говориш
с онова, вътре,
в което се вкопчваш
всеки път,
когато искаш
да се освободиш от него.
С тайните,
които си създаваш,
за да маскираш
ранимата си обвивка
в кошера на битието.
С илюзията,
с която градиш
височините си.
Восъчни килийки.
Излиташ
и си част от ятото.
И тогава
те чух да говориш.
С душата си.
И се приземи.
***
ТОВА,
което ме изправя
е неспособността ми
да пълзя.
Посоките
променят вятъра.
Не всяка стъпка
е следа.
Неказаното
е прошепнато признание,
безкрайто дълго
да го изрека.
Ще се изгубя
в своето мълчание.
Очите ми
са есенни листа.
Пространството ми
пясъчно и жадно-
загубила съм
усет за вода.
Навярно бряг съм,
без море,
в изгнание…
До другата,
до другата вълна.
***
ТЯ
можеше да говори
мълчейки.
Като вода.
До корена,
до върха,
живителна,
опустошителна.
Беше
хаос в порядъка.
Тя
можеше да мълчи
говорейки..
Като бездна.
До дъното,
до висините,
недостижима,
осезаема.
Беше
порядък в хаос
Тя можеше.
Беше жена.
Или любов.
***
НЕ ВИЖДАМЕ,
не значи, че го няма.
Душите
имат свой си цвят.
Невидимото
има си причина,
а следствието
е реален факт.
В коридорите
на тишината
все още има
неотворени врати-
зелени и лилави.
Сънищата са поляна,
осеяна
с поникнали следи.
Страхът,
притиснат до стената,
неистово се мъчи
да ни разубеди.
Невидимото
има си причина.
Загледай се
във нечии очи.
***
ГОВОРИМ,
а не казваме.
Нещата
остават в дълго
междуредие.
И многоточието
е затворено пространство,
когато не разбираш
гласовете.
Мълчанието
и прочетено, и ясно
съвсем не значчи
тишина-
надига то въпроси
и опасно
е газенето в тихата вода.
Това,
в което се познаем
е огледалото ни
за назад.
Говорим,
а не казваме,
че се страхуваме
да счупим
огледалата между нас.
***
СЯКАШ
съм забравила гласа си.
Сякаш
съм затворена врата.
Всеки звук
сковава ми ръцете,
всеки шепот
връща ме назад.
Всеки дъжд
след буря отминава.
Корени пречиствам
и броя листа.
Укротена
в себе си оставам.
Капките
са низ от чудеса.
Нещо
някъде
във нищото се губи.
Празнотата
е на повърхността-
непорастнала,
а ече остаряла.
Сякаш
винаги в гласа ми е била.
***
НЕ ВИЖДАМ
оня връх в окото-
навярно ниско
все летим.
Когато
висините са дълбоки,
да бъде
дъното трамплин.
Да бъде
стълба тишината,
а раните
да са живец.
Не се осланяй
на съдбата,
когато чувстваш,
че си окрилен.
Не си опитал,
значи губиш
дори възможността
да се провалиш.
А може би,
а може би се случваш,
защото
можеш да летиш.
Не виждам
оня връх в окото-
венеца лавров
на Олимп.
Когато
висините са дълбоки
върхът е мит.
Достатъчно е,
че летим.
***
МЕРИШ
според ширините си
и крачките,
и хоризонтите,
и хората,
и скоростта на дните си.
Това,
което си намерил,
било е в теб.
И не от вчера
размества дълбочините ти.
И само твое е.
Запаметени думи,
чакащи разбиране
в отричаната аура
на различните.
Безсмъртие
не звачи слава.
Небето
има друг прозорец
и не за всеки се отваря.
Ключът остава
във различните.
***
ПРОСТРАНСТВОТО
е стъклено понятие,
излишъци от нас
в хаотичен ред.
Повтаря ни
в ехото но знаците-
послания
на закъснял мъдрец.
Прережда пластовете,
глъхне и ечи,
оглежда се
в очите на душата,
приижда и се дави
в своите вълни
от безграничност,
като тишината.
***
КОГАТО ЛУНАТА
се стича
по нишките
на нощните платна,
оплетени
от мълчанието,
празните гнезда
изстиват.
Обличам ги
в твоята риза.
До сутринта.
.
.
.
.