Излезе от печат новата книга на Павлина Петкова „Земни пътища“ с редактор Александра Ивойлова. За пореден път авторката се е доверила на Издателство „Астарта“ гр. Пловдив. Книгата съдържа 46 хайбуна и се явява трета поред с този вид типично за Япония творчество. П. Петкова е автор на 24 книги с поезия и проза от различни жанрове.
Из книгата “Земни пътища“
СПОМЕНИ, ЗАПЕЧАТАНИ В СНИМКИ
Тежко ми е на душата. Разтварям стари албуми с пожълтели прашни страници. Взирам се в лица със заличена от времето красота. Дълго гледам тези черно-бели образи. Миналото ме оплита в своите мрежи и някаква сила ме повлича все по-дълбоко в един отминал свят… Връхлитат ме спомени – далечни и позабравени, изплуват от сумрака на вечерта и ме затискат. Поемам дълбоко въздух, но спазъм ме пробожда в гърдите. Къде сте, приятели? Детството – пролетна река, изтече, а след него и младостта. избелели снимки минало и бъдеще припознавам внуците
ТЪРСЯ ТЕ
Не искам чужди мнения. Уморих се да претеглям всяка дума. Искам да бъда обичана и да обичам без задръжки, без граници. Страстта да разпалва кръвта отново и отново. Какво са годините – птици отлетели – да се завръщат всяка пролет. Какво са чувствата изпепелени – като Феникс от пепелта да се възраждат. В смарагдови очи огън да палят. Как мога думи за обич да претеглям на житейските везни! Душата ми се бунтува, но изход не виждам. Знам, така не искам да живея до края на дните си. Все още търся човек, когото да обичам – всеотдайно, безрезервно. Но дори да го открия, нима не е късно да свързвам живота си с него? С годините ставам все по ненаситна за обич. Продължавам да търся своето второ Аз. Да се грижа за него с трепета на влюбена жена – и цялата вселена да ми бъде пристан и опора. Какъв би бил животът ми без него? Мрак. Пустиня. Дори да сме далече един от друг, достатъчно е да знам, че там някъде едно сърце е изпълнено с обич за мен и дава импулс на дните ми. Всяка негова дума да разпалва кръвта и да изпълва душата ми. пеперуди обич си в път от рози.
ГАСНЕЩИ СВЕТЛИНИ
Една след друга гаснат светлините на последните обитаеми домове. Мракът се спуска и води след себе си сгъстена мъгла. Хлад пронизва изтърбушените стари къщи, панти скърцат под напора на времето. Тук-там дим се вие като смок над срутени комини, кучета пролайват, сова изпищява… и отново тишина. Плътна, печална и тежка тишина. В градините вместо цветя – паяжини – бели дантели, обвили всичко. Под схлупените стрехи врабци и косове спят и сънуват лятото с жлътнали ниви. Самотници с уморени от взиране очи, стаили в душите си мъка пред образа на светец, молитва изричат за порасналите си деца. В аритмия туптят сърцата им, далече-далече от световната мрежа. А когато отново навън се запролети, ще дочакат ли песента на пойните птици? стари некролози вечер подмята сухи цветя
НАМЕСТО ЦВЯТ – ЛЕДЕНИ ВИСУЛКИ
В подранилата пролет прииждат силни ветрове. Хоризонтът прегърбен, смрачен, в примка стяга изгрева. Наместо цвят по клоните, ледени висулки са сграбчили сърцата на дърветата. За поредна година угасва надеждата за плодобер. Зовът на призивни камбани се втурва ураганно към далечни бели върхове да измоли слънцето за малко топлина. От колко смелост се нуждае светът, за да оцелее? Звук се носи от тъгата седемструнна. Но вярвам, надеждата ще оцелее на птичите крила. пия светлина от росните треви денят ме зове КОПНЕЖ ПО НЕЩО НОВО Топла есенна вечер, изпълнена с мирис на кестени и угар. Потънала в мисли за ежедневието, едва забелязвам прекрасното злато по дърветата. Вървя по този цветен килим и си представям, че това е пътят на живота ми. Въображаемо пиша собствената си история, наситена с форми, цветове, нюанси, сюжети, които сама си избирам. Искам да вървя напред. Парче по парче да нареждам пъзела на бъдещето си. Нишката на миналото изтънява до скъсване. Не се страхувам от откриващите се пред мен хоризонти. Всяка новост е дар от съдбата – да преоткрия себе си. Пърхащи крила ме връщат към действителността и дълго отекват в моето съзнание. Нека се разтворя в красотата на вечерта. В сърцето си усещам нестихващ копнеж по нещо ново. Небето е обляно в светлина. Или това навярно е моята пътеводна нишка. извисени над егото бури и беди родени в мрак ТИШИНА … Потънало в тишината на сънищата, безмълвно времето минава. Живеем в очакването на онзи миг, когато викът на гузната ни съвест ще отекне и накъса вцепенението на света. Вик на човека, осъзнал безценността на живота. Очакваната глътка въздух, която всеки от нас поема със своето раждане. В тишината на заглъхналите часовници мълчаливото време не е спряло – тече и изтича. Под лупата на ежедневието ни кара да бързаме, да се вълнуваме, да го търсим… Един живот, с толкова много кръстопътища… черно-бели снимки запечатани спомени от детството
ПРЕД ПРАГА НА НОВИЯ ДЕН
Вън властва тишина. Часовникът показва два в полунощ. Животът е замрял под тайнствените сенки на луната. Небето натежало от звезди. На изток една се отрони и се скри в нощта. Тук-там за кратко светват лампи и отново мрак. Спи градът в своя сънен храм. Лек ветрец премита улиците. Понякога две светещи очи нарушават тъмнината и се скриват зад оградите. Колко различни съдби са приютени зад стените на всеки дом! Но скоро червената линия ще очертае хоризонта, за да премине слънцето и да се засмее зората. Ще се събудят птици, треви и дървета. Сред тях ще литнат пчели и пеперуди. самолети от хартия в детската градина поколението на мира
ЗАГАДЪЧНО НЕБЕ
Обичам да гледам звездното небе. Очите ми са приковани в тези далечни малки звездички. Необикновена гледка, която се открива сякаш само за мен. Оттук всички звезди си приличат, отрупали небосвода като златни монети. Една нощна пеперуда наруши самовглъбението ми. Поспря се за миг и отлетя. Продължих да съзерцавам далечната вис. Като човешки съдби съзвездията се открояват разпилени на тъмния свод. Харесах си една звезда и си пожелах любов. Нали тя е най-върховното човешко чувство. Нека то обиколи света и се върне при мен, когато моментът настъпи. Спомних си за пеперудата. Нима не е била знак свише, че любовта е наблизо. Погледнах луната и видях как грее с мекота. Нещо топло в душата ми трепна. Досега мислех, че луната е самотна като мен. Навярно съм се заблуждавала. Всяка вечер свети над земните пътища и е фар – ориентир за нас. Дали в цялата си пълнота или само в лунен сърп – тя е там – величествена, невероятна и неповторима. нощни сенки хлопва пътната врата
ВРЕМЕ ЗА ОПРОЩЕНИЕ
Дните устремени скачат по картините, между клони се провират, венчелистчета в гнездата ронят, полята намятат с цветно покривало. Луната с рог-полумесец леденоструящ завистливо ни поглежда. Поглед към небе обръщаме в момент на болка и отчаяние, а в сърцата си рушим духовни храмове. Късогледи сме – пред нас мъгливо бъдеще. За какво се борим дoнкихотовски с илюзии, затваряме вратите за приятелства, от фанатизъм преследваме химери, а в пламъци изгаряме добродетелта и обичта към ближния. Измислени войни рушат крилатата структура на небесния свят. Сами се оплитаме в мрежи от интриги. Блъскаме се и възела затягаме. Не се поучихме от грешките. Бог ни наказа. Вирус ни изпрати, за да се вразумим. Опрощение да сторим за душата. Стрък трева сме в градината на Господ. вяра в бъдното дава ми крила
КЪМ ДЪЛБИНИТЕ НА ДУШАТА
Колко красота има в неповторимостта на един миг. Късче от вечността, което остава непроменено. Тези кратки неповторими мигове правят света винаги нов. В един момент осъзнаваш как всичко край теб е различно. Дори вчерашната сива природа сега е райска градина с причудливи цветове. Въздишка на радост се изтръгва от сърцето и устните целуват невидимия божествен свят. Хиляди малки камбанки зазвъняват и гласът им полита напред във времето. Възприятията ми са обострени. Усещам всеки порив на вятъра навътре в себе си, до дълбините на душата. Невидима съм, достигнала границите между два свята, където светлината се превръща в звук от пърхащи крила. огледало – цветни водни частици моята съдба огледало – светилище и дом излизам преродена Подвластна на импулса, който ме тласка да вървя напред, пътувам към себе си – към своя живот.
В ЦЪФТЕЖА НА САКУРИТЕ
В страната на изгряващото слънце Япония пролетта настъпва с цъфтежа на сакурите. След дългата зима земята се подготвя в ритуално събуждане за новия сезон, когато навред се обагря в различни нюанси на вишните – от бледорозово до тъмно вишнево. Просторът се превръща в розов водопад. Под стеблата на дърветата ветрове се гонят с пеперуди-венчелистчета и застилат земята с омайно вълшебен килим. Пролетта пулсира в ритъма на първата любов – кристално чиста и така желана. Един млад мечтател, по душа поет, пресъздава красотата в стихове и песни за небесния хоризонт. Притихнал под сянката на красиво надиплено дърво, той пише за любовта, онази чудна, вдъхновяваща, отнемаща дъха. жар птица огнени залези – любовен пътеводител
КЪЛНЯТ НАДЕЖДИ
Прегръдката на нощта е сковала всичко в лед. През тънката корица на езерото се вижда като през прозорец замрялото подводно царство – останки от изсъхнали дървета, пера от птици, камъни, покрити с мъх… Всичко това наподобява сюрреалистична картина на безименен художник. Слънцето едва-едва се изкачва по хоризонта и си проправя път между оловните облаци. надежда зад римската стена пара от чешми античен театър съдби, роли и прах от времето Скоро пролетните дъждове ще облекат всичко в зелено. Върбите ще надвиснат в смарагдови ризи, сред тревите лютиче ще заблести в златни пръски. Природата ще се възроди за нов живот. Ще кълнят надежди за добро и любов.