Надежда Искрова: Вдъхновението е непредсказуемо – нищо не може да го „извика“
Интервю на Стефан Кръстев
Надежда Искрова е родена в Копривщица. Гражданка е на България и Канада. Завършва италианска и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на стихосбирките „Вричане“ (1988), „Думи, тъга и обич“ (1998) с предговор от Христо Фотев и „Мълчания от Надежда“ (февруари, 2016). Преводач е на енциклики от Йоан Павел II (1993) със съставител Драгомир Петров. Носител е на литературни награди. Публикува поезия, проза, есеистика, преводи. Подготвя за печат двуезичното издание „Приказки от Рахел“ и работи над нова книга с разкази. В рамките на една година, тази есен, издателство СИЕЛА пуска от печат второ издание на „Мълчания от Надежда“.
– ”Мълчания от Надежда” – това е заглавието на новата ти книга, но това е и един от популярните ти блогърски псевдоними, а с него администрираш и блог със същото име. Много сме тези, които те познавахме като мълчанияотнадежда, преди да станем приятели и да разберем, че си Надежда Искрова. Ясно е, че мълчанието от надежда за теб – и като поет, и като човек – е голяма ценност, но има нещо в тази ценност, която я прави изключителна. Колкото и дълго да се стремим да я задържим в себе си, все някога трябва да я… нека да го наречем “похарчим”, такава си е надеждата, докато я имаме, стремим се към това, което изпитваме, пристъпваме към него – бавно или не толкова и иде моментът, в който се разделяме с нея, колкото и прекрасна да е, за да бъде онова, към което тя – надеждата, ни води. Тази книга си създавала седемнадесет години. Може ли да се каже, че тя е край на един етап от живота ти, край на едно голямо Мълчание от надежда?
– Здравей, Стефане. Благодаря за поканата, срещата с читателите вълнува. Затова отговорих веднага на въпросите ти, после не харесах отговорите, заминах за месец, загубих ги и сега отговарям отново. И аз, както Алиса от „Огледалния свят“, след този месец не съм същата. Но едно е несъмнено, вярна съм на себе си. Ето защо, в разговора ни ще бъда откровена докрай, поне ще опитам (нали във фрагментите си Атанас Далчев твърди, че „човек не може да бъде естествен дори в смъртта си“). Все пак, тази есен навършвам 55, ще опитам да изрека „цялата истина“. В този дух, няма какво да добавя към казаното от теб, от един проницателен и силно интуитивен автор. Да, идва момент, в който неминуемо се разделяме с надеждата и трябва да посрещнем това, до което тя ни е извела. Може внезапно да се озовем срещу самите себе си, да се самоотречем, само-преодолеем. Може да срещнем любовта, точно тогава, когато се разделяме (по думите ти) с надеждата, с големите си илюзии. Важно е да не губим вярата си, да не пилеем и разпиляваме на дребно доверието си. А верни ли сме на себе си (макар че имам едно стихотворение, в което казвам, че е абсурдно да бъдеш верен), ще бъдем спасени, ще “бъдем”. Редакторът на тази моя втора поетична книга, където е споменатото стихотворение, моят скъп учител и приятел Христо Фотев, отправи към зрителите в последното си телевизионно интервю пожеланието „да бъдат!“, добавяйки, че „това е много повече, отколкото да са живи и здрави“. Отречем ли се от вярата си, ние няма да бъдем, нито ще пребъдваме, а трябва да забравим за надеждата и за любовта и да поемем по калните и безизходни пътеки, далеч от пътя на сърцето. Разговорът ни тръгна така, че си спомних случайно точно това стихотворение, очевидно и то има своето право на живот:
ДА БЪДЕШ
Абсурдно е
забравата да бъде
нежна и запомняща
като безсмъртно цвете,
което жадно пие думи
на неотменна гибел.
Абсурдно е
да падаш –
сняг насъщен
в душата на човек,
снега потъпкал.
Но още по-абсурдно е
да бъдеш
верен.
1989, София; от „Думи, тъга и обич“ – изд. „Анго бой“, 1998 г., редатор Христо Фотев, художник Георги Трифонов.
„Да бъдеш“ е от втората ми поетична книга „Думи, тъга и обич“. Първата – „Вричане“, се подмята 8 години в издателство „Народна младеж“. Нямаше друг такъв случай с млад автор от моето поколение тогава, а и по-късно. 8 години! А ме бяха поканили неколкократно да я издам двама от редакторите в същото издателство, които често присъстваха на студентски поетични четения на КМПС „Димчо Дебелянов“ и непрестанно възхваляваха поезията ми. След поредната им покана, отидох във въпросното издателство и дадох ръкописа на една секретарка, тя ми даде „входящ номер“, помоли ме да оставя телефона си и… зачаках да се обадят, да ме извикат на разговор. Но именно тези двамата редактори, дето толкова настояваха да издам книга, да депозирам ръкопис, след половин година ми пратиха по пощата кратка бележка, че отхвърлят ръкописа, дори без да ме извикат да разговаряме в издателството. Бях на 19 години, беше изключително тежко за мен, не разбирах защо постъпват така. Това бяха същите стихотворения, които толкова им харесваха!? В деня, в който отворих пощата и прочетох бележката им, реших, че няма смисъл да живея. Преодолях го, някакво чудо ме спаси тогава, Спомних си внезапно как си отиде Петя (Дубарова – бел. ред.), Петя ми мина тогава пред очите, спомних си как веднага след загубата й даже млади поетеси, които я познаваха, започнаха да говорят за нея, че била „глупачка“, дето се самоубила. Казах си: „Няма да ви доставя това удоволствие!“, повторих го гласно и … оцелях. Донякъде Петя ме спаси в онзи тежък момент, спаси ме буквално. Рядко издавах книгите си после, почти не публикувах поезията си, макар че приятелите ми настояваха и чат-пат успяваха. Втората ми поетична книга я събра и издаде Христо Фотев. Искаше да вика Георги Божилов, за да я илюстрира, после с Георги Трифонов я направиха. Обаждат се един ден от Христови: „Честита книга!“ Бяха говорили и с Анго Боянов, той я издаде. Тогава заминах за Канада и тази книга я подарявах, тя дори не се разпространи, освен в библиотеките, помня че се продаваше много добре в книжарниците, където я бях занесла. После работех като редактор, като издател и чак преди 7 години попаднах в блог. бг и открих http://malchaniaotnadejda7.blog.bg/ – моя блог, за който говориш и който доста ме окуражи – публикуваш, без да се молиш никому и те четат много хора, обичат поезията ти, коментират, споделяш с тях.
Надеждата е най-голямото изпитание на човека. Но отвърнем ли лице от нея, идва това, за което пише Данте Алигиери. Затова, хубаво е човек да не остава без вяра и без надежда. Не случайно свети Павел се позовава на „троичността на Вярата, Надеждата и Милосърдието“. Вярата в един висок идеал предпазва вярващия, докато неверието води по тъмни пътеки. Мисля, че това е ценността, за която говориш, Стефане, и която „прави надеждата изключителна“. Нейната сестра, вярата. В смисъла на това, което сме, и на света, който ще бъде, ще оставим след нас – с една надежда по-добър, и по-мъдър с една любов.
– Книгата е издадена от “Сиела”. Това е изключително признание за стиховете ти. Издаването на поезия от “Сиела” е рядко събитие. Поздравявам те за което. Доказа с пример, че поезията, при това елитарната (каквато, смея да твърдя, е твоята) има място и на пазара, в съвременната култура, в живота. През дългите години мълчания от Надежда имало ли е моменти, в които не си била уверена, че това е така? Имало ли е периоди, в които си била уверена, че пишеш само за себе си? Или си очаквала това, което се случи, че ще се случи – рано или късно, по един или друг начин?
– Благодаря, Стефане! Да, в СИЕЛА срещнах истински професионалисти, чудесен екип, колектив от хора, които няма как да не нарека мои приятели. Да, май се оказа, че „елитарната поезия“, освен в блог.бг, има място и на пазара за книги. Щастлива съм да ти съобщя, че СИЕЛА подготвя второто издание на книгата ми, което предстои да види бял свят тази есен. Никога не съм се съмнявала в това, което пиша. Дали днес, или след 100 години, не съм се съмнявала, че поезията ми ще бъде чута. Съмнението в работата ми означава отказ от живот за мен, значи да се самоотрека, поезията е моят начин на живот, откакто се помня. Да записвам това, което „чуя“, което „идва“ при мен, е моята съдба, опора, но и мой кръст. Давам си сметка, че може би звуча пресилено и една идея сюрреално, но така стоят нещата при мен. Колкото до това дали съм очаквала, че това, което се случи с третата ми книга, ще се случи – не, не очаквах. Бях подготвена от предишния ми изстрадан опит с първата стихосбирка, че няма да имам признание приживе, отдавна съм подготвена за това. А стана така, че сякаш Христо Фотев, редакторът на втората ми книга, моят скъп приятел и учител, предвиди бъдещето на третата. Книгата ми се изкупи и макар че видя бял свят този февруари, вече подготвяме с моя редактор Мирослав Александров второто й издание. Питаш ме дали е имало периоди, в които съм уверена, че пиша само за себе си? Винаги работя сама за себе си, защото иначе не мога. Записвам чутото, когато няма как да не го запиша, когато то така силно настоява да бъде записано, че буквално може да ме поболее, да ме „взриви“ отвътре. Това е моят начин на работа. В същото време, пишейки „за себе си“, в почти нито едно от записаните неща не съм се съмнявала, че има точен адресат извън мен, че написвайки го, спира да ми принадлежи, но започва своя собствен, независим от мен живот.
– Пишеш и проза. Понеже съм ориентиран към магическото и фантастичното, не мога да пропусна да те попитам за Рахел и “Приказките на Рахел”. Чел съм откъси в блога ти, представи Рахел с няколко думи на читателите на “BG Север”.
– „Приказки от Рахел“ е най-доброто от мен дотук. Това е по-особена книга. Позволи ми да цитирам Едвин Сугарев, който като редактор в “Литературен вестник” публикува там част от моите “Приказки за Рахел”: „Това са кратки приказни фрагменти, адресирани към възрастните читатели. Приказките са всъщност върволица от поетични сюжети около Рахел – което е всъщност името на времето. Лаконични и прецизни като стил, приказките впечатляват с въображението, с което разгръщат пред нас своите фантастични на пръв поглед, но екзистенциални в своите послания, сюжети.“ По-добре не бих могла да го кажа.
– Продължаваш ли работа над този проект?
– Да, разбира се, подготвям „Приказки от Рахел“ за печат. Това бе оповестено и в първото издание на тазгодишната ми поетична книга „Мълчания от Надежда“, на корицата. Ще го има и във второто, което предстои да излезе тази есен.
– Тук вече си фантаст, а на всички фантасти задавам въпроса: Вдъхновявал ли те е сън?
– Обещах да съм откровена докрай. Да. Моят разказ, който съм споделяла и в блог. бг – „Никога не казвай никога“, го „видях“ насън. В момента се превежда на няколко езика и е част от Българска чуждоезична антология. Приятели разказвачи, а и поети, го приеха изключително радушно навремето, когато бе публикуван – едни от най-големите имена в българската съвременна проза, и именно това ми даде куража да продължа. Виктор Пасков винаги ме подкрепяше в тези мои опити, а на колебанията и съмненията ми, споделени навремето пред Христо Фотев, че в прозата никога не мога да постигна това, което в поезията, заяви категорично: „Никой ритъм не ти е чужд.“ Паралелно продължавам работа над книга с разкази.
Това за вдъхновението от и в съня е безкраен въпрос, Стефане. Имам доста неща, в които присъства думата „сън“, почти толкова, колкото имам за дъжда. Безграничната метафора на съня ме съпътства. Но с поезията е друго. Там, ако „чуя“ нещо насън и ако не премина в нашия свят, ако не запаля лампата и не си наложа да го запиша, отлита безвъзвратно. Така „отлетяха“ най-хубавите ми неща, толкова кратки, така дълбоки в яснотата си, че всеки път си казвах, няма как да ги забравя на сутринта. Три или пет изречения са. Но отворя ли очи, не мога да ги видя повече. С изключение на няколко стихотворения, които успях да „досънувам“, да си спомня и да ги „изведа“ наяве.
– Какво е вдъхновението – внезапна ярка искра или дълъг процес?
– Вдъхновението е непредсказуемо – нищо не може да го „извика“, да го призове или принуди да дойде, то винаги изненадва. Но и нищо и никой не може да го спре. Това не зависи от мен. Имало е случаи, когато мълча с години. Не става дума за не-публикуване, а за това, че буквално не „чувам“ и не записвам поезия. От това най-много ме е страх. Когато бях на 30, мълчах около 7 години. Тогава започнах да записвам кратка проза, да работя над есета, литературна критика, очерци и разкази.
– Изпреварвали ли са пръстите ти мисълта? Пишат, преди да ти се е изяснило нещо, а след това твоите собствени думи ти помагат да го разбереш?
– Не, по-скоро при мен мисълта, образите и думите изпреварват пръстите ми. Стиховете са като дялани от камък, някаква тежка скала, която рухва отгоре ти и когато „изплуваш“, ако искаш да изплуваш въобще, трябва да „отключиш“ няколко процепа в нея, да отнемеш съвсем малко от чутото, никога не става със сила, трябва огромна концентрация, това е. Често пъти аз дълго „премислям“ нещо, преди да си позволя да го запиша. Записвам го, само когато не ми е възможно да не го запиша. Понякога записвам една част и след време чувам другото. Самият процес на записване е висше щастие, но изчерпва. Все едно бурята те е изхвърлила на някой бряг и трябва да си спомниш кой си, къде си. Давам си сметка, че звуча объркано, но това е процесът при мен.
– Какво е за теб поезията: бягство, преосмисляне или сътворяване на един отделен свят?
– Нищо от това. Поезията за мен е да си едновременен и навсякъде – във всички времена, във всички светове. И да ги спасиш без остатък. Поезията е да съумееш да спасиш света.
– И понеже сложихме вече поезията до фантастиката: намираш ли общо между тях?
-Да, разбира се. Сам знаеш, ти си и безкрайно талантлив фантаст и чудесен поет. Общото между тях е времето, което не съществува. В този смисъл, в този контекст като че ли и поетът, и фантастът са ловци на време.
– Какво е Надежда Искрова извън литературата? Какво обича, от какво се увлича, как живее?
– Няма разлика, Стефане. Не би трябвало да има, нали. Живея семпло. Последните 7 години от живота си така се обездвижих, че се учудвам, че не си причиних нещо по-сериозно. Докато се появи „Мълчания от Надежда“, имало е случаи, когато работех на един стол по цял ден, често забравях времето, кой ден от седмицата сме. Това е истината. Близките ми се безпокояха. И всичко споделях първо в блога ми. Това ми костваше тази книга, за която съм толкова благодарна, че успях да я запиша и споделя с вас, приятелите. Седемнадесет години, от които последните 7 наистина бяха „аскетични“, в уединение. В тези „паратекстове“, които съпътстват появата й (така нарече проф. Михаил Неделчев отзивите на колегите и приятелите), в които много от тях учудващо са усетили много точно това мое живеене. Тези отзиви са в самата книга, в предговора, където има думи и от него, от проф. Пламен Дойнов, проф. Светлозар Игов, Димитър Бочев, Едвин Сугарев, Георги Господинов, доц. д-р Йордан Ефтимов…, от Иво Милев, Палми Ранчев…, от Александър Геров и от Христо Фотев за поезията ми, от Захари Карабашлиев, изключителен разказвач, като говорим за проза, но и един талантлив и модерен български издател, с размах и визия. Именно Захари Карабашлиев ми каза, че традицията в СИЕЛА е да има отзиви за книгата, а аз имах отзив от Христо Фотев от неговия предговор към втората ми стихосбирка. Не очаквах, че колегите тук и сега ще се отзоват така сърдечно, никой не ми отказа, всички, към които се обърнах, отговориха толкова бързо – почти на всички писах писма, пратих им книгата електронно и получих такива оценки, така ме окуражиха, че за първи път усетих какво означава подкрепата на гилдията и че тази съпричастност на колегите може да бъде съвсем реална и да направи чудеса. Това промени живота ми. Никога не съм очаквала приживе толкова високи оценки за работата ми. Това, което исках да ти кажа (ще ти пратя второто издание, в което има думи от Марин Бодаков и от други колеги, които наскоро ме зарадваха с мнения за книгата), е, че в тези техни кратки критически „паратекстове“ те пишат сякаш за едно и също нещо, независимо един от друг и по толкова различен и възвишен начин. И често срещана в отзивите им е именно думата „аскеза“. Това за начина ми на живот дотук.
– Много ли редактираш?
– Понякога почти никак, друг път може да ми отнеме години. Зависи от това, което чувам и записвам. По-скоро при мен редакцията „се случва“ мислейки, още преди да запиша чутото, редакцията иска своето време, докато го премислям и докато го запиша. След това обикновено редактирам малки неща, смислови детайли – рядко си служа с прилагателни. Разбира се, имам стихотворения, които „отлежават“ с години. Всяко от тях идва по свой път, със свой начин на редактиране и със своето право на време, докато започне самостоятелен живот.
– Надявам се… и то на глас се надявам, нали няма да чакаме следващата ти книга още седемнадесет години?
– Следващата е второто издание на „Мълчания от Надежда“, което излиза тази есен. Подготвям за печат „Приказки от Рахел“ и работя над книга с разкази. Ако имам сили и продължа да работя със същия темп, надявам се, няма да чакаме нови 17 години, защото вече имам стихотворения за четвъртата ми поетична книга.
– Какво мислиш за електронния и хартиен формат? Кой предпочиташ? Как виждаш бъдещето?
– Това е бъдещето. Предпочитам хартията, разбира се, но и много я щадя, не бива нахалост да се секат гори. Аз съм копривщенка, знаеш, мъчно ми е за всяко отсечено дърво. Човек би трябвало да пише върху камък, върху вулканична скала. Аз обичам хартията – и каменната хартия, има такава. Много се радвам на белия лист, винаги нося с мен, в джоба ми или в чантата, няколко бели листа. Понякога „чувам“ и записвам нещо в метрото, на улицата, вървейки. Няма по-хубаво от белия лист. Но не бива да забравяме, че това е лукс и от какво е направен този бял лист. От живи дървета! А колко рекламни хартии нахалост засипват пощенските ни кутии всеки ден и у нас не се рециклират, а и никой не ги чете. Живях за кратко в Канада и оттам свикнах да отделям хартията за рециклиране. Но пред нашия блок нямаме контейнер за хартия. Това посегателство трябва да спре. Бъдещето принадлежи на „третата литература“, електронната. Нямам и минимално съмнение. Може би ще представлява интерес за читателите на „BG Север“ да се запознаят с разговора ми с един от най-големите семиотици на съвременността, проф. Винфрид Ньот, “Знаците имат своя собствена воля“, отпечатано в брой 1, 2010 г., на „Литературен вестник“, където става дума и за това.
Надежда Искрова: Вдъхновението е непредсказуемо – нищо не може да го „извика“