Катрин Емри се пресели в по-добрия свят.
Винаги, когато започвам новината за кончината на близък човек от литературния свят.изписвам лесно само първото изречение. После всяко изречение се откъртва от душата ми така трудно, както се откъртва къс от скала, която скулптор се опитва да превърне в изящна статуя. Да, същата тази Катрин Емри, която през далечната вече 2006 година обикна България, издала нейната първа двуезична книга „Маршрути”. Не казвам банално името на издателска къща„Жажда, за която тогава работех и която издаде тази българо-френска книга в мой превод от френски, а подчертавам името на страната, която тогава я прие и обикна като своя дъщеря, защото за нея тогава всичко беше България: издателството, книгата с лъскави корици, първите журналисти, първите интервюта, преводачът Станислав Марашки, за която той много скоро стана просто „Стан”…Първата промоция на книгата беше в клуб „Журналист” в София. когато редом до преводача и редактора в мое лице от двете ми страни стояха Крася Титянова и председателя на Съюза на свободните псатели тогава проф.д-р Стефан Влахов Мицов. Сред публиката се виждаха Йотко Кадемов, дългогодишния зам.председател на Съюза, Красимира Милчева,Тони Титянова, членове на ССПБ или просто приятели на литературата. Не зная дали тези подробности са важни. Не зная дали е важно и това,че актрисата-писател Божидара Цекова изпълни нейните стихове на български с прочувственост, която нахлуваше в душите като гореща вълна… 
Вероятно в други случаи тези подробности биха били излишни, но не и когато става дума за поетеса, на чиято детска доверчивост тогава откликнахме с още по-наивна и още по детинска вяра към гостенката от Женева След генералната репетиция в София залата на Регионалната библиотека на ул.”Булаир” в Бургас бе следващото място, което събра нейните почитатели. Водещата Донка Брусева, незабравимият и колоритен секретар на читалище „Фар”,който бе организирал събитието, предразположи публиката с деликатно чувство за хумор и с обезоръжаваща усмивка, които успокоиха Катрин и я накараха да се усмихне като девойка на първа любовна среща, когато и подарят цвете.И чудото стана: Катрин се почувства като у дома си. Със сигурност не е разбирала какво говореше поетесата Калина Телянова за нейната книга, но езикът на лицето и тялото, които бяха тези на близка приятелка вероятно са и казали всичко… Още повече,че,без да знае кои са Стефан Диомов, Гого и Ева, Тони Димитрова и популярният вокално-инструментален състав„Тоника”, тя чу в оригинал някои от най-популярните им песни, изпълнени от техния автор Иван Ненков заедно с жената на живота му Живка Ненкова. „Всички творци по света живеят в една държава –невидимата държава на творците”,опитах се тогава да многознайнича аз и видях в това основателна причина да призова посетителите в залата да „приемат Катрин за толкова близка, колкото и човека, седящ до тях”. Разнообразната по състав публика, в която имаше преди всичко писатели, реагира на тези думи с бурно одобрение , което се сля с лиричните послания в песента „Душата ми е храм” по текст на Крася Титянова и изпълнение на българо-грузинския дует Назар и Нино…Спомени, спомени…Те идват винаги неканени, но никога не можеш да ги изгониш…Толкова неканени, колкото неканен пристига и житейският ни край. Сега статистиката сухо посочва броя и заглавията на книгите и:”Викове”, Маршрути”, „Не спира времето”, „Силата на думите”,“Стиховидения”…Повечето от тях са двуезични и преведени от мен, а „Силата на думите” е дори на три езика – френски, български и руски…Споменах за „Силата на думите” и неволно си спомних за представянето на тази книга,писана в болницата,когато Катрин вече бе усетила за пръв път задушаващата прегръдка на болестта, която по-късно щеше да присъства на последното и сбогуване с живота. През далечната вече 2017 година тя беше едно от най-интересните културни събития от „Бургаски литературни дни”. Водещата Атанасия Петрова внесе чар и красота в събитието,а един доктор франкофон, д-р Димка Янкова дори я поздрави със стихотворение от съвременен френски поет… Да разказвам ли още ? Май не бива, защото ще изпусна нещо или някой…Може да пропусна, например, празника, организиран в нейна чест от Издателска къща „Жажда”, когато за пръв път проведохме представянето и онлайн и станахме пионери в една практика, която днес вече е ежедневие…Или пък премиерата на „Силата на думите” в Стара Загора , на която тя отново присъства задочно с видеозаписа на интервюто с нея….Тогава водещата Боряна Кисьова беше човека, дал живот и плът на това романтично събитие в града на липите.
Новината за неочакваната раздяла с Катрин достигна до мен в нощта на 08.07.2025 срещу 09.07.2025 г., когато почти едновременно ми писаха двете дъщери на Катрин Емри. „Искахме да ви информираме, че Катрин за съжаление страда от рак на панкреаса в много напреднал стадий,“ ми написа Сесил, една от дъщерите на Катрин.Всички сме много натъжени и прекарваме колкото се може повече време с нея, за да я обградим с нашата любов.Знаем, че сте имали важна роля в живота й и в кариерата й на писателка, затова за нас беше много важно да Ви информираме.“
По-късно прочетох и краткото съобщение на сестра и Виржиния Емри:”„Държа да ви уведомя ,че майка ми почина вчера през нощта. Благодаря ви за помощта,която оказахте във връзка с нейните стихотворения”.
„Но животът на човека е като точка на изречение от роман! След него има още стотици изречения и животът продължава….”, поисках да оспоря аз в първия момент, но бързо отхвърлих тази мисъл. Не написах нищо повече ,защото в този момент дори и аз нямах сили за показен словесен оптимизъм.Усетих,че той би прозвучал нелепо и се отдадох на тъгата. Отдадох и се като на спасителен пояс, който да ми позволи да не потъна съвсем в океана на собствените си псевдоокуражителни думи.
Не зная дали това, което пиша, е новина. Това не е новина. Вероятно ,ако творението ми се оценява от професор по журналистика, бих получил „слаб”. След писмата на дъщерите на Катрин усетих смътно,че не можех да оставя съпруга на Катрин в тази минута без късче утешително слово….Думите на писмото ми до него нахлуха в главата ми почти без усилие:
Скъпи Жак,
Не зная как да започна това писмо. На този ден десетки приятели, роднини или просто познати ще изразят съболезнованията си. Някои от тях ще звучат подозрително еднакво, като че ли извадени от сборник с готови фрази, други ще са нестройни и накъсани – белег на онова болезнено чувство, което мъчително търси как да се изрази.
На мен ми е трудно да пиша несръчно, дори невъзможно. Животът ми е белязан от словото – от онзи странен и понякога измамно могъщ навик да нареждам мислите си в стройни и красиви редове. Но какво значение има това сега, когато Катрин вече я няма?
В такива моменти спомените нахлуват неканени и превземат душата отвътре, като платен от враждебни сили компрадорски елит. Само че този елит не руши, не продава на безценица, не предава. Той носи светлина. Той въздига и увековечава. Вместо да унищожава, той изгражда отново в сърцето ни образа на човека, когото сме загубили – чист, ясен, съхранен във вечността на личната ни памет.
Тя беше естествена. С нея се говореше така просто, както се диша. Помня онзи доверчив и същевременно предпазлив начин на общуване с мен в началото, който по-късно прерасна във възторжено приятелство. Нося като следа от усмивка спомена за детския възторг, с който приемаше България, приятелите ми в София, моя град Бургас, който след промоцията на стихосбирката и „Маршрути” в него беше станал и неин. Чрез нея опознах и обикнах Женева.Тя вече не беше само градът, в който се провеждат международни форуми с глобално значение или седалището на предпочитания при международни спорове арбитражен съд. За мен градът се превърна в място , в което кълни човечност и се раждат стихове. А прочутото Женевско езеро сякаш се премести по-близо до Бургас, когато прочетох как го беше определила в едно от стихотворенията си: там тя го наричаше „моето езеро” така, както се нарича близко човещко същество!
Когато превеждах стиховете и, почувствах,че в тях беше вграден и твоят образ. В тях дишаше и споменът за децата ви, а в личните ни разговори често оживяваше твоята студентска младост, в която тя бе извършила подвиг, нетипичен за жена – беше те поддържала финансово и морално, докато се дипломираш като юрист.Беше ми споделила и първата твоя постъпка, която бе породила у нея спонтанния импулс да се насочи към теб:
– Аз наблюдавах колко топло Жак се отнасяше към сестра си – беше споделила
веднъж тя. – И решението в мен узря светкавично! Казах си: „Това е мъжът,с когото искам да пресечем заедно финала на живота си“.
В свободното от творчески дискусии и промоции на книгите и време тя ми разказваше за вашето семейно, човешко и адвокатско съдружие, когато заедно сте отстоявали каузата на незаслужено мачкани от правосъдието чужденци или дори граждани на любимата ви Швейцария.Така в съзнанието ми се изгради един образ на хора, които са призвани да сеят духовна светлина всеки ден, при това без фанфари и салонен блясък, а само със силата на жаждата за справедливост.Ще ти призная честно,че в началото това ми изглеждаше като средно хиперболизиран литературен сюжет.Но когато в труден за мен миг получих твоята мощна, топла и силна с юридическия си опит помощ като адвокат, аз осъзнах правдивостта на признанията и. Не зная дали това би те успокоило, но твоята Катрин Емри ще продължи да живее в своите книги, в своите деца, които описа в творбите си, в спомените на хора като мен, имали щастието да пресекат пътя и..Зная,че това няма да те утеши, но като човек, свързан професионално с думите, мога да ти обещая,че ще направя всичко , което е по силите ми споменът за Катрин да не избледнее.!
И не защото съм всеможещ, а защото тя самата остави следи, които не могат да се заличат. Зад всяка нейна дума стоеше опит, истина и онзи вид топлина, който не изгаря, а озарява.
Не беше нужно да се натрапва. Присъствието ѝ беше толкова силно,че беше достатъчно . само по себе Тя умееше да слуша и ценеше диалога. Приемаше позицията на другия, а в днешно време това е рядко изкуство.Радваше се като дете на шума, който се вдигна около нейното творчество,но никога не се качи на пиедестал и въпреки интереса на читателите си остана земна и неизмислена като поезията си. Дали пък интуитивно не беше усетила, че публиката бързо издига, но и бързо разлюбва своите кумири?
В нашите разговори често съм усещал, че не просто споделя мнение, а полага грижа. В мислите , дори и в най-критичните от тях, имаше загриженост за събеседника. А в начина, по който говореше за теб – тиха, непоказна вярност. Тя не те украсяваше, не те идеализираше – тя те познаваше. Последните и думи, разменени с мен в чата, бяха:”Трябва да се грижа за Жак. Той беше до мен в беда.Сега е мой ред.” Когато прочетох това, усетих,че , след всичките години, преживени заедно,тя все още те обичаше така, както само зрялата, пълнокръвна любов може – без залъгване, а с искрено възхищение.
Да, понякога съдбата решава да ни вземе някого, когото смята за „изпълнил задачата си“. Не вярвам в религиозни догми, но вярвам в смисъла. И в този безпощаден жест има нещо смиряващо – тя живя, както малцина умеят: не просто със страст, а също и с посока. Сякаш вътре в нея имаше тих компас, който винаги ѝ сочеше посоката към човека, към правдата, към същинското.
Жак, зная, че, няма думи, които да те утешат истински. Болката не се побира в речта. Ние, твоите приятели можем само да бъдем до теб – с мисъл, с памет, с мълчаливо присъствие. Вярвам, че любовта, която сте споделяли с Катрин, не свършва. Тя се променя, но не изчезва. И ще бъде с теб винаги – в тихите сутрини край Женевското езеро, в старите снимки, в дребните навици, които носят нейния отпечатък.
Пази се. Ако имаш нужда да говориш или просто някой да бъде там – аз съм тук.
С обич и дълбока тъга:
Станислав Марашки
На 17.07.2025, се състои траурната церемония по погребението в Женева на голямата приятелка на България Катрин Емри.
Станислав МАРАШКИ
Снимки:
Личен архив на Станислав Марашки
Допълнителна информация:
https://www.youtube.com/watch?v=fV0PYEzl5Eo&list=PL6781FDC34A5502A5
https://www.youtube.com/watch?v=T6mqK1Cytxw
https://www.youtube.com/watch?v=QGsqzTgTyYU
https://www.youtube.com/watch?v=WC47-ASwmto&list=PL39B1491455E39332
https://www.flagman.bg/article/97416
https://www.burgas.bg/bg/posts/view/25651/
https://www.youtube.com/watch?v=HHF7IAjdfbk
Снимки:
Личен архив
фРЕНСКА ВЕРСИЯ НА ТЕКСТА:
Version française du texte ci-dessus:
Catherine Emery a rejoint un monde meilleur
Chaque fois que je commence a ecrire une nouvelle du décès d’un ami du monde littéraire, j’écris facilement la première phrase. Ensuite, chaque phrase s’arrache de mon âme aussi difficilement qu’un éclat de roche qu’un sculpteur tente de transformer en une statue élégante. Oui, cette même Catherine Emery qui, en 2006, une année déjà lointaine, s’était éprise de la Bulgarie, en y publiant son premier livre bilingue « «Itineraires ». Je ne cite pas banalement le nom de la maison d’édition « Zhajda », pour laquelle je travaillais alors et qui a publié ce livre bulgaro-français traduit du français par moi Non, je souligne le nom du pays qui l’a alors accueillie et aimée comme sa propre fille, car pour elle, à ce moment-là, tout était la Bulgarie : la maison d’édition, le livre aux couvertures brillantes, les premiers journalistes, les premières interviews, le traducteur Stanislav Marashki, qui devint très vite pour elle simplement « Stan »… La première promotion du livre eut lieu au club
« Journaliste » à Sofia, où, à côté dе l’auteur et du traducteur en ma personne se tenaient de part et d’autre la poétesse Krasya Tityanova et le président de l’Union des Écrivains Libres en Bulgarie de l’époque, le professeur Stefan Vlakhov -Mitsov. Dans le public, on pouvait voir Yotko Kadémov, le vice-président de longue date de l’Union, Krasimira Milcheva, actrice et journaliste, la journaliste célèbre Toni Tityanova, membres eminent du l’Union des journalists bulgares ou simplement amis de la littérature. Je ne sais pas si ces détails sont importants. Je ne sais pas non plus s’il est important que l’actrice-écrivaine Bozhidara Tsekova ait lu ses poèmes en bulgare avec une émotion qui envahissait les âmes comme une vague brûlante… Probablement que dans d’autres cas, ces détails seraient superflus, mais pas lorsqu’il s’agit d’une poétesse dont la confiance enfantine avait trouvé alors écho en nous avec une foi encore plus naïve et enfantine envers l’invitée de Genève. Après la répétition générale à Sofia, la salle de la rue « Boulaïr » de la Bibliothèque Régionale a Bourgas fut le lieu suivant qui rassembla ses admirateurs. La présentatrice Donka Brusséva, l’inoubliable et haut en couleur secrétaire du centre culturel « Phar » qui avait organisé l’événement, mit le public dans de bonnes dispositions avec un sens de l’humour délicat et un sourire désarmant, qui apaisèrent Catherine et la firent sourire comme une jeune fille à son premier rendez-vous amoureux, lorsqu’on lui offrait une fleur. Et le miracle se produisit ! Catherine se sentit comme chez elle. Elle n’a certainement pas compris ce que la poétesse Kalina Telyanova disait de son livre, mais le langage du visage et du corps, qui étaient ceux d’une amie proche, ont probablement tout dit… D’autant plus que, sans savoir qui étaient Stéfan Diomov, Gogo et Eva, Toni Dimitrova et la formation vocale et instrumentale populaire « Tonika », elle entendit en version originale certaines de leurs chansons les plus populaires, interprétées par leur auteur Ivan Nenkov avec la femme de sa vie, Zhivka Nenkova. « Tous les créateurs du monde vivent dans un seul pays – le pays invisible des créateurs », essayai-je alors de faire un peu le savant, et j’y vis une raison suffisante pour appeler les visiteurs de la salle à « considerer Catherine comme aussi proche que la personne assise à côté d’eux ». Le public diversifié, composé avant tout d’écrivains, réagit à ces mots par une approbation enthousiaste, qui se confondit avec les messages lyriques de la chanson « Mon âme est un temple » sur un texte de Krassya Tityanova et interprétée par le duo bulgaro-géorgien Nazar et Nino… Souvenirs, souvenirs… Ils viennent toujours sans y être invités, mais on ne peut jamais les chasser… Aussi non invités que l’est la fin de notre vie arrivant toujours sans avoir été invitée. Maintenant, les statistiques indiquent sèchement le nombre et les titres de ses livres : « Cris », « Itineraires », « L’heure est intransigeante », « La force des mots », « Lire et delire »… La plupart d’entre eux sont bilingues et traduits par moi, et « La force des mots » est même en trois langues – français, bulgare et russe… J’ai mentionné « La force des mots » et je me suis involontairement souvenu de la présentation de ce livre, écrit à l’hôpital, alors que Catherine ressentait déjà pour la première fois l’étreinte étouffante de la maladie qui allait plus tard être présente à ses adieux à la vie. En une année déjà lointaine, 2017, ce fut l’un des événements culturels les plus intéressants des « Journées Littéraires de Bourgas ». La présentatrice Athanassia Pétrova apporta charme et beauté à l’événement, et un médecin francophone, le Dr Dimka Yankova, la salua même avec un poème d’un poète français contemporain… Dois-je continuer à raconter ? « Peut-être pas, car je vais oublier quelque chose ou quelqu’un… Je pourrais oublier, par exemple, la fête organisée en son honneur par la maison d’édition « Zhajda », dans la ville de Sliven où, après avoir réalisé pour la première fois une présentation en ligne, nous,les organisateurs, nous sommes devenus des pionniers d’ une pratique qui est devenue , aujourd’hui , quotidienne… Ou encore la première de « La force des mots » à Stara Zagora, à laquelle elle assista à nouveau à distance via un enregistrement vidéo de son interview… Alors, la présentatrice Boryana Kissiova fut la personne qui donna vie à cet événement culturel émotionel dans la ville des tilleuls.
La nouvelle de la séparation inattendue avec Catherine m’est parvenue dans la nuit du 08.07.2025 au 09.07.2025, lorsque les deux filles de Catherine Emery m’écrivirent presque simultanément. « Nous voulions vous informer que Catherine souffre malheureusement d’un cancer du pancréas à un stade très avancé », m’écrivit Cécile, l’une des filles de Catherine. Nous sommes tous très tristes et passons le plus de temps possible avec elle pour l’entourer de notre amour. Nous savons que vous avez joué un rôle important dans sa vie et dans sa carrière d’écrivaine, c’est pourquoi il était très important pour nous de vous informer.
Plus tard, je lus aussi le bref message de sa sœur, Virginie Emery : « Je tiens à vous informer que ma mère est décédée hier soir. Merci pour l’aide que vous lui avez apportée concernant ses poèmes ».
« Mais la vie d’un homme est comme un point dans une phrase de roman ! Après lui, il y a encore des centaines de phrases et la vie continue… », voulus-je objecter spontanément mais je rejetai rapidement cette pensée. Je n’écrivis rien de plus, car à ce moment-là, moi non plus, je n’avais plus la force d’un optimisme verbal de façade. Je sentis qu’il aurait sonné faux et je me suis abandonné à la tristesse. Je m’y suis abandonné comme à une bouée de sauvetage qui m’empêcherait de sombrer complètement dans l’océan de mes propres mots pseudo-encourageants.
Je ne sais pas si ce que j’écris est une nouvelle journalistique. Ce n’est pas une nouvelle. Probablement, si mon travail était évalué par un professeur de journalisme, j’aurais un « faible ». Après avoir lu les messages des filles de Catherine, j’ai senti confusément que je ne pouvais pas laisser le mari de Catherine à ce moment-là sans un petit mot de réconfort…. Les mots de ma lettre pour lui envahirent ma tête presque sans effort :
Le 8 juillet 2025
Cher Jacques,
Je ne sais comment commencer cette lettre. En ce jour, des dizaines d’amis, de parents ou de simples connaissances t’adresseront leurs condoléances. Certaines résonneront étrangement semblables, comme sorties d’un recueil de formules toutes faites. D’autres seront maladroites et hachées – marques d’un chagrin sincère, mais difficile à exprimer. Pour moi, écrire sans art m’est difficile, voire impossible. Ma vie est liée aux paroles – à cette étrange, parfois trompeuse, mais puissante habitude de faire jaillir mes pensées en lignes harmonieuses. Mais quelle importance cela a-t-il aujourd’hui, alors que Catherine n’est plus ?
En de tels moments, les souvenirs surgissent sans y être conviés et envahissent l’âme de l’intérieur, à la manière d’une élite compradore à la solde de forces hostiles. Mais à la différence de celle-ci, ils ne détruisent pas, ne bradent pas, ne trahissent pas. Ils apportent de la lumière. Ils élèvent et immortalisent. Ils reconstruisent en nos cœurs l’image de l’être perdu – pure, lumineuse, préservée dans l’éternité de notre mémoire intime.
Elle était naturelle. Avec elle, parler était aussi simple que respirer. Je me souviens de cette manière à la fois confiante et prudente qu’elle avait d’entrer en relation avec moi, et qui se transforma peu à peu en une amitié exaltée. Je garde en mémoire le sourire qu’évoquait en moi son enthousiasme enfantin à la découverte de la Bulgarie – mes amis à Sofia, ma ville de Bourgas – qui, après la promotion de son recueil de poèmes intitulé Itinéraires, était également devenue un peu la sienne. Grâce à elle, j’ai appris à aimer Genève. Elle n’était plus seulement, pour moi, la ville des forums internationaux ou du tribunal arbitral des litiges mondiaux. Elle était devenue un lieu où germe l’humanité, où naissent des poèmes. C’état ainsi que, soudain , le célèbre lac de Geneve m’ a semblé plus proche de Bourgas, et surtout quand j’ai lu dans un de ses poèmes qu’elle l’appelait « mon lac » – comme on nomme un être cher.
En traduisant ses poèmes, j’y ai senti ta présence, comme inscrite dans leurs lignes. J’y percevais aussi le souvenir de vos enfants, et dans nos conversations réapparaissait souvent ta jeunesse d’étudiant, lorsqu’elle avait accompli un geste rare – te soutenir, moralement et financièrement, jusqu’à l’obtention de ton diplôme d’avocat. Elle m’avait confié un souvenir vibrant :
« J’observais avec quelle chaleur Jacques traitait sa sœur », m’avait-elle dit un jour. « Et la décision a mûri en moi comme un éclair : Voilà l’homme avec lequel je veux traverser le reste de ma vie. »
Lors de nos échanges – entre discussions créatives et présentations de ses livres – elle me racontait votre compagnonnage, humain et professionnel, lorsque vous défendiez ensemble des étrangers ou même des citoyens suisses injustement broyés par la justice. Peu à peu, l’image de personnes appelées à semer, chaque jour, une lumière discrète s’est formée en moi — sans fanfare, mais portée par leur soif d’équité. »
J’avoue qu’au début, cela me semblait presque romanesque, un peu trop beau pour être vrai. Mais lorsqu’à un moment difficile de ma vie j’ai perdu mes repères, j’ai reçu ton aide – forte, chaleureuse, riche de ton expérience d’avocat – j’ai compris la vérité de ses confidences.
Je ne sais si cela te soulagera, mais Catherine Emery continuera de vivre – à travers ses livres, vos enfants qu’elle a si tendrement évoqués dans ses oeuvres, et le souvenir de ceux qui, comme moi, ont eu la chance de croiser son chemin. Je sais que cela ne suffira pas à alléger ta peine, mais en tant qu’homme attaché aux mots, je te promets de faire tout ce qui est en mon pouvoir pour que son souvenir demeure vivant.
Non pas parce que je détiendrais un pouvoir quelconque, mais parce qu’elle a laissé des traces indélébiles. Chacun de ses mots portait une expérience, une vérité, une chaleur qui n’éblouissait pas, mais éclairait.
Elle n’avait pas besoin de s’imposer. Sa présence suffisait. Elle savait écouter, aimait le dialogue, accueillait favorablement les opinions des autres, un art devenu rare. Elle se réjouissait comme une enfant du succès de son œuvre, mais ne cherchait jamais les projecteurs. Malgré l’intérêt que ses lecteurs lui portaient , elle est restée humble, simple, fidèle à la poésie qu’elle écrivait.
Peut-être pressentait-elle que le public érige vite des idoles… mais les oublie tout aussi vite ?
Dans nos conversations, j’avais l’impression qu’elle ne donnait pas un simple avis, mais qu’elle prodiguait des soins. Même dans ses pensées critiques, il y avait un souci de l’autre. Et lorsqu’elle parlait de toi, c’était avec une fidélité discrète, sans artifice. Elle ne t’idéalisa jamais : elle te connaissait.
Ses derniers mots, échangés avec moi par message, furent les suivants :
« Je dois prendre soin de Jacques. Il a été là pour moi dans l’épreuve. C’est à mon tour maintenant. »
Quand j’ai lu cela, j’ai compris qu’après toutes ces années, elle t’aimait toujours – d’un amour mûr, sans illusions, mais empli d’admiration sincère.
Oui, parfois, le destin nous enlève ceux qu’il considère avoir « accompli leur tâche ». Je ne crois pas aux dogmes, mais je crois au sens. Et dans ce départ brutal, il y a quelque chose d’injuste, d’humiliant presque – car elle avait vécu comme peu savent le faire : avec passion, mais aussi avec une direction. Comme guidée par une boussole intérieure, toujours orientée vers l’humain, la justice, l’authentique.
Jacques, je sais qu’aucun mot ne saura vraiment te consoler. La douleur déborde le langage. Nous, tes amis, ne pouvons qu’être là – par la pensée, le souvenir, ou une présence silencieuse. Je crois que l’amour que vous avez partagé ne s’éteint pas. Il se transforme, mais ne disparaît pas. Et il sera toujours là – dans les matins calmes au bord du lac de Genève, dans les vieilles photos, dans les habitudes quotidiennes empreintes de sa trace.
Prends soin de toi. Si tu ressens le besoin de parler, ou simplement d’une présence – je suis là.
Avec affection et une profonde tristesse,
Stanislav Marachki
Une cérémonie funéraire en hommage à Catherine Emery, grande amie de la Bulgarie, se tint à Genève le 17 juillet 2025.
Informations supplémentaires:
https://www.youtube.com/watch?v=fV0PYEzl5Eo&list=PL6781FDC34A5502A5
https://www.youtube.com/watch?v=T6mqK1Cytxw
https://www.youtube.com/watch?v=QGsqzTgTyYU
https://www.youtube.com/watch?v=WC47-ASwmto&list=PL39B1491455E39332
https://www.flagman.bg/article/97416
https://www.burgas.bg/bg/posts/view/25651/
https://www.youtube.com/watch?v=HHF7IAjdfbk