Единствено вярната и правилна посока – на Запад,
в залеза, където е Раят…
Натам води и балансирането по ръба на бръснача, което ни предпазва от абсолютизирането на живота
Интервю на Лияна Фероли
Петър Хаджинаков е роден преди 60 години в с. Куклен, община Пловдив. Завършва Българска филология в ПУ “Паисий Хилендарски”. Работи като преподавател по литература в ПУ “Паисий Хилендарски” – филиал “Любен Каравелов”, град Кърджали. Автор е на няколко книги, между които “Неграмотен живот”, “Бдения от отвъдното”, “Литературни пристрастия”, “Критически алгоритми”, “Собствен свят”, “Психографски етюди”, както и на много литературно-критически отзиви в наши вестници, списания, сборници.
Наскоро издаде и още две свои книги: “Литературно-философски пространства”, плод на 20-годишен труд за ролята на модерната литература, и ”Всички възможни грешки”/, с много нетрадиционна поезия в проза и с оригинални лични ретроспекции. В своите литературно-критически пространства обединява своята методология с философско-етическото обяснение на света.
Приоритетни теми в неговите критически изследвания са концептуалните, философските проблеми в литературата и изкуствата. Представя предимно интроспективни, самоаналитични автори, със сугестиращи послания и мъдрости, впечатляващи с нестандартната си поетика и естетика, като Светлозар Игов, Владимир Зарев, Захари Карабашлиев, Иван Голев, за които има критически студии.
Смята, че литературата и литературната критика са призвани да задават най-съществените въпроси на своето време. Че творецът е алтруист и филантроп, който култивира и раздава красота, доброта.
– 60-те години са една чудесна възраст, защото събиралият толкова дълго време в себе си светлината на познанието, на опита, вече започва да я раздава съвсем безкористно на другите. Чувстваш ли сe по този начин, Хаджинаков?
– Може да се каже, че със своите книги, студии и литературно-критически очерци винаги съм вървял в тази посока. И то с едно силно анализиращо самонаблюдение. А за равносметка, разбира се, винаги е време, дори и когато тя констатира повече нереализирани цели, идеи, мечти… По важното е да бъдем еталон и модел за поведение като принципи и възпитание в нашия микросвят. Такъв великолепен пример за мен беше и си остава проф. Атанас Славов, за който съм писал многократно.
– Направиха ли те грешките, от които никой не е застрахован, по-силен, духовно по-устойчив?
– В четвъртата си стихосбирка ”Всички възможни грешки” правя една обратна перспектива, опитвам се да синтезирам грешките си в чисто житейски и творчески план. Мога да кажа, че и при мен има потвърждение на аксиомата, че всяко изпитание, което не те убива, те прави по-силен.
Но тъй като животът ни прилича по-скоро на една чернова, по важното е в живота си в нея поне да успеем да зададем съществените въпроси на своето време.
– Във ”Всички възможни грешки” има много светла мъка от недостижимото, но и безстрашие при потъването в него…
– Да, дори, колкото по-дълбоко, колкото по-зле – толкова по-добре. Дори много често паденията раждат възторзи. А постоянната обсесия на страха изяжда душата. Само дълбокото потъване може да изведе извън, над нещата, да доведе до глобално мислене, до извисяване над дребнотемието и злобата на деня. До извеждане на вложената в нас Божествена светлина и до споделянето й с другите.
– В този свой словесен и дълбочинен душевен анализ загатваш и за така нужното ни и отрезвяващо балансиране по ръба на бръснача…
– Да, защото тъкмо то ни предпазва да не умножаваме твърде много същностите, проблемите, зависимостите, желанията, повече, отколкото е необходимо… Този принципен постулат, наричан “Брасначът на Окъм” е добре развит от английския францискански монах Уилям Окам.
Голям почитател съм и на Анри Бергсон и на неговия интуитивизъм. Затова основното ми оръжие е интуицията като вид съкратено познание.
– Не на последно място, можем да разчитаме и на любовта като ориентир…
– Разбира се, че можем, особено ако съумеем да я опазим в днешния омерзен свят. Тя може да естетизира дори болката. Да те насочи към единствено вярната и правилна посока – на Запад, в залеза, където е Раят… Любовта осмисля целия човешки живот и е в основата на всички земни и небесни чудеса.
– Излиза, че дори и в живота-чернова можем да се оставим на нейното водителство…
– Стига да можем да ценим всеки преживян в нея миг, дори и когато той ни се струва само ехо на живот – отражение на истинния, недостижимия… Именно тя ни учи да приемем за нещо естествено и болка, и сладостта на живота.
– Навярно, и това, че всичко в живота ни води към една голяма духовна трансформация…
– Особено, ако приемем и живота, и смъртта, и красотата, като прашинки от вечността. Вярвам в тази трансгресия, в преображенията на човешката душевност и духовност, бит и битие, както и в новото начало, което може да бъде поставено винаги в основата на човешките мечтания. Страхувам се единствено и само от мизерията на стандарта, който ражда и мизерия на духа, от разградената нравственост и моралните джуджета, които са сред нас.