Стихотворения от Павлина Петкова
В ДВОРА НА МУЗЕЯ
В двора на музея
са скътани истории.
Печал и болка,
радост и страдание
още кънтят.
Времето
с нови мисли се завръща.
Знаците на съдбата
са изваяни.
Под покрива
на старинна къща –
неволи и съдби
разказват още
за битки страшни
и герои славни…
В двора на музея
времето е спряло
в надпис, кръст
и венец от бръшлян.
И стъпките не стихват
под сенките дъхави.
МАГИЯТА НА УТРОТО
Ранобудна птица утрото среща,
денят събужда с песен омайна.
Слънчеви лъчи стоплят земята
и светът с усмивка отново се буди.
Пролетен вятър тихо шепне в листата,
с мъдрост разказва им древни тайни.
Реката от планинско било към равнината тече
хладна и бистра. Като сълза.
С песни денят се изпълва,
вълшебна мелодия в душата звучи.
Нови помисли, нови надежди…
В живота радост нека цари.
И ТЪРСИМ ВЕСТ
МАМО,
тръгна си без време.
Домът опустя.
Подпорите понесоха товара на дните
и мъката по тебе.
Сякаш Нещо рухна.
Тъга се стаи на тати в очите,
погледа му замъгли.
Тишината напълни ъглите.
Няма те!
С ледени сълзи заплака февруари.
Вкамениха се сърцата ни.
Усмивката ти беше
слънчев лъч за нас,
смехът ти – зов на пойна птица.
Сега е пуст домът ни.
Няма те! Няма го и татко!
Каменни основи и корени
се сплетоха здраво.
Дали на стихиите ще отстоят,
запазили в себе си спомени
за живота щастлив…
И търсим вест от отвъдното, мамо!
* * *
Мамо,
ти беше мойта звезда –
ориентир.
Пътя ми показваше,
когато от далече се връщах.
Ръце към тебе протягах –
мой пристан желан.
Дните ми
с майчина обич
изпълваше.
На където и да тръгнех,
пътят към родното село
ме довеждаше
отново при тебе.
Днес е пуст домът.
Засяваш небесната градина.
А на земята
птици отлитат
и отново се връщат.
Отекват спомени в душата ми.
И в стиховете идваш…
А вън е толкова красива
пролет.
ПРАШИНКА СЪМ
сред Галактическия свят,
но в мене душа всели се,
родена за любов.
Какво са безмерните пространства,
когато мога да летя?
Да пътувам през Космоса
и до Луната,
да бъда с вас. И тук на Земята.
Вибрират чувства в душата,
нашепвани от слънчеви лъчи.
И всяка мисъл, всяка стъпка
ме отвеждат все напред
към утрешния ден,
където ме очаква
поредния сърдечен зов.
Прашинка съм топла.
И нося любов.
БРОДНИЦА
По света аз бродя още
и търся дирите на любовта.
Есенни листа от път ми махат
и ме застигат снежни преспи.
Къде остана най-красивата ми пролет?
Сред жасминов дъх
незрима светлина аз търся –
да ми покаже пътя
към сърцето ти любимо.
Нека с вечността се слеем,
където времето не се отмерва
с дни, с години.
Още бродя по света,
загърбила суетата.
НЕ СПИРАМ
Все по този път нарамила
болката от вчера,
вървя през днешния
и утрешния ден.
Въздишат раменете
от товара тежък
на хиляди дела.
Какво ли още ме очаква
от несбъднати мечти
и препятствия,
останали от днес за утре?
И ме спъват по пътя
зло и добро,
думи измамни
от вчерашни приятели.
С миражни илюзии
пътувам към следващата гара,
наречена „Утре“.
Дали там ме чакат
песен на птица
или свита болка в сърцето?
Но не спирам.
Вървя.
Мечтата е навярно
на хвърлей разстояние.
ЛИСТОПАД
„Този октомврийски вятър полудял…“
Живодар Душков
Полудял е сякаш този вятър,
листопаден дъжд покри земята.
Златно-кехлибарена пътека
застла за радост на душата.
Празните гнезда с пендари кичи,
с финес дърветата съблича.
Премята кестени в тревата
и зад прозорците наднича.
И дните ни слана попари,
а цветята – в ледени игли.
Пак зимата ще ни завари
така и неподготвени. Дали?…
И ПАК
Денят се намръщи
сив и безличен,
сякаш нощта
се спусна над града.
Дъждовни въжета
в земята се впиват.
Светкавица хоризонта
разцепи,
огнени стрели
към земята
премята.
Оголени дървета
мокри гърбове
превиват.
Проливен дъжд.
Сгушени птици
под хладни стрехи
търсят подслон.
Гнездата – в платноходки…
Ще отмине бурята,
и с нея страхът, сковал душите.
Ще се усмихне слънцето отново.
И пак ще литнат птици
на небето към синята зеница.
БЯЛА
/за песен/
Моя Бяла, приказна и нежна,
разстлала снага между два бряга.
Янтра носи песни в нощи звездни,
Фичевият мост пази тайни стари.
Пр. Бяла, Бяла, слънчева ръкойка,
с любов в сърцето вечно ще те нося.
Ручеи от детски смях в теб звучат.
Отекват още безсмъртните слова
на Априлци – легенди са за нас.
В двора на музея под бръшлян – те,
сестри на милосърдието, спят.
Пр.Бяла, Бяла, слънчева ръкойка,
с любов в сърцето вечно ще те нося.
Ручеи от детски смях в теб звучат.
В небето над града звезди блестят,
гълъби под стрехите кротко спят.
Часовникът на старата кула
неспирно времето отброява.
Пр. Бяла, Бяла, слънчева ръкойка,
мой дом, мечта в безкрая си ти.
Сърцето ми при теб лети, лети.
Бяла, завинаги ти остани.
Тогава
Сред клоните на
цъфналата вишна
един рефрен
времето записа.
Продължи го утринта
под сянката на птица,
не го подмина и една
лозница.
Тогава…
Кой дописа песента
на жабешкия хор
И кантатата на
есента…
Павлина Петкова
***
За кого ли
името ми
значи нещо?
Питам,
но отговор
няма.
Дали за звяра
от пътеките
сънни
или за снегът,
който
стъпките
покрива.
Сълзите
от небето
се раждат
в мъгла .
Времето
ще заличи
спомена
за мен.
Какво от това?
Нали
кръвта ми
някой ще носи
и утре.
РАВНОСМЕТКА
Ще дойде краят, но кога – кой знае?
Да пием вино – истината май в това е.
Омар Хаям
Времето все не достига,
за да разкроя мечтите
по кенара на отминаващия ден.
Изтичат часовете от дланите,
медуза само оставя топлина си.
Камък край лампата до пътя
на дните ми колата обръща.
Напразно търся опора –
самотното ехо
се връща отново при мене.
Какво ми остава:
пари не спечелих,
само блясък в душата.
След дъжда танцувам
по клавишите на листопада.
Понякога догарям като свещ
и в самотен облак се превръщам.
Чакайте ме!
Ще се върна с утринна роса!
БЕЗСЪНИЦИ
1.
Сънят бяга от очите ми.
Подреждан прашните мисли,
но излъсквам до блясък съвестта си.
2.
Вятъра
за думи ще помоля
и на изгрева с росата
ще омеся стих.
3.
Будна
дочаках изгрева.
Дали буря
в душата ми вилня
или търсих път?
Кой открадна съня?
Може би утрото
в чашата кафе
ще намери отговор.
ЕВИНА ДЪЩЕРЯ
„Сега ми трябваш.И тук.Съвсем накрая.
С опустошеното си лице.
Със всички болки.С ума ироничен.“
Станка Пенчева
Няма ме. Няма ме.
От хорските сплетни
се крия във вятъра.
Невидима съм.
Но идвам от вчера
и отивам за утре.
Какво от това, че съм лодка
между два бряга?
Сегашна съм.
Изтъкана реалност съм
в ризата на тишината.
Не съм изпуснат вопъл.
В душата пее птичи хор.
Ангелите са далече.
Материя съм,
прекосила светлинни пространства.
Първична съм –
дъщеря на Ева.
И ябълки с кисел вкус обичам.
Някой от рая ще ме изгони.
Търся Адам,
а животът
с Дон Кихот ме срещна.
Сега изграждам вятърни мелници.
Дано вятърът на чувствата
ги задвижи.
Отмяна
на внучката ми Пламяна
Мила, весела Пламяна
е отмяната на мама.
С кърпичка една в ръката
бърше шкафчето, вратата.
В чашата цветенце слага
от градинката на баба.
Зайо, Мечо и Лисана
ги подрежда на дивана.
Мила мамина отмяна
седнала очаква мама.
Зайко
Сред листата във гората
малка гъбка се подава.
Зайко скокна да прескочи
локва на тревичка мокра.
Ала мигом се подхлъзна,
и във Ежко се препъна.
После падна на земята
точно под елхата.
Във иглички се набоде,
рев нададе, екна вред.
Черна врана се изплаши
и сред клоните се скри.
Мама Зайка- скок- подскок
на полянката дойде,
Зайко за да прибере.
Гост
По пътечката на двора
бяла диря до стобора
в мен събуди интерес.
Охлювчета малки, сиви
под цветята се стаили.
И сега пасат, пасат
своя вкусен свят.
Зима
Цветовете на дъгата
в елече баба вплете.
Кога задухат хали
и сняг пътеките покрие
меко като пух
да ме топли в студ.
С шапка,ръкавички
утре ще сме всички.
Топчици от сняг
ще направиме завчас.
Ех, че весела е зима!
Вечер
По небето- звезди
в полето спят треви.
Щурчо песен свири
жаба му припява.
Птица подозрително наднича
кой съня смущава
и вдига врява.
Нека в тишина
да поспят децата.