СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ДОРА ЕФТИМОВА
И ТАЗИ НОЩ
И тази нощ …
Звездите, ококорени,
по стъпките ни сричат.
Кой, какво – сторил е?
През пролуките надничат.
И тази нощ …
Котките, разгонени
бягат по покрива.
Една звезда отрони се
и падна в локвата.
И тази нощ…
Нощта е бременна.
А какво ще се роди?
Възкръсване – навременно.
Или Разпятие – в зори.
И тази нощ…
Очите не заспиват.
Молитвено мълвят.
Галактики откриват
и от любов горят.
АЗ ВЯРВАМ В ТИХАТА ЛЮБОВ
”Аз вярвам в мълчаливата любов”
Давид Овадия
Тихата любов.
Просто я има.
Не пъчи гърди.
Не се афишира.
Далеч от теб –
до тебе върви
и дъха ти спира.
С очи те чете,
а с душа разбира.
Нежна и ранима
в сърцето пулсира.
Тя не се купува
и не те ранява.
С тебе празнува
и обич дарява.
С аромат опива
и сърцето пали.
До край отива
и до смърт те пази.
И когато кротко
спиш, като дете,
мисли те тихо
и на глас те чете.
Тихата любов!
Аз вярвам в нея!
Божествен е зов.
За нея копнея!
06.04.2016г.
КОГАТО БЕЛЯ ЯБЪЛКА
Когато беля ябълка,
намислям си желания.
С обич и внимателно –
стопявам терзания.
Ножчето движа полека,
докрай – по спирала.
По житейската пътека
да остана цяла.
Да не ме повалят
ветровете в моя ден.
А страстите да палят
огньове вътре в мен.
И дори да остана
някога съвсем сама.
Аз знам, навръх Балкана
някой, в този миг – сега,
от топли мисли окрилен,
пропит от любовна жажда,
с обич, единствено за мен,
сочни ябълки засажда.
01.04.2016г.
ДИШАЙ МЕ, ОБИЧ
След толкова условности в деня
и мигове, опънати от нерви,
не забравихме ли що е доброта
и празни ли са нашите надежди?
И много ли усилия ни трябват
да посяваме по стръкче красота,
която нежно на мига те грабва
и усмихната разцъфва любовта.
Защото с любов по-леко се диша.
Тя ще ни изчисти от каверни.
На душата си, в тъмната ниша
до края да останем верни!
А ти, Обич, която си в мен –
дишай ме, дишай ме, цяла сега!
С любов да завържем нашия ден,
за да усмихнем красиво света!
29.09.16г.
ГЪЛЪБ С ЕДНО КРИЛО
Останал сам – гълъб с едно крило,
баща ми притихва в мъката кротко.
С гълъбицата, почти шейсет лета,
делиха хляба на залъци толкова…
И стиска го времето – този палач,
яко за гърлото, и гласа му суши.
Не останаха сили дори и за плач,
нощем говори си с мъртви души.
Тихо споделя с тях за болката
и че краката едва го крепят…
Няма я вече мама – тополката
и гълъбицата с която летят.
И чуди се татко на суетата
и на лудата завист в целия свят.
С обич разказва той за крилата
с които до сетен дъх се държат.
Че по пътя, макар и сложен,
все някога се стига до края.
Само любовта, в душата си вложил,
остава жива и там – в безкрая…!
Дора Ефтимова
30.07. 2016г.