СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ВИОЛЕТА ТЕРЗИИВАНОВА

 

Признание в любов

Обичам те, Бургас!

И всеки път, когато в теб се връщам

като във стара и обична къща,

на топла топка свиват се в стомаха

зелени спомени за първа стряха,

за мъжка ласка- сладко от смокиня,

за женско лято- глезени в коприва,

за златен пясък- нощите с приятели,

за ситни дни – черупките в ръката ми,

за песните на „ Старата фрегата”,

за чайките, загубени в мъглата,

купоните във морската  градина

и младостта, във теб преминала…

При теб изпълнена с любов се връщам.

Приятели, сезони и тъга прегръщам.

Обичай ме, Бургас! Каквато и да съм!

Да съм със теб! Да бъде моят сън!

Тъй както знаеш само ти да ме обичаш!

И аз към тебе цял живот ще тичам!

От теб до мен е само педя разстояние

но то навярно пали толкова желания.

Защото моят дъх в лозята нощем скита

в  най- слънчевата долина между баири скрита.

Защото моят път е Каменна река,

а  там под всеки камък спи звезда.

Защото мойта кръв извира сред гората

и  там сърцето ми със песни е богато.

Прости, Бургас любим!

За твоето море аз няма да запея.

За него пеят тези, дето в тях живее.

Но никой повече от мен не го обича.

Аз  тихичко пред него коленича.

Ще го целувам в тиха и безлунна вечер,

жена от долината , блудница обречена.

И с капки грях по устните, щастлива ,

ще си отивам влюбена и жива!

 

 

    Осиротяване

Пред прага вечно тук седи старица

и пътят дреме в нейните крака.

От вятър уморена , черна птица

без ято и без полет пред смъртта.

Минавам мълчешком със мисли прашни

и болно ми е даже да я поздравя.

До нея в кошницата зее страшно

недоизплетен от години сив ръкав.

В ръцете скръстени момченце плаче.

Тя нежно гали русата глава.

Подсвирва кос , на спомена палачът-

в ръцете мърка само котаракът стар.

Писмо не идва. Облачето бяло

засрамено отлита пак без вест.

И само пясък споменът навява

във бездната на нейния протест.

 Пътят пада с грохот право в ада

под тежестта на майчина сълза.

Нахлузвам болката и върху свойта шия

и  тичам у дома да се спася!

 

Телефонът

Телефонът- моят ням спасител

с  тънка жичка свързва ме с дома.

Разкажи ми нещо, мамо, разкажи ми!

Наранена пак съм и сама.

Цъфнаха ли алени гергините?

Пак ли плаче  старата чешма?

Чука ли в прозореца кайсията,

още ли ме вика у дома?

Още ли във плевника се крием

аз и батко в ароматните треви?

Сламка само ,мамо, изпрати ми!

Щом я сдъвча няма да боли!

Старата коза пак две родила, казваш.

Второто си кръстила на мен.

Не , не плача , мамо , ти разказвай,

слънчице на трудния ми ден!

Неуместна , несъвместна и ранена

Те целувам, мамо, ще се чуем пак!

Има ли те теб за мене има

в  бурите спасение и бряг!