Интервю на Яница Станчева

 

В горещите дни на юли месец реших, че е добре да се разходим из мистичната и красива Родопи планина. Красива е планината през юли…ухае на билки и на младост.

Днес искам да ви срещна на чаша кафе със сладкодумната Милена Белова, която като заговори и рисува пред тебе светове – красиви и пъстри.

Милена е родена в село Калугерово, област Пазарджик. Там завършва основното си образование. Заедно със семейството си се премества в Пазарджик, където са работели родителите й. След гимназията продължава образованието си в Институт за начални учители в Стара Загора.

От 1965 година до пенсионирането си, е била учителка в град Мадан.

Има две дъщери и четирима внуци. Автор е на няколко книги и има десетки публикации.

Милена Белова е председател на Конфедерацията на българските писатели клон Мадан.

Ето какво сподели Милена за читателите на вестник „Долина”:

 – Здравейте, бихте ли се нарисували с думи за нашите читатели….

– Ако трябва да се обрисувам с думи, мисля, че няма да е много лесно,  защото не блестя по никакъв начин, за да се хвана за това. Обикновена учителка, пенсионерка от много години. Обичам литературата. Научих се да чета още на четири години, което за селско дете в ония години беше много необичайно. Това стана с помощта на един професор от тогавашната Политехника – Димитър Ярянов, светла му памет, който работеше с екипа си от геодезисти в района на родното ми село Калугерово, Пазарджишко и живееше временно в нашия дом. В свободното си време се занимаваше с мене и израза „пораснах в скута му“ може да се каже без преувеличение. Майка ми също допринесе за интереса и любовта към литературата. Тя ми четеше най-хубавите приказки, учеше ме да декламирам стихчета. Баща ми носеше книги от селската библиотека и аз се опитвах да сричам написаното в тях. По-късно в училище имах щастието да ми преподават прекрасни учители, за което ги споменавам с благодарност.Завърших Институт за начални учители и на 21 година вече застанах пред жадните очи на моите възпитаници. Съдбата и любовта ме отведоха в Родопа планина, в един съвсем млад град, роден от дружбата между два братски народа. Това се случи през 1966 година и до сега аз живея в него и така ще бъде до самия ми край. Чувствам се една от хората, родени там. В Мадан се изградих като учителка, като гражданин и като творец.
 – Уютно ли се чувствате в Конфедерацията на българските писатели?
 – Преди доста години учредихме в нашия град Клуб на твореца, на който бях избрана за председател. Това за мене беше много голяма отговорност и задължение. Моите колеги в него бяха талантливи и инициативни. Всяка година за Празника на града провеждаме и досега конкурс под надслов „Мадан, кътче от рая“, в който участват творци от цяла България.

Така че работата ми като председател на клона на КБП е естествено продължение на дейността от преди това. Сега съм по-уверена и разчитам на ръководството на Конфедерацията. И аз, и колегите ми, се чувстваме като част от една организация от национален мащаб. Поради това, че в Мадан работят и живеят хора от всички краища на Родината, повечето от членовете вече не живеят тук, устроили са живота си по родните си места, но искат да членуват при нас. Това понякога затруднява комуникацията ни, но се справяме.

– Алманахът на клона на КБП в Мадан носи заглавието „Тук сме“. Какъв е подтекстът на това заглавие? Предсто ли отново излизане на Алманаха?-

– Станислав Маражки – председател на Конфедерацията на българските писатели написа предговора на първия ни алманах „Тук сме“, а подтекстът не е кой знае колко сложен. Целта ни е да напомняме на хората от нашия град, че ние сме тези, които обединяват всички, които искат да живеят достойно, без да робуват на предразсъдъци, Вторият брой претърпя допълнение и е със заглавие „Тук сме завинаги!“, което може да се приеме и като обещание. За неговото издаване получихме материална подкрепа и от „Горубсо“, което е най-голямото рудодобивно предприятие в страната ни. Преди две години подготвихме и третия брой на нашия алманах, като го посветихме на 70-годишнината на „Горубсо“. За съжаление още не е издаден, защото Ковид –а попречи на плануваните национални тържества. Сега се надяваме и тази книга, в която намери място историята на предприятието, разкази, стихове и спомени на ветерани да види бял свят.

– Г-жо Белова, през септември миналата година получихте наградата на Конфедерация на българските писатели „Председател на годината“. Какво е за вас да си председател на клон на Конфедерацията?

– Да, миналия септември получих награда „Председател на годината“, която приех като признание за работата на всички колеги – творци. Тя ни зарадва много, но и ни задължи да не се задоволяваме с постигнатото. То всъщност не е малко за малобройния ни състав. Почти всички успяха през последните години преди пандемията да издадат свои книги с поезия, романи, разкази. Иска ми се да споделя колко е трудно сам да си бъдеш спонсор с пенсията, която те държи на ръба на оцеляването или пък със заплатата, която се чудиш как да разпределиш, за да успееш да дочакаш следващата. При това положение да имаме нови заглавия си е истинско магическо изкуство.  Шегата е малко тъжничка, но все пак е шега.

 – Вашата стихосбирка носи заглавието „Защото е душата жива”, какво се крие в душата на Милена?
– Първата ми книга „Защото е душата жива“ е малка китка от стихотворения, есета, разкази, посветени на Мадан и на родното ми село. Беше ми трудно да избера как да се казва и реших да използвам последния куплет от стихотворението „Що е кръст“. Ето част от него:

„Посоките на майката

Земя;

Крила разперила  за полет

Птица;

Любим човек, ръце разперил

За прегръдка;

От люлка залюляла те

Съдба;

На нещо, дето ти тежи

Черта….”

В моята душа има място за много неща. Аз живея със спомените за много хора, с които съдбата ме е срещнала. На някои от тях посветих втората си книга „Урокът на птиците“. Героите й са обикновени хора, дали всичко от себе си за израстването на Мадан, не само като град, а и като място със свой неповторим дух. Написах и романизирана история на родното си село и на моя род, който е дал и продължава да дава на България много прекрасни личности, между които се чувствам като прашинка. Казва се „Корени …и мъдрост“.

– Вие се намирате на едно целунато от боговете място – Мадан. Какво е да твориш литература в планината на Орфей?

– Колкото и да се връщам в родното си село, Мадан е МОЯТ град. Почти шест десетилетия са твърде много за един човешки живот. А ако сте имали щастието от терасата на дома си да слушате песента на вятъра в клоните на гората, да се радвате на най-синьото небе на света, слънцето, да се провира между клоните, за да ви целуне за „добро утро“, ще можете да разберете защо Бог е създал Орфей именно тук, в Родопите. Красота, мистика и всичко, което може да направи човешкия живот смислен, пълен и осмелявам се да кажа щастлив.

 – Ще подарите ли Ваш стих на нашите читатели?

– След като разказах за благословенна земя – планина на Орфей искам да подаря на Вашите читатели от Долината на розите едно от стихотворенията, които съм посветила на Мадан. То носи заглавието „Моят град” и звучи така:

В огромните си шепи планината

люлее малкото градче.

Загръща го като грижовна майка

и пази го от бурни ветрове.

Макар на картата едва да се открива.

съдби е много то родило

и пръснало ги по света

да носят слава на града.

И всеки, дъх поел в Мадан,

.се връща в него

в нощ или във ден

от мили спомени огрен.

Било е и ще бъде.

Ще има тук живот.

И щастие ще има

Ще се множи НАРОД!