Димитър СТОЯНОВ

Posted on by konfederaciabgpisateli

   ФРАГМЕНТИ     

 

Едно необходимо уточнение с господин Стефан Цанев

В „Мравки и богове“ писателят пише следното:

„Варадине, запомни от дядя си три неща, предай ги и ти на внуците си, това да остане от мен на таз земя – стига ми.
И тъй – не осъмвай, където си замръкнал, не умирай, дето си се родил, не пускай корени – не си дърво- за мъж и вятър няма граници.Угаждай си на душичката си, каже ли -дай вино-дай й, каже ли -дай маслинка-дай й, не я насилвай, но не й ли даваш-въздържанието е вредно като прекаляването. И накрая – с политика и развалени жени /то е все едно/ си нямай работа, развалата е заразителна, простаците са непобедими…“

Ето и моята реплика:
Условно влизам в ролята на внука Варадин.

-Дядо- рекъл Варадин- две от трите ти неща са закон за мене.Не пуснах никъде корени,щото съм космополит. И по тая причина миткосвам във Франция. Днес. Утре може да съм на луната или в Нубия. Зависи от вятъра. За второто – да си угаждам на душичката-че… аз  откак се помня апване и пийване си ги тача, както водата сутрин….  Ама за третото доста ме озори. Политика, развалени жени и простаци…Абе ,дядо! Че то светът щеше да е прекалено скучен, ако тях ги нямаше.К`ъв  българин съм аз, ако политиката не бръсна и тя не бръсне мен, а? Тука не си прав! Аз вече влязох в сношение с едни приятели от Парламента и мястото ми е обещано на последния ред в средата /нали знаеш,там най-малко духа…/ За простаците…Е, дядо!  Не мо`е  всички да са умни като тебе…Простотията – амчи тя е като сянката – ходи подир човека, независимо искаш ли я или не. Ами я си представи, чи на тоя свят има самоумни и възпитани хора.Пфуууу! Де го й колорита тогава? Пък нали точно днес простотията в България пише своята истинска дебела книга? Казваш да бягам от развалени жени. Убаво. Ама нали и те леб ручат, и вода пият, и въздух дишат? И дремят на Околовръстното за такива като мене. И те душа носят…Тъй е отредил Господ, значи…и тях трябва да ги уважавам.
Накрая да ти кажа още нещо. Абе, дядо…Ти като ги спазваше тези три нещица, доде стигна, кога свещта ти догоря? До Малашевци. Запомни и ти нещичко от внука си – човек и добре да живее, все идва миг, когато се преселваш в отвъдното. Бариерата на финала е най-сигурна. Всички красиви фрази са преходни.Защото тук, в нашия Свят, дядо, добро и зло вървят ръка за ръка. Няма абсолютно Зло или абсолютно Добро.Оня отгоре доста се е старал, ама точно пропорциите нещо не уцелил. Туй разбрах аз и на туй се кланям. И понеже ми викат Варадин Дървеният Философ сега предавам опита си във Франция. Време е да свършвам с туй дълго писмо, щот колегите клошари дойдоха и могат да излапат набързо кльопачката от контейнерите…

ПОДАРИ СВЕТЛИНА!

Аз съм уличен фенер. Помня времена стари и улици, замислени в мъгли и изгаряща жега. Помня хора, забързани и равнодушни, с влюбени души или пък меланхолични, примирени с идващата есен в живота им. Помня ритъма на тяхното ежедневие…Осветявах посоки и съдби, регистрирах с плахия си пламък падащия червен залез и розовото пробуждане на новия ден. Под мен, на високата улична колона, се спираха и млади забързани хора, и такива с посивели коси и уморени очи.. Всеки в своята си посока и цел. Около мен весело се надпяваха на своя си език птици и ветрове, а един стар човек всяка вечер идваше, за да запали искрите на сърцето ми, което даряваше светлина всекиму в мрака на нощта. Тогава идваше моето най-голямо неземно щастие. Слънцето се скриваше зад хоризонта, но аз стоях на поста си и дарявах на хората ориентири в забързаното им вечерно лутане. Не бях и капризен. Стигаше ми топлата длан на стария човек. И усещането, че съм нужен на мнозина. Живеех заради другите … Но времето на моето улично присъствие бавно изтичаше. Все по-често започнаха да се появяват черни кръгове около стъкленото ми лице, а старият човек беше се преселил в по-добрия небесен свят, там някъде, където са звездите. Някак си метрономът на времето отмерваше последните акорди на моето съществуване. И дойде този миг, когато на уличните стълбове смешно и кокетно се появиха уличните електрически лампи. Мои далечни наследници вероятно. Трябваше да се примиря със съдбата си и прилежно да вляза в музея на човешките спомени. Днес съм там. Студено е. Сърцето ми отдавна е мъртво. Защото съм обречен да съжителствам с тъмното и тишината. Трудно дишам, защото дебел пласт забрава властно потиска рефлексите ми от миналото време. Но това минало време никой не може да ми отнеме. Богат съм си с него и пет пари не давам, че разни колекционери на антики почнаха да ме задяват, водени от нечисти помисли. А чистачката в музея понякога немилостиво ме сръчква в ребрата и гледа с презрение. Прощавам. Такава ми е орисията. Аз съм уличен фенер…
РАЗМИСЛИ В ЖЕГАТА

                   Иван Петров рисува картина.На нея морава зелена, бистра баричка  и  засмена Елена, звеноводка в текезесето.Но текезе веч няма, пък и Елена,нявга засмяна, днес- не толкоз, да не кажа и хич.Няма я.Пък барички, вадички, дори и рекичкиотдавна пресъхнали – дал Господ. А в зелени морави – жълти тръни и магарешки бодил.Те са екогоривото на Ивановото магаре.Ванко му думат.Зер Иван му бил не само стопанин,ами и кръстник.Доволно Ванко мята с опашкаи зоба – чиста тревичка, нашенска -расла на воля без евросубсидии и гемеота.На припек обаче седят и младежите.Ония, дето камък да хванат и бистраводица потичала. Туй било някога.Днес кой лапнал фас,кой си бърше с ръкава обраслия потен нос,кой пък си надига лежерно кафетоили апатично очаква ефекта на дозата.Щот работа нямат.И мързелуват.И се заглеждат с погледи веселив кръчмарката Рускадето зад бара бюст многозначително друска.Да бе имал Иван фон дю тен във главата,би ползвал на Рубенс палитрата свята.Но Иван е традиционалист.Той обича България, нейните в забрава потъващиСлава и Гордост по свой начин.До днес той бе влюбен в земята си, в земните хорас които бе делил и хляба , и солта в тежки мигове.Но утре Иван ще е на терминала.Със скромен багаж той тръгва.И той не знае точно къде.   Тогава Иван взема ново платно.   Ритва със ярост  старото.   И почва да скицира Парижкия Лувър.

ВИТРИНАТА
Аз съм витрина. Обикновена. Съдбата пожела да бъда позиционирана в края на улицата. Един ден срещу мен се изправи двойка – млада жена и мъж до нея.Жената носеше със себе пет кила грим и толкова профукани надежди за едно по- истинско бъдеще. Младият мъж, облечен в светъл копринен костюм, съзерцаваше полета на птиците и си свирукаше някаква песничка на Азис. Отминаха. За момент си отдъхнах. В далечината съзрях двама старци- мъж и жена. Носеха някакъв спомен , тежко пренесен в патериците им. Спряха се пред мен. За да избършат потта от усилията на придвижването си. И в моята далечна призма на истинските стойности се запечата този миг- когато изборът се превърна в житейска поезия. Без грим, без самосъжаление, без възможност да избират роля. Самите себе си. Аз пак съм си витрина. И безпристрастно фотографирам човешкия ден.