МИСЛИ ИЗРЕЧЕНИ
Духовното остава вечно!
Духовното е господар!
Прекланям му се безконечно,
пред строгия му и свят олтар!
Цветанка Костова „Поете”
Мисли за духовността. Духовността, която издига човека над околния свят и без която той не може да съществува. Духовността, която обединява хора в една общност, наречена народ. Духовността, основаваща се на знанието и буквите.
В празничния календар на българския народ има ден велик, на който се отдава заслужена почит на тези, които са сложили началото на духовното му възраждане – светите братя Кирил и Методий. Онова безценно богатство, което българите получават от тях и техните ученици Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава. И то ни е съхранило като народ през вековете. То е кодът, чрез който дешифрираме живота на нашите предци – техните емоции, техните тъги и неволи, радости и сълзи, възходи и падения… Това е ракетата носител, която пренася Духът на България от миналото, през настоящето към бъдещето… и към вечността.
С техните букви е записана историята на България, която някой е искал да изтрие от паметта българска. Кой знае колко тогавашни /не дай, боже и днешни/ наши „доброжелатели” са се надявали да се сложи „конец” на България и на това „житие ново”, чието пламенно слово я възкресява „из мертвих”
И всеки може да си зададе въпроса какво би се случило с нашия народ ако нямахме писменост и ако след три века и половина „Тъмни дълбоки, // тамо вдън гори атонси високи/ във скромна килийка потънала в сън, // един монах тъмен, непознат и бледен// пред лампа жумяща пишеше наведе.// И рекъл: „Конец: На житие ново аз турих венец!” Така народният поет Иван Вазов възвеличава делото на бледия монах Паисий „тоз див Средногорец, за рая негоден// който хвърляше тайно през мрака тогаз // най-първата искра в народната свяст”
В цялата наша днешна действителност, с нейния напрегнат живот, при който човек се отдава на натрупване на материални блага и по-големи удобства, духовността почти се забравя. Нейното благородство се заменя от злобата, завистта, омразата. Това е, което ги отдалечава българина от духовната му същност. Стряскаш е появилият се дебат в обществото дали в училище трябва да се изучава сътворената от Светогореца „История славяноболгарска” Не искам да вярвам, че в народната свяст искрата, хвърлена от Паисий угасва. Засега спорът е в полза на „Историята”, но докога. И както все гледаме да угодим на този и онзи, дано не хрумне на някой политик, че на българските европейци не е нужно да изучават толкова подробно и собствената си история.
Отново и отново идва 24 май – великият ден на велики хора! И се запява всеучилищния химн с думите на Стоят Михайловски и звучната музика на Панайот Пипков „Върви народе възродени”. Вече век и половина той ни прави истински българи.
Българинът е издръжлив. Създал държава на едно ветровито място, приел буквите на Светите братя, преминава през робства и беди и ги преодолява чрез духовността. Да вярваме в неговото бъдеще. България е имало, има я и се надяваме да пребъде!
НЕБЕСА НА НАДЕЖДАТА
Нека вземем от миналото пламъка,
а не пепелта!
Жан Жорес
Народите винаги са писали своята история преди всичко с духовните си водачи. За тях нашият народ има много хубава дума „будители”. Именно те, народните будители, събуждат народа ни да „види той деня и усети топлината на слънцето”. Събуждат го от духовната нищета и незнанието. И след това го подтикват за духовно издигане.
Няма друг народ в света вписал в празничния си календар две дати, възвеличаващи словото като начало на духовното израстване – 24 май и 1 ноември.
24 май – деня на Светите братя Кирил и Методий, творци на славянските букви и книги. Ден, в който осъзнаваме величието на техния подвиг да създадат и отстояват четвъртата в света, освен господстващите гръцка, римска и еврейска, азбука, да възвесят езика ни. А след това да дадат на „вси славяни” писмена и се борят за правото им на съществуване в мрака на Средновековието.
1 ноември – Ден на признателност към всички знайни и незнайни творци и дейци успели да принесат мъждукащият въглен на знанието, на българския национален дух през вековете. Почти едно столетие е изминало от първото му отбелязване в Пловдив. Денят е избран не случайно. Това е денят на учителя-светец Иван Рилски. През 1922 г. Народното ни събрание гласува Закон и го прави официален празник на всички „заслужили българи”. И времето не е случайно. В дни на разпад, на крушение в държавата и обществото след първата национална катастрофа, българинът се вглежда в делата на онези, които в трудно време, с мощта на своята мисъл и действие са връщали духовната му стабилност, дават сила да продължи напред. Това именно позволява на България да оцелее и запази своя политически и духовен облик. Дължи го на тях, народните будители. И им дължи вечна признателност!
Има нещо уникално в нашето Възраждане. На запад процесът на откъсване от мрачното средновековие се свързва с връщане към гръко-римската цивилизация. Нашите будители търсят други пътища, водещи към победата над невежеството. Те не се обръщат към чуждите идеи, стоящи далеч от обикновения човек. Те имат мисълта на Орфей, на Иван Рилски, на Йоан Екзарх, на Черноризец Храбър, Презвитер Козма, на всички старобългарски книжовници. Опитват се да отстояват собственото ни минало величие.
Паисий с малката ни книжица изтръгва българина от робския му сън. Делото му e подето от самоотвержени българи, отдали се на църковната и революционната борба, на просветното и културното дело, на дарителството. Днес, който се счита за българин, знае имена им – от Паисий и Софроний Врачански, през хайдутите, Раковси, Левски и Ботев, Вазов, Димчо и Яворов, творците от размирния XX век. Имена светини. Не можем да изредим всички. Има ги и днес, в нашето бездуховно време. Само трябва да ги открием, да се вгледаме в делата им и ги подкрепим в усилията им да застанат срещу злобата, омразата, пренебрежение на духовността.
1 ноември – Ден на почит, но и преосмисляне на това, което е около нас. Българинът, уповавайки се на духовната сила, се е борил. Трябва ни едно ново Възраждане. Следвайки заветите на народните будители да не се отчайваме и действаме за едно по-светло бъдеще на България. Отговорността пред утрешния ден е както лична – на всеки от нас, така и национална – на целия народ!
Отбелязването Деня на народните будители е важен днес! Особено важен защото и с каквито модерни идеи да разполагаме, пак е нужен зарядът на паметта – опора на духа, вярата в бъдещето, емоционалното извисяване, нравственият подем, непрекъснатото възраждане.
ПРОДЪЛЖАВАМ ДА ИГРАЯ РОЛЯТА НА ЖИВОТА СИ
Лято е. Първите слънчеви лъчи проникват през прозореца ми, оставят светли петна по стените и ме събуждат. За мен усещането е великолепно. След задължителното сутрешно кафе бързам да се насладя на свежото утро край реката.
Поглъщам тишината и спокойствието. Реката е като огледало. Вятърът пошепва, докосва с милувка вълничките нежно и гальовно, а те, поели по своя път, се гонят, разтваряйки светлика във водата. Златните петна си сливат и разделят. Преминаващият шлеп пори огледалната повърхност и вълните целуват брега. Техният порив поклаща водата и й дава живот. Въздухът е прозрачен като кристал, небето над мене синьо, синьо, а на хоризонта избледнява. Малките бели облачета се движат към хълмовете над града. В този ранен час компания ми правят гларусите и рибарите. Като маниста на броеница, те са се наредили край водата, вперили очи в нея, стиснали въдиците. Седат, мълчат…и чакат. Просто чакат рибата да дойде и да клъвне. Така, както са чакали, може би, да ги споходи житейския късмет.
Бавно вървя по крайбрежната алея унесена в мислите си. Вглеждам се във водата и като че усещам нейния й допир. Тя винаги ме омайва. Мечтата ми бе да живея на брега на морето. А тази река докосна живота ми, както морските вълни пясъка. Не винаги всичко зависи от собствените ни намерения и тя е тук, за да ми го напомни.
Присядам на една пейка. Притварям очи, заслепени от лъчите на слънцето. Унасям се и се заблуждавам, но така е по-лесно. Мислите се гонят в съзнанието ми. Времето сякаш е замряло… Животът е като миг. А дните са песъчинки в ръката на дете. Изплъзват се, разпиляват се и отминават. Ден след ден завесата се вдига, за да изиграя за пореден път ролята си в пиесата наречена „живот”. И си мисля: „Какво правя на тази сцена? Каква бе моята роля? Спомените от детството са вече избледнели, а не мога да видя бъдещето. Обзема ме дори страх. Страх от неизвестното. Е, каквото е писано ще стане! Пускам се по течението и се надявам да ме води в правилната посока. А дари тя е правилната? Значи трябва да гледам как времето изтича и после с облекчение да кажа: „Така е трябвало да стане!” Да, казвам го! И всеки път, когато го кажа, се заблуждавам, но така е по-лесно. Вижте ме, пред вас съм! Продължавам да играя ролята на живота си! Не, не чакам одобрение ви, не очаквам и Оскар за играта си! Времето на сцената ще изтече. И се надявам някой да си спомни ролята ми…
Излизам от унеса. Слънцето все така ласкаво гали водата. Новият ден настъпва. Насочвам се към детската площадка – сега тиха, безлюдна и готова за него. Не след дълго ще се изпълни с майки, детски колички и много глъч. Гледам гълъбите, които важно се разхождат и се спускат за намерената троха.
Слънцето се издига по небесния си път. Градът се събужда. Настъпва трудовият ден на хората му. Хората, останали в града – крепост на брега на реката.
ПРОШКАТА
Какво е прошката? Не знам
дали умее някой да прощава
и добротата в светлия й храм
чрез божията мъдрост да раздава…
Йорданка Цонева „Сирни заговезни”
Прошка – шест букви в една дума! Дума толкова значима! Дума, която изисква понякога толкова много усилия да я изговорим. Дума, която може да означава промяна към по-добро. И защото е толкова важна за всеки от нас е постоянна тема в литературата, изобразителното изкуство, музиката.
Да си спомним думите на майка Терезия: ”Най-красивият подарък е прошката” и философската мисъл на Фридрих Ницше: „Не трябва да се прощава на онзи, който не умее да прощава!”
В християнски календар има една седмица, която завършва със Сирни заговезни – Проклади или Прощалната неделя. Тя е празник на всеобщото опрощение. На този ден църквата призовава вярващите да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат възкръсналия Христос.
В народните обреди, в нашето поведение това е духовен акт, с който можем да се освободим от чувството си на негодувание и гняв от света, в който живеем, заради сторените волю или неволю обиди и злини… Ден, в който всеки иска и дава прошка за направеното, недобрите помисли и намерения спрямо своите близки и познати.
Приетата максима е :”Човешко е да се греши, благородно е да се прощава!” А безгрешни хора не съществуват.
Затова прошката е личен избор. Избор на сърцето, между инстинктът да се отвърне на злото със зло. Тя в никакъв случай не е проява на слабост.
А да се прощава е цяло изкуство.
Прошката е силното оръжие, което ни дава стимула и вярата, пречиства ни и ни прави по-добри. Тя е единствено и самоолицетворение на силата и добротата. Не може да се нарече човек този, който некога не е прощавал. Но понякога е толкова трудно да надвиеш себе си, гордостта си и да простиш! Постигнали това, се чувстват духовно извисени.
В нашето общество, изпълнено със злоба, омраза и завист, понятието прошка като че ли изчезва или се среща много рядко в пълния си смисъл. Но сме длъжни да не я забравяме, ако искаме светът на нашите деца да е по-добър.
Да простиш и да ти бъде простено – това е пътят по който можем да преодолеем отчуждението, да се върнем към по-добрите човешки отношения. Той в никакъв случай не лесен, но трябва да го извървим.
ТИХА НОЩ ОСЕННА И НА ЗЕМЛЕ МИР
Рождество Христово!… Коледа!… Нова година!… Вечери на очакване и много емоции, дори на чудеса… Те идват всяка година и независимо от възрастта, социалното и финансовото положение носят своята омая!
Едно ново начало. И много, много очаквания. Очаквания да се сбъднат желанията и мечтите ни. И тяхно олицетворение е добрият старец, ДЯДО КОЛЕДА. Затова той ще продължава да съществува докато го има и човечеството. Него никой не може да ни го вземе – дори този който ни го е дал. Той ще ни надживее и ще бъде пак толкова мил и добър за децата на децата ни. Идва коледната нощ и магията се повтаря.
Коледа е светлина! И не само от искрящата елха и запалените хиляди лампички. Тя струи някъде отгоре, извън нас. Това е светлината за измъчените ни и изтерзани души.
Не знам дали на Коледа се сбъдват мечтите на всички и се случват чудеса. Но едно е сигурно, тя ни помага да ставаме по-добри, по-човечни и си пожелаваме да зарадваме ближния си. Събужда се желанието да помогнем на някого, да върнем вярата му, за да може и неговата душа да се стопли поне малко.
И … търсим смисъла на съществуванието и щастието. Има ден – защото има нощ, има любов – защото има омраза, има вяра – защото затъваме в неверие. Остава вечната дилема – добро и зло. И дали те са еднозначни за всички?
Идват приказните вечери на Коледа и Нова година и магията се повтаря. Ражда се надежда, избухва въпреки всичко, отново и отново, за да направи света по-красив и по-добър.
Няма доброта без любов. Любов към всичко, което майката природа е сътворила. Изгрялата Витлеемска звезда ни напомня за нея. Тя не е илюзия, а кодът на човешкото съществование. Животът ще бъде по-лек ако сърцето е пълно с любов
В Коледната и Новогодишната нощ да успеем за разтворим душите си и за надеждата, и за добротата, и за любовта. Да забравим поне за малко тегобата на всекидневието и се сгреем на чудото им.
Тиха нощ осенна и на земле мир!
ИМПРЕСИЯ В БЯЛО
Кръговратът на сезоните е неумолим: пролет, лято, есен зима. Като при хората. И всеки сезон и възраст е със своята закономерност и красота.
А зимата по мое мнение е уникална със своите контрасти: бяла красота и сиво еднообразие наоколо, студът навън и топлия уют в дома, младостта и старостта. И някаква тъга. Това е краят, който въпреки всичко е предопределен да роди новото, обновлението.
Вървя бавно защото обичам зимата. Обичала съм я винаги. Обичам я заради белотата й, за красивите фигурки, които извайва по клоните и стъклата на прозорците. И, естествено, за празниците, изпълнени с толкова много светлина. А усещането е за нещо тайнствено, дори вълшебно.
Ускорявам крачките си. Вече бързам към дома… и към самотата. Миналото е неотменно с мен. Отключвам вратата и сядам. Без да искам сълзите потичат. Плача сама. Но намирам сили да се усмихна на мъката си. Защото мразя тъгата си. Важно е до бъда каквато съм била – с достойнство. Какво от това, че силите не стигат за нещата, които все още искам да направя, че съм една в безкрайната редица в аптеката? Някой бе казал да остаряваме горди като катедралите. Не искам зимата в душата ми да ме повали!
Приближавам прозореца. Зимният танц на белите пеперуди продължава. И в скреж се превръща красотата, която съзерцавам с възхищение. Всяко нежно връхче, неповторимо по своята същност, здраво залепва за стъклото отвън – на разстояние от дъха ми, от този човешки, но убийствено разпадащ дъх.
Приветствам с тревожна мисъл миниатюрните гости по стъклото. Укротила гнева си снежната вихрушка ръси прелестните балерини върху покриви, комини, тротоари… Нощта приветства тихо студения допир на зимата. Поетът бе писал:
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.
Красив кадър, който поражда смътно усещане за кротка безнадежност…
Прекрасно жестока е зимата, обвита в снежната си пелена. Нощта приспива сънищата ми. А в белия танц снежинките продължават да надничат плахо в прозореца, обсипват лицето ми, раждат нежен скъп спомен
Спомен, който ще живее в мен и ще ме крепи!
ЕСЕН
Вълшебнице, сърцето ми плени!
С омайно биле ти ме упои!
И нежност непозната ми дари!
Това го можеш само ти!
Цветанка Костова „Вървя омагьосана”
Вървя по познатите улици на града. Сетивата ми са изпълнени с усещания. Октомври е. Есен – топла, богата, гальовна… Понякога тъжна, но винаги изненадващо красива. Есен … Златна и червена, с дъх на ябълки и дюли, орехи и грозде. Есен… Уханна като топла погача. Есен… Пламтяща от багри – ярки, пастелни, меки и топли, кадифени. Есен… Събрала тези, които подмамени от горещото лято и огнените му страсти, уморени, търсят тихия й пристан. Есен… Натежала от младо вино и … летни спомени. Есен… С мъгли, дъждовни облаци и меко слънцe. Есен… Хладна… и усмихната.
Толкова противоречиви чувства изпълват душата ми.Знам, че скоро ще дойде зимата
и белотата ще замени тази красота., а пролетта ще възроди природата. Неотменен закон. Закон, на който е подчинен и човешкият живот.
Лек полъх на вятъра. Продължавам да вървя по пъстрия килим, постлан от листопада на есента.
КАРТИНАТА
Тази нощ луната влезе в стаята. Шмугна се през отворения прозорец и я освети. Голямото светещо кълбо се появи зад отсрещния блок, натежало от самочувствие, се люшна настрана и разплиска потоци разтопено злато. Стана светло като ден. Е, не съвсем като ден, но достатъчно сияйно, че да се открои всичко по стените.
Винаги по време на пълнолуние се чувствам някак особено. От фотьойла, на който обикновено релаксирам, нощното светило се вижда отлично. Наблюдавам го омагьосана докато поема по своя път. Но този път е по различно, по магическо… Лунният лъч ме огрява и преминава през мен като ренгенов. Спира се на стената зад мен, по-точно на картината. Обръщам се и погледът ми пада върху нея. Огряна от лунния лъч ми въздейства по новому, възприемам я по-различно. Лунният лъч ли бе причината? Окачена е на стената преди много години, подарена от художник, близък приятел на семейството. Това беше една от многобройните му изображения „Моми”. Като че ли сега разбирах още по-добре преклонението му пред обикновената красота на българката, на добруджанската девойка. Лъчът правеше багрите в нея да искрят – червено, златно, синьо-зелено. А очите? В тях имаше твърдост и тиха тъга, но и никакво примирение. С какво майсторство творецът бе съчетал фолклорните багри с езическата виталност. Всичко бе предадено с ювелирна прецизност в рисунъка и в детайлите. В мислите ми изплуваха образите на Албена, Боряна, Нона, прекрасните героини но Йовков, нежният профил на добруджанската мадона Дора Габе. А те бяха съвсем, съвсем различни от съвременната визия на българските красавици. Стоях, гледах и почувствах, че нещо се е изкривило не само в живота ни, но и в възприятията ни.
Стенният часовник безшумно отмерваше секундите, минутите, часовете. Времето лети не чака. Ще отмине и тази нощ, ще настъпи утрешния ден, който може би ще донесе неочаквани и хубави неща.
Сега е нощ. Тиха. Безветрена. Лунна. Дотолкова лунна, че прилича на ден. Необичаен, но наистина ден.
Тишина! Тишина!
Поглеждам отново към луната. Тя е отминала моя прозорец. Тръгнала е да носи своето вълшебство и на други.
НЕОЧАКВАНА СРЕЩА
С приятелки бяхме на редовното кафе край шадравана пред хотела. Денят бе топъл, един от първите слънчеви пролетни дни. Теми за оживен разговор винаги намирахме. Масите бързо се заемаха. Аз не обръщах внимание кой минава или сяда край нас.
Лена, от чийто поглед нищо не убягваше, ни обърна внимание на двойката, приближила се до съседната маса. Дискретно поглед и аз. Млад мъж, около 20-25 годишен, много красив с тяло почни двуметрово като Аполон и жена на възраст над 45, запазена. Невидимите почти бръчици по лицето й, все пак издаваха „егенето”. Предположихме, че са майка и син, но между тях нямаше никаква прилика. С галантен жест, който не се среща днес при младите, младежът изтегли стола за да седне тя. И дойде другото предположение – млад, красив жиголо. Не, имаше нещо друго. Направи ни впечатление погледът, с който атлетът я гледаше. Несъзнателно докосваше ръката й, а тя му отвръщаше с мила, дори стеснителна усмивка. Когато подухна вятър, той взе от чантата й шала и я заметна нежно с красивите си големи ръце. И във всичко нямаше нищо пошло. Заключихме, че има хармония между тях.
След няколко дена се разхождах край Дунава, придошъл от пролетните води. Опрях се на перилата и погледът ми се рееше над реката. Забелязах лодка с двама души – мъж и жена. Като се приближиха, разпознах двойката, която седеше на съседната маса в кафенето и разпали нашето любопитство. Младежът гребеше срещу течението близо до брега с вещината на индианец от Ориноко, а тя бе потопила ръка във водата. И пак се гледаха. Лицата им като че светеха.
Една привечер бях в градината, за да гледам залеза над Дунава. Беше изключително красив. Между два облака слънцето бавно се спускаше в спокойните води. Такива залези предизвикваха у мен преклонение пред красотата, създадена от майката природа. Стоях запленена, а край мен мина двойка. В нея разпознах моите стари познати. Вървяха един до друг и разговаряха. Явно темата беше сериозна, защото и лицата им бяха такива.
На следващата „кафеена” сбирка споделих с приятелките си видяното Започнахме да обсъждаме темата. Затова, че обществото приема връзката на по-възрастен мъж с млада жена, а осъжда когато е обратното – когато мъж има приятелство с по-възрастна дама. Естествено в природата на жената е да остарява по-забележимо, въпреки, че се старае да запази духа си. Но в нашия случай имаше нещо по-особено. Това не беше от сериала „Сексът и градът”, нито от „Отчаяни съпруги”, не беше… и от онези феминистки сюжети, които повдигат духа и крепят лифтинга и ботокса в женските списания, не, не беше. Даже от „Особен урок” не беше. Мислехме, че холивудският образец с Ди Каприо и Уинслед в „Четецът” е изключение – за „симбиоза” младок с интересна възрастна дама. Всички бяхме съгласни за Бел ами и Братовчедката Бет. Претопляне на отчаянието, гарантираната болка и букет нови бръчки и чаши, дори бутилка вино, изпити в самота. Сетихме се и за края в една стара постановка на телевизионния театър с младия тогава Стефан Данаилов и невероятната Леда Тасева – „Харолд и „Мод”. Леда Тасева не издържа на финала и се разплаква. В онзи момент, в който Харолд отива при нея да й прави предложение, след като е отхвърлил многобройните красиви млади момичета, които екцентричната му майка издирва за него. Старата Мод я няма. И той хуква към тяхното място в гората. Намира я хлипаща, почти бездиханна. А след това започват да се целуват.
Естествено въпросите, които възникваха при една такава връзка бяха много.”До кога ще продължи? Дали не е обречена? И няма ли утре още повече да боли?”
И всички ние, които не можем да приемем такива връзки, се респектирахме от готовността на тези двама души да приемат реалността и да изживеят мига. Да вярват, че любовта я има и те я срещат дори когато си мислят, че са се отказали напълно от живота, че в момента нищо друго няма значение.
Спомних си думите на поета „Любви всей возрасти покорны”. Любовта, истинската любов е красива когато е дълбока и не се влияе от годините, времето и пространството.