ИВАН АНТОНОВ – НЕ ГУБИ НАДЕЖДА!
Възникването на поетичната форма „хайку“ е стремежът на творсите на изящната словестност да пренасят съвършенната красота на природата в поезията. Известно е, че хайку възниква в Япония, но от няколко десетилетия става модерно поетите от целия свят да опитват перото си в нея. И макар че не винаги постигат съвършенството на японската душевност в този жанр, похвално е усърдието им към красивата словестност. Пренебрегване на строгата форма на хайку се дължи на горепосочената причина, а понякога и на ленивостта на авторите. Но това пък освобождава по – голяма територия за импровизация, за многообразие и свобода на изказа. Лично аз бих изкал да видя повече отговорност към формата и лигиката на този жанр, но не бих си позволил да предявявам претенциите си към хилядите автори на хайку.
Скоро получих книга с поезия хайку с великолепното заглавие „ТАЙНОПИС ПО НЕБЕТО“ – издателство „Астарта“ гр. Пловдив, 2015 г. Няма да премълча, че горните ми бележки важат и за авторката й – Павлина Петкова. Тогава какво ме провокира да напиша тази рецензия? Преди всичко искреното отношение на П.Петкова към нещата от живота. Разбира се тя има чудесни попадения като:
Багри се земята
в розово, зелено…
Изтупвам сивотата.
или:
В очите на дете
майско слънцето
и полет на птици.
Та нима пролетното възраждане не е „изтупване“ на меланхолията от сивотата на живота и нима в невинните детски очи може да има друго освен слънце и птица, пораждащи мечти и копнежи. В „Тайнопис по небето“ поетесата непринудено, без директно да ни натрапва своите тези ни повежда из исконните човешки преживявания:
С лъчите на слънцето
мисълта ми лети.
Ще стигне ли до теб?
Това не е ли големият, съкровеният повик на любовта? Стихът – въпрос тук не е ли трепетът, надеждата за отвед на тази любов? Рабира се, че е. Този въпрос си го е задавал всеки поне след десетата година от своя живот. Той тръгва към любимия човек, после към децата ни, към родителите ни, към Родината, защото човешката любов има много измерения и адреси.
За другото човешко преживяване – самотата намираме в книгата стихове, от които нещо в нас трепва:
Самотен сал
върху вълните.
Брегът далече.
Самотният човек в живота е като самотния сал в бурното море. Вълните го люшкат, понякога го преобръщат в студената вода и често спасението е толкова далече, колкото далече е брегът. Горното хайку е философски изказ на това състояние със средствата на поезията. Но самотата е и затваряне вътре в себе си, недопускане никого в душата, освен собствената си тъга:
Догаря огнището,
пепел
и спомени.
Театърът на живота е сцена, изпълнена с многообразие. По нея се движат светлини и сенки, доброто и злото, грозното и красивото. Там човек „превива гръб“ под свръхтовара на неизказаните думи, там има мечти, желания, но и пепел, когато душата мълчи думите сънуват „нечий друг сън“:
Светлина
и сенки –
декор на театър.
В декора зад житейската сцена са втъкани гордост и надежда, суета и илюзия. Павлина Петкова е разбрала, че гордостта и илюзията винаги са изпълнени със самота:
Самотен връх
гордост
несподелена.
Искам да завърша тези бележки за „Тайнопис по небето“ с уверението на авторката, че въпреки всичко животът продължава, че винаги „Адам търси Ева“ и в това е надеждата на човешкия ни свят, че дъждът съшива „небето и земята“ в дрехата на тази надежда, че в нея „очи в очи се оглеждат“:
Стръкче здравец
за теб.
Не губи надежда!
Иван Антонов
с. Алеково
обл. В.Търновска
2015 г.