АРМАГЕДОН

 

„Земята ще овехтее, проядена от бълхи и молци.Хората ще измрат…Земята ще се клати като пияна и ще се люлее като люлка,Ще падне и няма да стане…“          Пророк Илия

 

 

Война безкръвна днес се води тихо.

Пробуден, не заспива днес страхът.

В проядена от молци люлка лихо

люлее се, обезумял, светът.

 

Смъртта за подвизите не разказва.

Камбанен звън…Опело… Тъжен стон…

И за вината никой не приказва,

но тайно тя стои на своя трон!

 

И няма свои войни за защита.

Светците  днес не я тешат с венец.

Мълчи народът, а властта го рита.

За всеки днес е другият боец.

 

Човекът от човека бяга вече.

Но как се скача планина от власт?

Невидим враг внезапно ни обрече

да заживеем в тайната му паст.

 

A дните ни, безмълвни като камък,

преливат в мрак, по-чер от самота…

Изстена свободата, стана пламък,

но после се превърна в пепел тя.

 

Ах, как от болка викна тишината

И как от мъка сякаш закрещя:

– Върнете ни живота на децата!

– Върнете ни онази свобода!

 

А времето безмилостно отлита

Уж глухо е, но всеки е нащрек.

Въздишки тъжни вятърът замита,

но носи и копнеж за слънчев пек.

 

Ала веднъж, до сълзи тъжен, в мрака

запя синът ми  някакъв рефрен…

И тъй звучеше, сякаш път го чака –

незнаен път пред пътник уморен.

 

Но, Боже мой, от де е таз надежда?

От де таз сила в тоз злокобен час?

Как силно тя от немощта извежда :

ще оцелей единствен този глас!

 

И  с тази песен само,  с тези думи,

политнали като в светлинен рай

ще спрем дори коварните куршуми.

Армагедон ще стигне своя край!

 

 

 

 

 

КОЛЕДА 2020

 

Аз зърнах днес елхата на площада.

Самотна, сред искри от тишина

стърчи във вечерта , под звездопада

под  есенната слънце-светлина.

 

Но без искри е въздухът безличен.

Ах,няма лъх в уж празничния здрач

ни онзи смях  младежки, магнетичен,

ни  детски писък, ни невинен плач!

 

Навред – все стари и сърдити хора.

Куцукат, побелели.  И  без  дух.

В очите им  – тъга, сълзи, умора…

И думи на старица аз дочух.

 

–Прияде ми се тиква и на мене.

И  вчера на пазар отидох, но…

Пари щом нямаш, ти си на колене.

И как парче да купя аз едно ?!

 

Отдавна Коледа у нас не стъпва.

Децата ми са нейде на гурбет.

Правнукът щом ме види, нейде дръпва.

Не ме познава кой ли път подред!

 

Обадиха се:”Няма да се върнем”.

И що тогава ми е тиква мен?

Щом хляб си имам, пак ще се прегърнем,

ако ли оцелеем някой ден.

 

– И моите далеч са от родина –

-отвърна другата. – Затуй сме в грях.

Ей на,  баща им  лятос  се спомина,

но бързо го погребахме без тях.

 

Душата ми е пуста и се куми.

Години вече празник аз не знам…

Сърцето ми се сви от тия думи.

Денят лъчист загуби своя плам.

 

Подминах я, ала след две-три крачки

жестока  мисъл вряза се в плътта:

почтено  е за труд, за кръв от храчки

да наградим и майка, и баща!

 

Но призрак сив от дом на дом се скита

Поспрях…Насочих към небето взор…

За  миг се сепнах… Нещо в мен пририта…

И висна  зло пред моя кръгозор…

 

***

Ти дойде тази нощ, като истина,
като стар незавършен кошмар.
Аз от своята стара зависимост
те допуснах до мен прежаднял.