Кликнете върху изображението, за да прочетете творби от автора!
СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ВЕРЖИНИЯ ДИМИТРОВА
…
СЪКРОВИЩЕТО си пазете!
Бисер в миденачерупка.
Надспокойствиетосибдете!
Чевълнищегозатрупат.
Вълнинанечиестрадание,
завассавредни и излишни.
Зъбетесе, заданемолят,
дабъдете с някой „ближни“!
Ръцете в джобасисложете!
Прегръдкаданевипоискат.
Присвивайтеочинадменно!
Дориусмивкатапотискай!
Чеможенякойдаогрее,
нещастен и самотен, беден!
И можедажедапоиска
съдбатасисъсвасдаслее.
Съдбатасинесподелена,
вгнездонапуснатолюлейте…
А следтованесечудете,
защовъвпустошаживеете.
Щеживеетеобачедълго.
Подчадъранаилюзии.
Въвкафезаси – безмълвни…
И за близките си чужди…
…
ЩОМ СЛЪНЦЕ от снега ми се усмихва,
разпилял го в мънички кристали…
И белота усмихната притихва,
от страха, да не я погали
с топлата си ласка. Да заплаче…
Безвъзвратно да се спусне към реки…
Под ледовете сън заспали…
Завинаги във тях да се стаи…
Очите ми поемат всяко зрънце,
покълнало от красотата снежна…
душата ми затоплена, не мръзне.
Подскача като мъничко детенце…
…
БУЛОТО тя всяка
нощ сменява.
Загадъчна е и …
различна.
Непредсказуема, обична.
Понякога във
клоните будува.
Понякога обича
самотата.
огърлИца от звездата
Венера й отива.
Заковани погледи
по нейната снага…
Разтваря се във
розова зора.
…
КАТО ЦВЕТЕ откъснато,
изгрях и ухаех.
Като цвете откъснато,
аз знаех,че радвам.
Като цвете откъснато,
пих от водата,
на глътки големи,
с надежда за слънце.
Като цвете откъснато,
бях свежо – за малко.
Като цвете откъснато,
увяхвах задъхано…
…И умрях!
…
НОЩЕМ сваляме маски „усмихнати“.
Трием солта от сълзите пресъхнали…
Часовете разлистваме…Някак притихнали.
Въздишка отронваме – пак сме възкръснали.
Нощем сваляме „добричките“ маски.
Оставаме – просто и само…човеци.
Обичали, давали, взели, ругали…
Усмихнати, гневни…Дори и зевзеци!
Нощем сваляме „доволните“ маски.
Единствени знаем – колко много ни липсва.
На много успели, щастливи – играем…
И мислим понякога – как ни е писнало!
Разпъвани, мамени, мамещи, крали
от нечие щастие. От чужда съдба.
Не ни ли харесва?! Не щем да признаем?!
Да се отпуснем…Поне през нощта!
29.04.2016
…
НЕ СЪМ ОТ ТЕЗИ – спомени да пазя.
Да ги въртя в ума, отново и отново?
Веднъж във новото като нагазя,
зачерквам ги! Тежат като олово?
Пресичам на зелено и нехая…
Щастливи мигове и стари болки,
запращам ги безжалостно в безкрая.
Какво било – било и толкоз.
И кораво-безрасъдна оптимистка…!
Дотолкова, че лошото ме изненадва.
Е…и ранима лесно романтичка!
Емоции единствено ме управляват.
Такава, в Новата ще продължа.
/Променям само това, което трябва./
На Старата ще й помагам със ръка…
Прегръщам Любовта и продължавам!
януари 2016 г.
…
Яз не сакам, яз да съм добре.
Сакам само Вуте да е зле!“
Недейте! Не така бе, хора!
Може да прескочите стобора!
Да ви потрябва вутевото рамо.
Недейте със рогата само!
Зарадвайте се и на чуждо щастие!
Почувствайте и чуждото нещастие!
Прегръдка дайте!… И надежда!
От вас доброто да поглежда!
Не се вторачвайте в свойта болка.
Направете с мисълта си обиколка.
Ще се препънете в толкова трагедии…
Сърцето отворете! Това не вреди!
Ще го стоплите и то ще оживее…
Ледът ще се стопи и ще запее…
Във вас ще затанцуват нови чувства.
Земята няма да е мрачна, пуста!
И всяка безнадежност ще изчезне.
И самотата няма да е бездна.
Понесли във ръцетеси богатство…
Това не е ли Божието царство?!
…
РОЗАТА…
От красота прелива…
А е толкова нетрайна.
С красота бодлива.
И не е случайно…
На любовта отива.
С аромат омаен!
На цветята лукса.
Посягаш…А си знаеш:
Може кръв да пуска!
09.03.2016 г.
НОЩЕМ сваляме маски „усмихнати“.
Трием солта от сълзите пресъхнали…
Часовете разлистваме…Някак притихнали.
Въздишка отронваме – пак сме възкръснали.
Нощем сваляме „добричките“ маски.
Оставаме – просто и само…човеци.
Обичали, давали, взели, ругали…
Усмихнати, гневни…Дори и зевзеци!
Нощем сваляме „доволните“ маски.
Единствени знаем – колко много ни липсва.
На много успели, щастливи – играем…
И мислим понякога – как ни е писнало!
Разпъвани, мамени, мамещи, крали
от нечие щастие. От чужда съдба.
Не ни ли харесва?! Не щем да признаем?!
Да се отпуснем…Поне през нощта!
29.04.2016
ТОЗИ ШУМ на бягащи стрелки…
Всеки звук е тропот на копито.
Подковано…Никога не спи!
Безпощадно, времето отчита.
Времето, което ми остава?
Бъдещето…да го нарека.
Това, дали го осъзнавам?
Плувам в придошла река.
Прелита слънце ден след ден…
От хоризонт до хоризонта.
Съблича времето от мен,
по пласт от младата ми кожа.
Сезоните ли пощуряха?
Едва докосвам се до тях!
И всеки, пак за път се стяга…
Парченца само си събрах.
22.01.2016
***
ПРЕЖИВЯВАНЕТО Е ВЕЛИКО и Върховно!
Светкавици в Природата се впиват!
Ехти небето! Сякаш е греховно!
Реки отгоре – на Земята се изливат!
Небето пламва! Цялото в пожари!
Не заплашва…Само възхищава!
Ще скрие птиците…Ще ги пожали…
Живителна прохлада обещава.
И всичко се надига! Жадно пие…
Живителните струи го повеждат
към нова пролет! Старото отмиват!
В дълбок поклон Природата се свежда!
Обичам да съм част от тази сила!
От тази мощ и пълно превъзходство!
И колко ясно в този миг разбираш…
Прашинка си…А Космосът – господство!
Остава ти единствено да избереш,
да се тресеш от страх! Или възхита!
Че си разум – гордостта да предадеш.
И смирен – Висш Разум да почиташ!
***
ЩЕ СИ ПОЗВОЛЯ крила на пеперуда!
Дори е много ангелски крила!
Не по-големи!… За почуда.
Да не се превърна във ламя!
Ще натежа добре и…хайдеее!
Як удар в твърдата земя!
А после ще се чудя и се мая,
цицината от где ми е дошла!
Така е то със избор на крилата.
Значи… зависи и от интелекта…
И още.. от акъла във главата…
…С крилата, моля,… по-полека!
***
ОТ СНЕЖИНКА се превърнах на Снежанка.
Заживях в гората, сред полянка.
Със седем братчета, джуджета.
Мечтаех, принца си да срещна.
Но, мащеха една ме приюти.
В пепелта се ровех със метли.
На бал, със принца потанцувах…
Уви…пантофката загубих!
Червена шапчица нахлупих.
Вълка срещнах и…се влюбих.
Забравих, че съм тръгнала при баба.
И с него споделихме си обяда.
В Красавица тогава се превърнах.
Заспала съм за много дълго.
Но търсил ме е дълго моят Принц…
Събуди ме с целувка и със флирт.
И станах аз Шехерезада.
Разказвах приказки с наслада.
Той слушаше…така опиянен…
Пожела ме и за нощ, и ден.
***
БЕЗКРАЕН ЛИ Е този водопад на твойта нежност?!
Дали ще мога, в пръските му галещи,
без край да мия моето лице?!
Дали ще мога, вдигнала ръце,
без край във тях да търся радост?!
И слънцето да срещам със очи,
да го намирам в капчици-искри л
ъчите му превърнало в дъга?!
Безкраен да е този водопад на твойта нежност!
***
Реката – като разтопено злато!
Докосната от слънчевата ласка.
Понесла и това богатство…
Милувана от двата бряга.
Дали да си поискам три желания?
Не мога да дочакам златна рибка.
Само пеперуда пъстра ме подканя.
И гущерче отнякъде доприпка.
Желания…Не, по-добре да нямам.
Реката да не би, да ми е длъжна?
Ще си живея с това, което имам.
Ценното! Във моята “окръжност“.
***
НАЛИ се върнах в бяло? Зная, помниш.
Ако искаш, може да ме оцветиш.
Боите няма да са никак сложни.
И с брокат, тук-там ме украси !
Вземи бои в оранжево и жълто.
Да стана слънчева, неотразима.
И пурпура на залез ще погълна.
Червено-ярко – за Любов, любима.
Оцвети във синьо морските вълни.
От бялото ми остави за пяна.
От рибки, с люспи някъде покрий.
И розови корали, не забравяй !
Зелено и сребро – за сребърния бор.
Зелено-ярко, е за слънчеви поляни.
От лилавото си направи разтвор.
На люляци, нюансите събрани.
От бялото ми, да остане за бреза.
За гълъби, че искам да са бели.
Малко бяло и за момина сълза…
Смях от цветове и цветове-веселие!
***
КОНЕ БЕЛИ, необяздени и волни!
Коне, без стопанин и камшик!
Коне, от вечността подгонени!
Летящи през космическия миг!
През степи, прерии, баири!
През долини, реки и върхове!
През пропасти, каньони и пустини!
През морета, океани, ледове!
От ВзривА Голям, в безвремие,
препускат през Галактики, Слънца!
СЪЗДАТЕЛЯТ им слага само стреме! …
Безплътната ми, огнена Душа!
***
КЪДЕ складирах всички рани?
Разкъсаните ми слънца?
Дълбоко, в себе си, прибрах ги.
Затрупах…Да не ме болят!
Как крехкото ми, женско тяло,
побира тежкия товар?
По-често даже е засмяно.
И тачи всяка земна твар.
Живота, този сложен пъзел,
успях ли да го подредя?
А той умело се изплъзна…
Остави, да го украся.
С косите бели, ведър поглед…
Невинен той, невинна аз.
И в този мой, последен полет,
да пиша стихове за вас!
17.01.2016
***
АХ, ПЛЕВНЯТА…Прилича на старица.
Отдавна е прехвърлиластоте.
Презпокривазвездицитенадничат.
Миришенаживотни и сенце.
Лежим в удобство.Имаме си всичко.
Всепаксмеграждани, нали?
Възглавници, чаршафи и завивка.
Дано,поне сеганезавали!
Романтика…Не смелималкощури!
Отдавна сме прехвърлилишейсет.
Прехвърчат само нощни пеперуди…
Щурецни пее – пееот сърце.
Забравили сме всичките проблеми…
И, май се вдетенихме тази нощ?!
Шегуваме, се смеем се – пленени,
от липсата на всякакъв разкош.
Студено е, но любовта ни топли.
И туй – че сме си на един акъл!
Какво ли още утрото ни готви?!
Да ни събуди във зори петел?!
Да забравим тази нощ?!В прегръдка,
заспахме като къпани деца…
Без сънища и шум от тежки стъпки…
Събрали тишината на нощта.
КАРТИНА
ВЯТЪРЪТ съсбузитераздухва,
бялпухпосиньотонебе.
Презнеголовкосепромушва…
Неможенищодагоспре.
И облацитебузитенадуват…
Откончесепревръщатнадете…
БотушитенаДядотообуват…
В мигяхватколесницаотсърце.
Сивото с усмивкагиподгонва.
Завързватсенашаренокълбо…
А птицигонападатпоголовно…
И роякмушици – въвсребро.
***
ПОМИЯ, кал не ме заливат!
Не се налага да ги мия.
От мен куршуми рикошират!
Не ме е страх! Не се и крия!
А може да ме плюят в гръб?
Но зад гърба си не поглеждам.
През локви боса си вървя…
И за петак не се навеждам.
Огледално само им намигам.
Порой отнякъде ли дебне?
Не бързай! Аз сама пристигам!
От тебе свежест да си взема.
В чужди джобове не бъркам.
Не гоня чужди висини…
Не стига ме омраза! Бързам!
/Ореол над мене не виси!!!/
Като току излязла от водата,
за твърде чиста се намирам.
По тялото, с кристални капки…
За злоба – хлъзгава, незрима!01.06.2016
НА ДИДИ
КАКВО ТЕ ОЧАКВА по пътя, красавице моя?
Как искам да съм жива, да мога да видя.
Твоите шансове, стръмни пътища, остри завои…
Какво ли Животът за теб е предвидил?
Възторжена, да броиш до дванайсет, искам да чуя.
Обкръжена от приятели и балоните цветни…
Как, щастливо, за първа любов се пробуждаш.
Да те видя в бяло! Ръцете с любимият вплели.
И крехкия плач на това, което от тебе излиза…
Първа грижа ще стане в живота ти, твоя надежда.
Ще го люлееш в ръце и притискаш в гърдите.
То, с детска невинност, само в теб ще се вглежда.
През завистта и предателства, как преминаваш.
Как незаслужено получаваш обидни шамари.
Как, с лицето си, смело пред всичко заставаш.
Защото никой от това не ще те предпази.
Не се заблуждавам, че ще ходиш само по рози.
Не се заблуждавам – по тръни боса ще стъпваш.
Не се заблуждавам, че в душата ти няма да ровят.
Но, само вярвай – след мрака винаги съмва!
Аз ще бдя като Ангел над теб и закрилям.
Със крила, при бури, ще те обгръщам.
Ще седиш на на крилете ми, щом си щастлива.
Но зная…никога не ще се завръщам!
август 2015 г.