НАЙДЕН НАЙДЕНОВ е роден на 16 януари 1950 година. Живее в гр. Плевен. Работил в АЕЦ Козлодуй. Сега е пенсионер.
Публикувал като ученик във в-к „Дунавска правда” Русе. Първата му самостоятелна стихосбирка е „РИМУВАМ ТЕ, ЖИВОТ”, а след това идва „УБЕЖИЩЕ”..Създател на сайта за нова българска ХУдожествена ЛИтература „ХуЛите”.Изключителен приятел на Конфедерацията на българските писатели.Точно преди 3 години на днешния ден излиза третата книга на Найден Найденов (Хипо) – „НЕ ОСТАНА ДРУГО ЗА РАЗПЪВАНЕ”.В предговора към книгата Камелия Кондова пише:

„Драги читателю!
Ако все още имаш някакви съмнения, разлиствайки тази книга, ти предстои да се убедиш, че няма средностатистически любови. Поезията и математиката всъщност не са си толкова далечни, но любовната територия не подлежи на общо кратно. Любовта не се дели на по-малка и по-голяма, даже множественото число е недоразумение. След нея не остава друго за разпъване. Остават стиховете на Найден Найденов. Мъжки стихове, в които има болка, но няма реваншизъм. Има мъдрост, която го е отдалечила от разочарованието и загубата – и го е приближила до красотата и прошката. Красотата и прошката си ходят редом в тази книга – и задължително пътят им минава през Голгота. Там, високо, над битовизма и дребнотемието, животът и смъртта се изравняват и означават едно и също – Любов. Прочетете „Не остана друго за разпъване” и след това се опитайте да степенувате любовта – на по-малко или по-голямо цунами, на любов в обедната почивка или след работно време, на любов до 300 километра и отвъд океана… Аз не успях. И му благодаря за това. Всички знаем, че любовта е кръст, но малцина й плащаме цената. И ако думите на Найден ни болят – значи е платил и вместо нас.“

 

Представяме ви част от творчеството на НАЙДЕН НАЙДЕНОВ:

УБЕЖИЩЕ

Захладнява нощта.
Бели призраци
пият нектар от звездите.
Гонят се стари измислици
в края на дните ми.
Брезата на двора е гола,
притихнала от желания.
Ще се превърна във пролет.
Ще я погаля.
Ще ѝ целуна клоните,
клоните ненапъпили.
От демоните подгонен,
ще се слея с дъха ѝ.
Ще сълзи изобилие
от корените ѝ чисти.
Ще ме скрие от призраците,
като се разлисти.

НОЩНА СКИТНИЦА

По прозореца на сгърбените делници
почука тихо, ала влезе с взлом.
Сбогуваха се вятърните мелници
със своя весел рицар Дон Кихот.
Смехът подгони с трели тишината.
Нощта засвети във коктейл от рими.
Засвириха звездите във стакато.
Луната се наметна със коприна.
Смълчаните дървета бдят в гората.
Пред Страдивариус щурците коленичат.
Заспа на двора галещият вятър
до любовта – гореща, нощна скитница.

НЕДОПИСАНО ЗАГЛАВИЕ

Животът ми е вестник остарял –
изписан и прочетен от годините.
От погледи безбройни пожълтял,
се къса от студеното на зимите.
А в мен гори поредният роман,
където всички до един са грешници.
Кипи мигът, не влюбен, но пиян,
нехаещ за прочетените вестници.
Животът ми… Проклетият живот,
опасан със условия и граници,
във който аз – самотен дон Кихот,
дописвам най-жестоката си страница.

СВЕТУЛКА НА ДЛАНТА

До мене си
във сън
и във безсъние.
Като светулка
те държа във длани.
Разхождам те
из южните морета,
под Райска птица
и под Еридани.
А ти ме будиш
с ласки и ухание.
Кафето ти
горчиво е,
но вкусно.
Танцуваш вечер
в моето съзнание
като русалка
в нощ край Фамагуста.
На Южен кръст разпъвам си душата
(то не остана друго за разпъване).
В косите ми
более нощен вятър
и страшно много часове до съмване.

КРЪГОВРАТ

Днес без тебе е тихо,
но не много различно.
И без крива усмивка
думи някакви пиша.
Преболях те отдавна.
Всеки огън изстива.
Беше много забавно,
бяхме даже щастливи.
Но във старо бунище
умореното време,
смачка моите истини,
хвърли твоето бреме.
Ще ги смели живота
и разлагащи късчета
ще преминат с охота
в друга някаква същност.
И с безумна надежда
ще вървим развълнувани,
без назад да поглеждаме.
А пък там, зад надеждата,
там боли до безумие.

КОГАТО СЕ СБОГУВАТ ВЕТРОВЕТЕ

Когато си отиват ветровете
не се обръщат.
Просто не го могат…
Последен дъх,
в цветята сетен трепет.
Мигът е болка,
рана и тревога.
А после става тихо,
много тихо.
И споменът е болен…
Без очакване.
Един куплет
или два бели стиха.
Забрава скрила
мъничкото някога.
Трепереща ръка
и в нея бета блокер.
Забързан пулс
след бягащи илюзии.
Казино за любов.
Рулетка.
Покер.
И тишина от вятъра изгубена.

ПРЕКИПЯЛО ВИНО

Намачках чувствата,
като узряло грозде.
Захвърлих ги
в зимника на душата си.
Ще прекипят,
ще се избистрят,
после,
ще пия спомени
от вчера и от някога.
И във капчуците
на свършващото лято,
безмълвно
и без звук ще изтекат,
две думи,
осем букви,
страстен вятър,
разпалил въглените
в старата ми плът.
А ти ще бъдеш
пак далечно-хубава,
и пак ще бъдеш
шеметно красива.
Ще липсвам
в тази твоя влюбеност…
Погалвам те сега…

…И си отивам.