Интервю на Яница Станчева

Днес, когато лятото се разхожда из улиците на градовете, когато в природата цъфтят най-омайните български билки, когато от дворовете на къщите лъхат най-свежите цветове на цветните лехи. Лятото, когато се зреят житните класове избрах да ви срещна с една със слънчевата и лъчезарна Роси Савова. Роси е от Козлодуй, тя е един от съвременните будители на България. По професия учител, но в себе си тя носи цяла вселена… цветна, прекрасна, българска. Роси е председател на Конфедерация на българските писатели – клон Козлодуй. Тя е категорична, че няма по-добър и безкористен приятел от писаното слово и книгата.

В живота Роси е тандем със Сашо Савов. Професионалното развитие на Савов е свързано с АЕЦ „Козлодуй”, но той съчетава в себе си и магията на словото. В следващия брой ще надигнем завесата на тандема Роси и Сашо и ще ви потопим в литературния свят на Сашо Савов.

Ето какво сподели за читателите на вестник „Долина” Роси Савова:

– Г-жо Савова, като човек на словото бихте ли се нарисували с думи за нашите читатели…

–        Роси Савова е действен човек, енергичен, емоционален, чувствителен, добронамерен и открит… Нима тук става дума за мен?!? Едва ли бих могла да се нарисувам в цялост, като толкова често откривам в себе си нови неподозирани качества и черти, неразгадани посоки… Продължавам да се опознавам. Казват, че да опознаеш себе си, значи да опознаеш всичко човешко. Но човешката природа е необхватна и ние оставаме непознати дори за себе си.

Като малка бях дребно пъргаво човече, което не се спираше пред нищо и никога не разбра що е скука. Тренирах спортна гимнастика и този хъс и борбеност за справяне с трудности ми остана за цял живот. В училище изготвяхме стенвестници. Под снимките пишех кратки римувани текстчета и бях много горда, когато идваха да ги четат и деца от другите класове, и учители. Първата си литературна награда получих в 6-ти клас за стихотворение, посветено на Г. Димитров. А от кога пиша изобщо – нямам отговор и до днес. Възрастната Роси продължава да е завладяна от магията на словото, но може би е по-улегнала и помъдряла, без излишни напъни за изява, но не и безразлична и спокойна. Всяка емоция минава през сърцето ми, извиква понякога сълзи, понякога гняв. Вулкан! Изригвам за кратко и после кротко потичам в руслото на дните си. Вълнуват ме думите, случките, ароматите, сезоните, дори обикновени за околните преживявания. Предизвикват ме. Често сърцето се раздира на късчета обич или болка и тогава ръката ме води да запиша мислите. Пропуснеш ли момента, магията изчезва завинаги. Но затова пък се появява нещо ново и ме завладява до забрава, опияняващо, вълшебно и отварящо следваща вратичка.

Начален учител съм по професия, вече пенсионер. Работила съм и като завеждащ сектор „Културно-масова работа“ в Културен дом. Пиша поезия за възрастни и деца, проза, пиеси за деца. Обичам да се заигравам с думите, да търся нови несъществуващи словесни комбинации. Но това се получава без насилване на речевия поток, съвсем спонтанно. Някои автори са стилово разпознаваеми. Аз не съм от тях, изненада съм. При мен всяко стихотворение е различно, зависи от емоционалното ми състояние в момента и от нишката, която запридам от първата дума – получава се класически, бял или свободен стих. Понякога  линията на стиха ме изненадва, защото ритъмът му идва отвътре и неконтролируемо се подрежда. Само го записвам. Обръщам се и към хайку, хайбуни, апева и др. Експериментите са стихията ми, без да е самоцел и непременност. Просто е обреченост и вътрешна същностна необходимост. Автор съм на стихосбирките „Вълшебства“ 2008, „Въглени за късна есен“ 2014 и „Плетеница от мигове“ 2020. Участвам като автор в алманасите „Бразди” (Севлиево), „Под лъчите на слънцето” (Враца) и национален алманах „Думите” (КБП). Лауреат съм на националния  конкурс на ССП за новоиздадена книга „Голямата книга на малкия град”през 2015. Цикъл мои стихове са публикувани в сайта на българската културна общност в Чикаго, в превод на украински във в-к „Заря” и на френски в списанието за култура и изкуство „Ревю Периодик”.

• Г-жо Савова, вие сте председател на клона в Козлодуй на Конфедерацията на българските писатели, моля Ви, разкажете ни повече за дейността на клона?
• Още от далечното минало Козлодуй е бил средище на прогресивни и будни българи. Днес традицията продължава. В Атомната столица на България с творците от Козлодуй и района на 21 април 2016 г. създадохме творческо сдружение – клон към Конфедерацията на българските писатели. В него влязоха 19 поети, писатели, краеведи, есеисти, сатирици, преводачи. Обединихме утвърдени вече творци с издадени стойностни книги и млади хора, които имат интерес към литературата и правят първите си творчески опити. На учредяването присъстваха Станислав Марашки – председател на КБП и Валентина Панова – областен координатор за Враца. Бях избрана за председател, а функцията заместник председател пое Деница Ангелова – един перспективен и много талантлив млад поет от с. Хърлец, автор на 2 стихосбирки. Творците ми поставиха задача – да стоя над жанровите и личностни пристрастия, да обединявам колектива и да го водя напред през годините.
  Да се опиташ да прокараш пътека за нещо ново и непознато като творческо сдружение в малко населено място е рисковано начинание. Толкова много бодли и тръни трябва да изкорениш, че няма начин да излезеш от битката с бездуховието и неразбирането без да разраниш ръцете и сърцето си. Още през първата година проведохме Козлодуйски литературни дни. Продължихме със срещи, на които обсъждахме новородени творби, давахме насоки за тематичната насоченост и стиловото разнообразие и похвати в писането на младите автори-ученици. Споделяхме информация за новоизлезли книги и алманаси, за предстоящи конкурси, премиери, представяния и др. В тези срещи не е толкова важно да получиш одобрението на останалите, а да намериш приятелски кръг и да разбереш, че има добронамереност, съпричастие, подкрепа и доверие.
  През 2018 г. организирахме и представихме пред обществеността новите книги на краеведа Николай Пачев „Козлодуйски бряг” – трето допълнено издание и албум-справочник „Свещената педя българска земя – Козлодуйски бряг“. Това бяха всъщност неговите последни финализирани творчески трепети, следващите краеведски изследвания останаха недописани и неиздадени.
  Членове на нашия творчески колектив се включваха редовно в поредните броеве на алманах „Под лъчите на слънцето” Враца и в представянията му. През 2019 и 2020 г. участвахме в Литературен фестивал „Враца – книжен град”, а през 2021 г. – със свой щанд в „Десант на книгата” Русе. Там се проведоха много сърдечни срещи с читатели, творци и издатели от цялата страна. Наши представители участваха в три поредни литературни срещи на пишещи хора от цялата страна в местността Узана, Габровско. Радио Видин излъчи няколко предавания и интервюта за Козлодуйските литературни дни и за дейността на сдружението.

–        Какви цели сте си поставили в работата на клона през 2022 година?

През м. март КБП клон Козлодуй беше  инициатор за създаване на Литературен клуб „Нашето слово” към НЧ Храм-паметник „Христо Ботев – 1879” и читалищна библиотека, който обедини творци и любители на словото от козлодуйския район. Община Козлодуй ни съдейства и ще подпомага дейността ни. Искаме да запълним интелектуалната празнота, усетила се през последните  години. Решили сме да работим заедно, за да бъдем полезни на по-широк кръг от обществеността и да интегрираме творците с любителите, прохождащи в словотворчеството. Приобщили сме към нас и актьорите от Юношески театрален състав към НЧ с ръководител Ваня Кожухарова. Вече проведохме литературна творческа вечер с поетите от КБП. Предстоят и още редица творчески срещи и събития в нашия културен календар. Яна Кременска ще ни гостува с новоизлязла стихосбирка. Ще провеждаме срещи в ЛК „Нашето слово”, ще издирваме и приобщаваме пишещи млади хора, ще обменяме опит. Целите ни са сериозни и отговорни: да се популяризира българската класическа и съвременна литература и да се отдаде заслужена почит и уважение към български съвременни творци от района на община Козлодуй; да се стимулира желание за четене и изграждане на зрели критерии към художествените творби; да се изгради приемственост между различните поколения любители и професионални писатели, като се създаде школа по творческо писане за млади хора. Всяко време ражда своите личности. Нашето – също. Мечтите за достоен живот са будни и ярки. Завещаха ни ги предците, а ние ще ги завещаем на наследниците си. Така у всеки от нас ще живее частица от будителския дух на българските творци. Защото няма по-добър и безкористен приятел от писаното слово и книгата.

–        Ще ни потопите ли в атмосферата на Козлодуйските литературни дни?

– 2016 година. Тогава беше началото на една нова и непозната инициатива за обществеността на атомния град.

„Ненужно е

 да спъваш времето

 със дати, имена и цифри.

 То е жребец,

 преминал хоризонта.”

Това са думи на Владимир Стоянов  от книгата му „По водата ли писах”. Може и да е вярно! Но ние решихме да си вземем един отрязък от времето и да му дадем име. Козлодуйски литературни дни. Избрахме си времето от 1 октомври (Ден на поезията и музиката) до 1 ноември (Ден на народните будители) и съвместно с Община Козлодуй го превърнахме в празник за хората, защото нашата вяра в силата и значението на духовните ценности ни даде изключително силна мотивация. Започнахме с поетична вечер под надслов „Зрелите знаят, младите могат” на членовете на КБП Козлодуй. „С вълшебно нежните си трели чудото ПОЕЗИЯ събужда не само съкровените трепети на човешката душа, но и извиква за живот най-свидното човешко благородство. Но само у Човеците.”  С тези думи като поздрав към присъстващите се обърна краеведът Николай Пачев, който за съжаление вече не е сред живите. Пожелахме си точно перо, горещи сърца и разтворени души за доброто в света на книгите.

Влязохме в училищата с детски стихове и творческо писане на приказки. Гостувахме на читалища и пенсионерски клубове. Проведохме 11 срещи с читатели в цялата община. Организирахме и осъществихме 2 конкурса за ученици: „Златни страници” – за най-съдържателен и богат читателски дневник и „Чети и рисувай” – за най-точна и оригинална илюстрация към прочетена книга, разказ, стихотворение или приказка. Идеята на творците от козлодуйския клон на КБП беше Козлодуйските литературни дни да се превърнат в традиционен творчески форум, за да популяризираме българската съвременна литература, да представим сдружението като работеща организация и да продължим да радваме хората от района. Пандемичните ограничения ни попречиха за известно време, но се надяваме тази есен отново да наситим града с литературни мероприятия.

–        Бихте ли подарили на нашите читатели Ваш стих?

Избирам да подаря на читатели две мои различни по тематика и дух стихотворения. Ще се радвам, ако успеят да усетят Човека Роси Савова в тях.

 

НЕТЪРСЕНО НАМИРАНЕ

 

Не те намерих преди сто години.

Ръцете ми премръзнаха от ровене

в камари от лъжи и пустословия.

Пустинно-сухи, трънени дихания

запридаха кълба от празни мисли.

Бурееше над мен едно небе,

продънено и болно от безличност.

 

Не те намерих преди сто години.

Сновеше сляп предпролетният вятър

сред сенки на суетни облаци

и се стаяваше в усоите на змѝи,

а в речен пясък бягаше самотно

следа от бос и жаден детски крак

с ожулено коляно, без илюзии.

 

Не те намерих. Даже и не търсех.

Прострелваше ме времето, простряно

върху върлина от човешки погледи,

и беше нямо, сляпо, недоносено,

безкрай осакатяло от неслучване.

Изплакваха се нощите, забременели с теб,

и твоят образ спеше, свит по устните.

 

Тогава ти дойде. И ме разлисти.

Напук на всички трезвости и вери.

Отми калта и ме нахрани с нафора,

за да поема с хляба опрощение.

Закърпиха се дните отмалели

с игла от смях и капки на кокиче.

Роиха се слънца – като поверия

и за прераждане минути се родиха.

 

Не те намерих преди сто години,

но днес си с мен за следващите сто.

 

ОСТАРЯЛОТО ВРЕМЕ

 

С прокъсана риза, с демоде панталон,

остарялото време по пътя си крета.

А пътят му – стръмен. Без стрелки. Без заслон.

Тесен. Крив. Изкопан. И несретен.

 

Остарялото време дълго-дълго вървя.

Влачи лапи, подобно на куче.

Над земята валя. После слънце горя.

Друго време така и не случих.

 

Беше някога. Беше… Беше преди –

полудяло с любови. Романтично. И грешно.

Тържества. Идеали. И песни. Мечти…

Време с горда осанка младежка…

 

Днес накуцва. Не чува. Не вижда. Не спи.

И ветрее косата си дълга и бяла.

А кое е по истинско? От сега? От преди?…..

Ще ми каже едва на раздяла.

–        И аз финал на нашия разговор да Ви попитам и двамата за любим цитат от книга?

Моят цитат е от една още неизлязла официално книга на Найден Найденов. Още е в ръцете на редактор и нямам право да издавам името ѝ, но я прочетох в суров вид с огромно удоволствие. Плени ме с дълбоката си философия, която споделям тук:

„ … Хора сме, слаби и амбициозни, лутащи се в хаос от желания. В процес на еволюиране, с все по-голи и изтънели кожи. Съвсем заличаваме мисълта, че обезперяването и обезкриляването са сигурен белег за бивши ангели, кацнали на дървото на демона. Играейки бездарна житейска шахматна партия, в отстранените фигури виждаме само и единствено себе си. Губим невинно най-голямото (може да не е хляб, а същност) и в същото време ужасно държим на трохите. Такива сме ние човеците. Конгломерат от мисли, желания, трепети… Обичаме и мразим с цялата си душа, понякога безпричинно, понякога основателно. Хаотично се лутаме търсейки истината, а тя за всеки един от нас е различна и едностранна, понякога еднопосочна, понякога с множество и различни посоки, но може би точно в това се състои и най-голямото ни достойнство като цивилизация – милиарди индивидуалности, които ангажирани в една обща цел, могат да постигнат всичко което пожелаят, но само, ако са обединени.“