Преди четири години, на 14 ноември 2019 година, българската литература изгуби един невероятен творец и истински Учител по словесна изящност; прекрасен поет и белетрист, задълбочен изследовател на Емилиян Станев; чудесен краевед, изкуствовед и журналист; опитен преводач и внимателен редактор, изключителен родолюбец и духовно извисен Българин – Христо Медникаров!

Скромен, стеснителен и тих по природа, той избягваше светлините на прожекторите, не обикаляше телевизиите да представя книгите си, предпочиташе да бъде сред прототипите на своите герои – в родното село Разпоповци, в планинското градче Елена или в древния Търновград.

Дългогодишен журналист и редактор във вестник „Борба“ – Велико Търново, Христо Медникаров водеше своята тиха, но безотказна война срещу пошлостта и неистината, нахалното и арогантно настъпление на бездуховността. Притежаваше таланта да открива таланти – помагаше им и ги закриляше, насърчаваше ги – с укрепнали криле да стигнат свое небе!

Поетичната му палитра е много богата – той е нежен лирик и романтик, а посланията на гражданските му стихове дълбоко затрогват и разтърсват душите на читателите. Любовта към родния еленски край, почитта към традициите и заветите на предците, проникновеното познание на дълбоката и пълна с красота балканджийска душа вълнуват и пленяват сетивата, събуждат българската гордост и Дух.

Христо Медникаров ще остане за мен не само големият и уважаван талантлив творец, търпеливият Учител по поетическа изящност, но и скъпият приятел, който в буквалния смисъл на думата ме спаси от сигурна погибел.

Искрено се надявам повече будни, четящи българи да се докоснат до впечатляващото му творчество, а приятелите – да отлеят по глътка вино в негова памет!

Христо, знай – звездицата на Душата ти тихо ръси над нас Светлина-Надежда – за Добро и Мир между човеците; красота и безсмъртна, вдъхновяваща Любов!

Поклон пред паметта ти, Учителю!