ГРАМОФОННАТА ПЛОЧА на Синатър

 

Допивам пивкото Мерло

и се кандилкам уморено,

а на любовното тегло

аз пак си гледам натъжено.

Така ще бъде, може би

и утре, в други ден… до края?…

При мене, мила, щом не си,

ще чезна бавно, аз си зная.

Нощта е снежна и не спи.

В комина свири режещ вятър.

В локала грамофон върти

прастара плоча на Синатър.

Навън фъртуната фучи.

В сърцето ми е люта зима.

Дори и кучето мълчи

с тъга по теб, неотразима…

Върни се и не се сърди!

Човек без грях не съществува.

Дори и огъня греши –

ту ни изгаря, ту вълнува!

 

*

 

ШЕПОТ ОТ ДЪЖД

Аз не зная това как се случи –
да се влюбя за втори път. Силно.
Да стоя под брезата на двора
и да чакам дъждът да ме милне,
сякаш… милват ме твоите думи,
а дъхът ти с дъха ми се слива…

Птичи кряк! Аз внезапно се сепвам.
Облак черен до мене се свлича
и ми пречи да чувам гласа ти,
а духът ми в небето завлича…
и се чувствам сама в тъмнината,
само с тръпка – любов не познала.
Без вина – във вини потопена,
но със шепот от дъжд напоена.

*
„Позволи ми да мисля за тебе…

Да си спомням за тебе… Отново.”
Хр. Фотев

*

 

 

 

ЩУРЧЕТО

 

Нощта се е свила – досущ като мен.
Луната с рога я пробожда.
А вътре в сърцето ми – стон вледенен,
напира навън да прохожда.

 

Щурче ме развлича с концерти от Бах.
Но болката, зла, невидима –
в душа ми примряла, се гърчи от страх,
че вече не съм ти любима.

 

Свири, пей безспирно, любимо щурче!
Просторът със струни раздирай!
Светкавици пращай при мен, само че
и ти – от любов не умирай!

*

 

 

 

ЖЕРТВИТЕ (Децата и кучето)

 

Вечерта е тъжна, а дрипава – мъглата.

Луната се спотайва в смълчаното небе.

Под уличната лампа, размърдват се телцата

на дребни силуети – момиче и момче.

Дечицата се свиват, сгушени в тъмата.

Сал лампата ги топли с пунктирани лъчи,

които допробиват парцала на мъглата,

съчувствено се взират в детските очи!

 

Случайни минувачи, бЕгом преминават.

Никой не поглежда към малките деца,

а само куче слабо, към тях се приближава,

с езика си измива техните лица.

И после тръгва бавно – куцукайки, полека.

Обръща се тревожно, но пак върви напред…

Какво е наумило? Дали постелка мека

си търси, а децата – седят на буци лед.

 

Фъртуната бичува и милост не познава.

Децата се усмихват на зимата напук!

Но… в сините очички, прокрадва се забрава…

И никой не разбира, че вече… не са тук!

Навън вилнее буря. Дере се тъмнината

от огнени езици, гърмящи теглила.

А кучето пристига със твърд комат в устата

и нежно го поставя в детската ръка.

Фъртуната жестока грубо го избутва.

Телцето му се свлича до малките деца.

От там със сетни сили, ръчичките побутва…

Очите му отронват премръзнала сълза!

А зимата се тръшка! Снегът е на талази.

Не спира да изплита дебела пелена.

С ботушите си бели, навсякъде нагази

с бездушие, подобно – човешките дела!

 

6.2.2017 г. 10:55 ч.

Литатру