СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ДОНКА ВАСИЛЕВА

ПРЕДИЗВИКАНО
25 януари 2016 г. •

Обидиха ме.
Мислеха – ще клекна.
Ще закрещя –
във истеричен транс.
Или ще замълча – след вик, отекнал
дори в съня ми: Просто…нямаш шанс!

 

АНФАС

Сливам се с Душата си – немирна.
Проза и поезия – анфас.
Умъдряла тишина – ефирна.
Бог. И Дявол! За света – компас.

 

НЕИЗПЛАКАНО

Погледнете ме днес –
слънчогледово-слънчева.
Сред жита – синеока метличина.
С посребрени коси –
все тъй – пролетно-звънчева!
Към сърцата ви лудо затичана.
Ще ви дам своя вик –
да ви буди сред нощите.
На Сърцето си – жаждата огнена!
Ще отключа дълбокото,
скрито подмостие…
Аз съм в буря сълза –
неотронена.
Посрещнете ме,
дъжд ако в суша сте чакали.
В мене плачат
заключени извори…
ТРИПТИХ

Възможно е –
напук на дните празни,
да определям себе си.
Умея
да укротявам
чувства и съблазни.
Плачът ми капе слънчев.
С него… пея.
2.
Родена от любов –
и миг не страдам.
Орисал ме е някой ей така:
когато ме стопират –
да не падам,
а да се уча –
с думи – да летя.
3.
Къде, кога
и как ли ще достигна,
не питам.
И не искам да узная.
Страданието
в слънчев цвят изригва.
Дарявам ви го.
Полет – към безкрая!

СЪРЦЕ
Сама съм пак

в притихналата вечер.
И нечий топъл смях…

ме ледени…
Сърцето ми…

е орех разсъблечен.
И всеки може да го нарани.
Прицелват се.

Приятел… Неприятел…
Решето стана голата ми плът!
Но… стига ли се

влюбен в пролет вятър!
И връща ли се

пътник насред път?
Целете се.

От обич съм пияна!
Разнищвайте ме,

дяволски стрели!
На камък ще поспя…

И пак ще стана!
Сърцето – орех.

Див! И костелив!

КЕХЛИБАРЕНА ПЕЧАЛ

Къде сте?
Жега!!!
Глухота немее…
Но тичам!
Търся стъпките ви пак.
Посърнала е вишната…
Линее…
До нея как ви чакахме по мрак…
Сиротен дом.
И като в сън ме среща
жаравата на майчини ръце.
Със дъх на обич житено-гореща.
На прясна угар с пламнало лице.
Ветрец отронва ябълково злато…
Тук сбирахме за зиме топлина.
Перце от птица… Зрее късно лято…
А как боли!
От студ. И тишина.
И двата щърка вече не потракват.
Коминът – грохнал –
старец оболял…
Лозниците – сиротни –
с мен проплакват.
И руква
кехлибарена печал.

ВСИЧКО Е ЛЮБОВ

Какво си ти… Защо си…
Кой те чака?
Прашасал праг. Ехтеж – от самота.
Невзрачна сянка – бавно чезна в мрака.
Наместо зов – безцветна немота.

И се върти –
в железен клуп – Душата.
От никого незвана пиета.
Безпаметно
на кръстопът се мятам.
А… няма ключ на моята врата.

Пари?
За бели дни не ми достигат,
а черни ме въртят в отвесен кръг.
Но вятърът и въздухът ми стигат.
Целея…
в свят – от спомен белорък.

И… още чувам – как тревата пее,
а в капчица пулсира благослов.
Небесен дар –
нетленна жар – ме грее…
Аз… имам всичко.
Всичко – е Любов!

В СЯНКАТА НА ЛЯТОТО

Разкаянието – бледа сянка –
разнищена, в очакване.
Нахалос!
С душа под нокът –
маскарадно шествие –
сънувам пак присъствието –
в бяло.
Валят звезди…
Просмукват с длани мрака,
прехрипнал и нагърчено преситен.
Предчувствие, че никой не ме чака…
Под смръзналата клада –
свят – транзитен.
Ръждиви чувства.
Повей – от отвъдното.
Умиращи звезди…
Емблематично!
Противоборство –
жажда – по небъдното –
в зеници – полуслепи.
Алогично!
А изгревът накапва късно злато.
Ръми, ръми любов –
над стъклен брод…
Потапям устни в сянката на лятото.
Обичам те, несретен мой живот!

МЪЛЧАНИЕТО…

 

Нужен ми е…залък ведрина.
Преситеност от мисли –
в крехко синьо –
рисуват свят, опиянен от обич,
очи –
искрящи тишини-присъствие,
елейни думи –
жадност – на душите ни…
…….
Фантазии …

до смръзнало безпътствие.
Брегът – ронлив,
осеян с острозъби камъни,
неверие и страх…
Тежи, тежи
мълчанието… на дърветата
ЩЕ БЪДЕШ ЛИ…

 

Зиморничаво капе есента.
А погледът ти – топъл.
И примамлив.
Звездите галопират…
А летя
към утрото – студено и измамно.
Ще бъдеш ли,
щом вятър злобен, див,
забрули и в Душата ми се рови?
Когато рукне дъжд студен, горчив,
а вместо мед, насипват ми отрова?
Или – на битието немощният праг
ще те запрати в пустото – самотен…
И в дланите си ще усещаш как
животът е до капка охомотен…
Не казвай нищо…

Болката е дом
на мислите ми – странни и горчиви.
Земята ни прегръща – мълчешком…
Сега сме тук.

И – Господи, щастливи!

 

ТОВА СИ ТИ …
Очи – неутолима жажда.
Ръце – икони.
Святост. И прераждане.
Душа – Светиня.
И магия – цветна.
Това си ти.
Седефен миг. И вечност.
Сълза – солено-сладка.
Огнен белег.
Осъмнало присъствие.
Постеля.
И… нека пада
залезът намръщен.
Във тебе се оглеждам.
Още… същата.

 

ВИДЕНИЕ МЕЧТАНО…

 

Сред сивота,

студенина и злост…
Над бездна от бездушие –

увисвам.
Прозирно,

непомръкващо око –
сънувам те –
в най-топлите си мисли.
Звездите шепнат –

светлинки на длан.
Щурецът…
все така ме подлудява.
Душата ми – смълчана –

грее там,
в изстраданите думи,

засияла…
Видение мечтано…

Топъл свят!
Посявам те.

И чакам утро росно.
Вещая дъжд.

Да избуиш – във цвят.
Не смогна ли…
Знам!

Друг ще те докосне.

 

ЗАЛЪК ХЛЯБ…

 

Недовтасали, рошави мисли
ме разпъват.
В съня ми безумстват!
Търся отговор – да ги осмисли.
Без фанфари.
И без празнодумства.
А връхлитат

и ровят нахално –
без условности –

право в Душата.
Сгромолясана катастрофално –
пълзешком –

търся път… в небесата…

Няма скрито-покрито.
И няма
нито явна,

ни тайна квартира.
Всяка истина,

всяка измама –
свое място и образ намира.
Пада залезът –

жълта секира.
Приземена –

небето прегръщам.

И при вас -залък хляб –

се завръщам.