Румен Стоянов – един живот в свещената щедрота-празнота, (1)Кликнете върху избрано изображение,за да прочетете произведение от автора!
Празникът е в Духа
На днешния ден преди две години група приятели съзряхме в огледалото на небето и в това на Кристалната планина, недалеч от Кърджали, истинската взаимозависимост между Бога и човека. Открихме я в резонанса с Неговата воля, в усмивките, в неограничените си за обич, приемане и разбиране сърца. Истинският 22 септември!Да бъдем и днес в това сърдечно Единение!
Всички ние познаваме до болка т.н. празнични чествания за Деня независимостта в страната ни. Повечето от тях са показни волнодумства с много от познатите ни вече сухи лозунги, като този „България над всичко!” Но всичкото това не е довело до нищо по-различно от много години насам. Добре е, че вече българите започват да се събуждат от дългата си духовна дрямка и да се самоорганизират в името на своето по-добро бъдеще. Видяха, че ако продължаваха да чакат някой друг да го направи за тях, така и нямаше да го дочакат.
Такава бе и идеята на една неголяма, но постигаща много повече конкретни ползотворни действия, група от будни българи, които показаха преди известно време, че посещението на силните енергийни места и единните молитви могат да направят много повече от няколко масови чествания. Защото така съединяват духовните си стремления, вярата, надеждата и любовта си в името на доброто на хората.
Да изпращат своите сърдечни пориви на имащите нужда от тях в днешния ни размирен и разединен свят. Да припомнят колко е добро и колко е угодно на Бога да живеят братята по Дух в единодушие, както се казва в Пс.133., да преживеят на дело колко е угодна тази скъпоценна благодат, която се излива като мирото и росата на Божието благословение.
Да издигат заедно ръцете си към дома Господен и да видят със силната си вяра, че измоленото от тях е вече сторено, щом е в съответствие с Божията Воля и със службата в името на Божествения план на Земята.
Честит Празник в Духа, скъпи приятели!
Твор-чес-тво е често отдаване „твоето” на Твореца
Парадоксът е най-изумителното състояние на съществуване. Най-изумителното право на непостоянно състояние. Но само от нашия човешки ъгъл това може да се нарече така, защото не знаем други думи за тези кратки „късчета” Живот, наричани още мигове на мигване с око. Нещо като лъх на крило или вятър.
А как можеш в този непрекъснато бълващ поток да опишеш нещо, като то се скрива или преминава толкова бързо в нещо друго, колкото е животът на елементарните частици. Дори с най-висшите технологии не може да се измери времетраенето на някои от тези състояния. Затова доскоро се смяташе, че някои от тях съществуват само по презумпция.
Не е ли удивително да участваш в тази Божествена игра на багри и звуци? Да знаеш, че нямаш нужда да я вкарваш в разни клишета, категории, времеви параметри?
Тогава за какво има да спорим, да се делим, след като Неназоваемото е ничие и е на всички едновременно. Че тази Сила е в нас, но не е наша. А ни е дадена да я използваме, но без да персонифицираме, формализираме, интерпретираме, жонглираме… А просто да я живеем.
Да сме като птиците в небето, като облаците, бурите, като небесната дъга, които в следващия миг ще са някъде другаде и нещо друго. Но неувяхващо, неспирно, неуморно творящо. Какво повече от това? Да си миг от наносекундата, но и безпределната вечност?
Осъзнавайки това, хората нямаше да се делят по цвят, раса, религия, по благосъстояние…
А щяха да отдават „своето” по-често на Твореца, Който твори чрез тях.фероли
***
Всичко е Бог. Всичко е Негова енергия, Той е самата субстанция на всички творения, колкото и неприемливи да ни изглеждат понякога. Причината на всичките причини, от която всичко зависи. В това число и начинът, по който възприемаме нещата около себе си. И тъй като няма нищо, което да не се поражда от Бог, да не помним същността си и положената в нас Божествена искра също се допуска с оглед всичко да Му служи.Така както сянката и димът, създадени от ума, обгръщат пламъка на душата и той не гори чисто, защото забравил Бога, е изпаднал в илюзия. И димът и пламъкът са свързани, но имат различни качества. Пламъкът дава светлина, а димът я замъглява. Сянката е було, преграда за вътрешния ни взор, но и го учи на търпение до момента, в който се просветли съвсем и булото изчезне. И това става пак благодарение на сянката, която строи саморазрушаващите се от болка мостове. За да няма повече преминаване, а само потъване във Виделината, която изцяло поглъща светлината, без да прави повече сянка.
В Дома на будността или действената граматика на любовта
По време на празници най-много даваме думата на думите. И го правим с особена охота и голямо опиянение, с много показност, клишета и волнодумства. А това говорене е най-малко подходящо за най-съкровените празници, какъвто е Денят на народните будители. Защото будителят, от миналото или съвремието, не буди само позадрямалата ни съвест, свяст, гордост и славното ни минало, но най-вече е загрижен да открие, съхрани и предаде напред във времето скритото, непознатото, индиректното в живота, водещо до разгръщане и осъществяване на общочовешките и общозначими идеали.
Но това не може да стане с думи, които само думкат като тъпани до спукване на тъпанчетата ни, които не произлизат от препълнените ни сърца и от действената граматика на любовта, които не творят нови реалности с енергията си, както е било при нашите деди траките, които са жречествали с тях, извършвали са мистерии, чудеса.
И това е било възможно, защото са обитавали Дома на думите – Книгата на Живота в нас, живели са Живот в Бога, спазвали са Неговите закони. Будността за тях е била основа на душата, живеене във вътрешната, духовната реалност, която ги е подбуждала към действена любов, към добро.
Защото само красивите думи, великите идеи не водят до промяна, тя идва единствено с действието. Защото, само когато действаш, си истински жив, осъзнаваш чрез поведение случващото се, ползата от него, неговата значимост. Т.е., когато си станал буден.
А будният човек е воин на духа, той се бори за свободата да бъде са¬мия себе си, да изрази същността си, да избира в какво да вярва или не, да следва себе си, а не каквито и да било други учения и разбирания. Той има пълен контрол върху емоциите, чувствата си, поведението си. Той е възкръснал от всеобщия мъртвешки сън и изобщо не му е трудно да бъде жив и способен да бъде себе си, защото живее съзнателно, смислено и в настоящето.
Буден е, защото е в себе си.
Достигнал е плода на духовната свобода, тази, която предшества всички останали свободи. Тази, която захранва мъдростта, същата, която живее в нашата родова памет, само трябва да бъде събудена.
Сега е време отново да събудим тази свяст, която е поддържала векове жив нашия национален дух и която носи в себе си нашето историческо и културно предназначение. За целта е нужно не само да си буден от сън и незнание, но и за конкретна работа и духовна мисия.Защото будността не е просто акт на освобождение, а нови духовни скрижали в сърцата и душите, съхранени за вечността, събудени живителни сокове в Дървото на Живота – Съзнанието на Бога в нас. В тази живителна сила будната духовна свяст е много повече от бунт и въстание, тя е онази огнена искра, която разпалва свободата на духа и води до прилагането на Мъдростта.
Но как да стигнеш до основата на будността си в съзнанието? Как да се разруши този дълбок сън, в който е попаднал човекът, как да се осъзнае? Как да се превърне сънят в будност?
Пътят е посочен отдавна от духовната мъдрост. Като достигнеш до основата – висшето съзнание в себе си, до неговите качества.Така се променя и отношението ти към света – то става неосъдително, неагресивно, непретенциозно, ставаш по-отворен, сензитивен.
Будният човек не се придвижва с карти, а следва своя път и то с пълно доверие в силата на живота си, която го води.
Будността е превръщане в нещо друго, тя е трансформиране.
Вниманието на будния човек е над факта, гледа го отгоре, но първо го е видял отстрани, след което се издига чрез осъзнаване, разбиране, че може да лети, а не да се придвижва с волска каруца.
Будният присъства тотално във всеки един миг. Той е това, което е – божествен. И това е неговото априорно състояние, което не може да се загуби, защото е неговата природа.
Стига да си позволи да си я припомни, да стигне до нея и да я приложи на дело.
Лияна Фероли