Павлина Петкова

pavlina_poeta

ИВАН АНТОНОВ – НЕ ГУБИ НАДЕЖДА!

Възникването на поетичната форма „хайку“ е стремежът на творсите на изящната словестност да пренасят съвършенната красота на природата в поезията. Известно е, че хайку възниква в Япония, но от няколко десетилетия става модерно поетите от целия свят да опитват перото си в нея. И макар че не винаги постигат съвършенството на японската душевност в този жанр, похвално е усърдието им към красивата словестност. Пренебрегване на строгата форма на хайку се дължи на горепосочената причина, а понякога и на ленивостта на авторите. Но това пък освобождава по – голяма територия за импровизация, за многообразие и свобода на изказа. Лично аз бих изкал да видя повече отговорност към формата и лигиката на този жанр, но не бих си позволил да предявявам претенциите си към хилядите автори на хайку.

Скоро получих книга с поезия хайку с великолепното заглавие „ТАЙНОПИС ПО НЕБЕТО“ – издателство „Астарта“ гр. Пловдив, 2015 г. Няма да премълча, че горните ми бележки важат и за авторката й – Павлина Петкова. Тогава какво ме провокира да напиша тази рецензия? Преди всичко искреното отношение на П.Петкова към нещата от живота. Разбира се тя има чудесни попадения като:

Багри се земята

в розово, зелено…

Изтупвам сивотата.

или:

В очите на дете

майско слънцето

и полет на птици.

Та нима пролетното възраждане не е „изтупване“ на меланхолията от сивотата на живота и нима в невинните детски очи може да има друго освен слънце и птица, пораждащи мечти и копнежи. В „Тайнопис по небето“ поетесата непринудено, без директно да ни натрапва своите тези ни повежда из исконните човешки преживявания:

С лъчите на слънцето

мисълта ми лети.

Ще стигне ли до теб?

Това не е ли големият, съкровеният повик на любовта? Стихът – въпрос тук не е ли трепетът, надеждата за отвед на тази любов? Рабира се, че е. Този въпрос си го е задавал всеки поне след десетата година от своя живот. Той тръгва към любимия човек, после към децата ни, към родителите ни, към Родината, защото човешката любов има много измерения и адреси.

За другото човешко преживяване – самотата намираме в книгата стихове, от които нещо в нас трепва:

Самотен сал

върху вълните.

Брегът далече.

Самотният човек в живота е като самотния сал в бурното море. Вълните го люшкат, понякога го преобръщат в студената вода и често спасението е толкова далече, колкото далече е брегът. Горното хайку е философски изказ на това състояние със средствата на поезията. Но самотата е и затваряне вътре в себе си, недопускане никого в душата, освен собствената си тъга:

Догаря огнището,

пепел

и спомени.

Театърът на живота е сцена, изпълнена с многообразие. По нея се движат светлини и сенки, доброто и злото, грозното и красивото. Там човек „превива гръб“ под свръхтовара на неизказаните думи, там има мечти, желания, но и пепел, когато душата мълчи думите сънуват „нечий друг сън“:

Светлина

и сенки –

декор на театър.

В декора зад житейската сцена са втъкани гордост и надежда, суета и илюзия. Павлина Петкова е разбрала, че гордостта и илюзията винаги са изпълнени със самота:

Самотен връх

гордост

несподелена.

Искам да завърша тези бележки за „Тайнопис по небето“ с уверението на авторката, че въпреки всичко животът продължава, че винаги „Адам търси Ева“ и в това е надеждата на човешкия ни свят, че дъждът съшива „небето и земята“ в дрехата на тази надежда, че в нея „очи в очи се оглеждат“:

Стръкче здравец

за теб.

Не губи надежда!

Иван Антонов

с. Алеково

обл. В.Търновска

2015 г.