ПЕТЪР КАМЕНОВ ВУТОВ
Инж. Петър Каменов Вутов е роден в село Игнатица, Врачанско на 17 юли 1951 г. Учи в ТМЕТ „Н. Й. Вапцаров” – Враца. Дипломира се във ВЛТИ – София, специалност „Механизация и автоматизация на дървообработващата и мебелна промишленост”. Работи като главен механик на дървообработващ завод в с. Горно Сахране, Старозагорска област. От СПСТВ – Роман, е изпращан на специализация в Орел /Русия/. Работи в ЗТЕ – Мездра, в завод ЗЕСТ „Милин камък” – Враца, като конструктор и технолог.
С писане се занимава от 2000 г. Създал е изклюбително голям фотоархив на географския район на Искърския пролом от Очин дол, Зверино, Игнатица, Оселна, Черепиш и др.
Издал е книгите: „Черепиш и Ржана – раят на Балканите”1 „Игнатица – древна и нова”, „Вълча сватба” /легенди/, „Таранът на Ржана” /повест/. Има много публикации във вестници.
От три години членува в ХТК „Искри” с. Искрец, община Своге. От 2011г. е в основата на учредяването на ХТК „Ковачница” в с. Игнатица и е негов председател. Член на Съюза на свободните писатели в България.
Роза
Години тежки – суша, град, поройни дъждове, вятър… Всичко това се появява тогава, когато най не е нужно на хората. Появява се, за да унищожи реколтата на трудовото селячество.
Продължителната суша дава малка реколта. Когато по време на жътва се появи градушка, тя унищожава и малкото. И оскъдната надежда за изхранване на многолюдната челяд изчезва. Остава да се получи някаква що годе по-добра реколта от картофите. Да! В Балкана се раждат хубави, едри картофи. Хората знаят това, но се стараят да имат от всичко – жито, овес, ечемик, ръж, царевица. Каквото даде земята, това ще е! Земята е 3-4 пъти по-бедна от тази в полските райони. Когато не стигне жито за хляба се разменят картофите за жито. Какво да се прави… Тази многолюдна челяд трябва да се изхранва.
Така е и при Марко. Те със съпруга му Мария успяха да дадат живот на шест деца – пет момченца и едно момиче. Други семейства създават и повече деца, но и тези не са малко. Растяха добре. Уж всичко им беше наред, но като че ли всеки гледа в „чуждата паница“ и чуждото по му блажи. Затова и често се посбиват. Разбира се, че по-големите бият по малките, но всичко е до време. Ще дойде и такова време, че и малките ще стъпят здраво на крака и тогава ще стане зле. Кой със секира, кой с нож, коса, тояга, всеки се мъчи да спечели битката и да грабне това, което иска.
Раснаха и пораснаха големи здрави мъже. Няма кой да ги бие в селото. Пък и когато са заедно, никой не смее да ги закача. Въпреки че бяха алчни за имот, не бяха много трудолюбиви. Все им се искаше другия да свърши повече работа. Поради тази причина често им се случваше да се сбият помежду си. Марко ги гледаше с недоумение и не можеше да повярва, че е създал такива деца. Целия си живот беше изкарал в труд, но имаше и жълтици, спечелени по нечестен начин. То това сега се отразява. Тези постоянни неразбирателства в семейството му случайно не идват. Децата знаеха за тези жълтици и всеки искаше да се докопа до тях по някакъв начин.
Момчетата започнаха да се задомяват. Първи се задоми Драган. Ожени се набързо и замина войник. Остави своята булка вкъщи, а тя беше още съвсем млада. Братята започнаха да се заглеждат в нея. С всеки поглед все повече и повече меракът им растеше и всеки започна да си крои свой план как да се докопа до нейната плът. Кой как мине покрай нея, все гледа да я докосне. Марко и Мария забелязваха това. Та те не са вчерашни. Една вечер, след вечеря Марко удари по трапезата и започна да ги вразумява. Той им говори, а те видимо го слушат и се съгласяват с него, а вътрешно всеки си казва: „Какви ми говориш, аз си знам работата“.
Така минаваха дните. Роза тъгуваше за Драган, но какво можеше да направи? Драган също тъгуваше за Роза, но не можеше да излезе в отпуск. Годините бяха такива. Службата си беше служба, трябва да се изпълнява.
Марко и Мария обичаха своята снаха и виждайки отношението на другите свои синове към нея, решиха да я водят все със себе си. Да не се отлъчва от тях. Имаха имот в друго, съседно село. Там водеха и нея. Така малко по малко тя научи всичките имоти. Не беше мързелива и каквото пипне, го върши до край. Тежката работа не я тревожеше.
Веднъж се наложи спешно да се свърши събиране на сеното в другото село в Попови ливади. Работата не беше много и те бяха сигурни, че Роза ще успее и сама. И не се излъгаха. Тя отиде, обърна сеното и след като изсъхна го събра на куп. Успя да свърши работата преди да завали. Седна под едно дърво на сянка и от умората леко придрема. Събуди се от гръмотевицата, която я изненада. „Боже! Ами сега какво да правя? Къде да се скрия? Боже, задръж този облак, докато се прибера вкъщи, Боже!“. Събра си багажа и тръгна за дома си. Едва стигна до ж.п. линията и заваля. Тя продължаваше да се моли и нямайки какво да прави продължи да върви. Та в края на краищата не за първи път я мокри, няма да бъде и за последен… А освен това кой мокри, той и суши.
Долу край реката трудоваци прокарваха широк автомобилен път. Беше малко под ж.п. линията. Като заваля, трудоваците се скриха в бараките си на сушина. В края до вратата седна Адем. Като млад войник не му се полагаше да седне по-навътре. Отдалече той забеляза придвижващата се, мокра до кости Роза. Взе си наметалото и тръгна да я среща.
– Как може такова младо момиче да ходи само в дъжда? – запита я.
– Може, може. Работих до преди малко, свърших и тъкмо седнах и то реши да завали.
– Ела да те скрия под наметалото. То е широко, ще ни поеме и двамата.
– О-о-о, не, аз вече съм мокра. Няма от какво да се пазя повече.
– Докъде ще ходиш?
– Чак до съседното село.
– Много е! – разпери наметалото, покри я и я прегърна.
Роза се почувства по-добре. Едрите капки дъжд вече не биеха в лицето й, а от тялото на Адем се излъчваше топлина, която сгряваше измръзналото й тяло.
Малко по малко Адем започна да я опипва, къде на шега, къде наистина. Не след дълго дъждът временно спря и те се възползваха от това. Любов ли е това? То думата любов в истинския смисъл значи обич, но те се познаваха само от половин час, въпреки, че плътно бяха залепили телата си едно в друго.
Адем продължи с Роза по пътя, където го водеше тя. Бяха прегърнати, защото дъждът продължаваше да вали. Наближиха селото и след малко навлязоха в него. Адем си махна ръката от тялото на Роза и сега започна да става интересно. Както се движеха, те постоянно се бутаха като пияни. Така те пристигнаха до къщата на Роза. Мария, свекървата на Роза, в този момент беше на двора и като видя Роза, се зарадва.
– Ох, дъще, добре че си дойде. Много ли си мокра? Влизай бързо да се преоблечеш. А този човек кой е? – погледна тя към Адем.
– Той е трудовак. Пази ме с наметалото да не се мокря, но пак съм си мокра.
– Ами покани го, покани го да влезе, да се подсуши, ще хапне, пък ако стане много късно може и да остане да спи тук. Та нали и ти имаш войник, и той може да закъса някъде. Заповядай, момче! Влез, ела при нас – обърна се Мария към Адем.
Гостът влезе малко срамежливо, но се настани удобно. До него седна Марко и започнаха да разговарят. Така увлечени в приказки и почерпка, не усетиха кога се стъмни. Адем трябваше да остане да спи тук. Настаниха го да спи при останалите момчета. Това настрои момчетата срещу Адем и Роза. Те започнаха да подозират, че между тях има нещо, а и тези погледи, които си прехвърляха, ясно показваха всичко.
Започнаха да си правят планове как да се доберат до плътта на Роза в следващите дни. Откъде накъде някакъв си трудовак ще флиртува с нея, съпругата на брат им? Като ще има нещо, поне да са те!
Няколко дена по-късно челядта на Марко и Мария бяха на работа край реката. Там имаха къща и се подслоняваха, когато времето им позволяваше работа, а по някой път и преспиваха там. Но това се случваше много рядко. Само когато времето им пречеше да се приберат до селото. То така е почти във всички семейства. Всеки си има някакъв подслон там, където има земи за обработване…
Остана още малко за довършване на започнатата работа – копаене на царевицата. Тогава Марко, Мария, Стефан и Петър заминаха на друга нива и там да довършат работата. Край реката останаха Стоян, Спас и Роза. Те копаеха и бързаха, защото облаците над тях ставаха все по-тъмни. Накрая успяха. Тъкмо удариха и последната копка и капнаха първите едри капки дъжд. Това предвещаваше силна буря. Грабнаха мотиките и бегом стигнаха до къщата. Влязоха и в следващата секунда една мълния се сейна в близост до вратата. Може би тая секунда време щеше да е фатална за някои, но Господ си знае работата… Той пази тези, които са му необходими. Двамата мъже се опомниха бързо, а Роза се беше сгушила в ъгъла и само се молеше на Бога да я пази да не й се случи нещо лошо. Да, но лошото беше започнало още преди няколко дена. Бог не обича изневерите.
Двамата братя се приближиха към Роза да я успокояват и започнаха да се надпреварват кой да я опипва повече. Така те я разсъблякоха гола. До този момент тя само се дърпаше, но като разбра, че няма шега, започна да крещи, да размахва ръце и да ги бие кого къде се случи. Накрая се изплъзна от захватите им и клекна в ъгъла, като обхвана с ръце краката си. Съблякоха се и те. Сега спорът беше между тях – кой да бъде първи. Роза надигна глава и като ги видя, започна с още по-голяма сила да крещи:
– Какво правите!? Не ви ли е срам, та аз съм на вашия брат жената! Какво ще каже той, като научи? Пуснете ме, пуснете ме, не може така!
– О-о-о – те вече я бяха разпънали.
По-нататък всичко вече беше безсмислено.- Играта свърши. Роза стана опетнена, омаскарена, омерзена и то от братята на нейния съпруг, от тези, които трябваше да я пазят. Роза се изправи и започна да се облича. Хълцайки в ъгъла, тя не можеше и не смееше да ги погледне.
Вече се сдрачаваше, когато Роза си тръгна. Искаше да бърза, но все не успяваше и мислите й я връщаха към онзи тъжен епизод от нейния живот. Тези дни бе подложена на нещо, което никога не би си и помисляла, че може да й се случи. Движеше се по инерция. Не усети кога отмина водопада, кога отмина край гробищата и навлезе в селото. Беше се стъмнило, а от очите й бликаха сълзи през цялото време. Спря се за малко, избърса сълзите си и се опита да изглежда по-весела, все пак след малко щеше да се яви пред свекър си и свекървата, деверите… Трябваше поне външно да не личи тревогата й. Роза беше свенлива, имаше голяма доброта в нея. Точно тази доброта в характера й я доведе до това положение. Когато влезе вкъщи, всичко беше готово за вечеря. Чакаха само нея.
– Хайде, снахо, много се забави.
– Аз, каквато съм си забравана, взех че си забравих мотиката в къщата, та се връщах чак от водопада. А бе малко в главата – дълго в краката.
Всички те се изсмяха на тези думи, а двамата герои както се смееха, си отдъхнаха, че поне засега не ги издаде. А Роза, доволна, че й повярваха, запретна ръкави и започна да разлива боба от гърнето в калените паници.
Насядаха всички и тъкмо започнаха да вечерят и отвън се чу вик:
– Марко, Марко!
Като чу името си, Марко остави лъжицата и излезе.
– Кой вика?
– Ела за малко да те питаме нещо.
Марко тръгна, но в голямата тъмница не можа да познае кой го вика. В този момент някой нахлузи един чувал върху главата му, като обхвана и ръцете, а друг веднага го върза с едно въже и го изведоха от двора. Качиха го на един кон и поеха в неизвестна за него посока. След около половин час спряха и го наобиколиха.
– Сега живота ти е в твоите уста! Ако кажеш къде са жълтиците и ни ги дадеш доброволно, ще живееш докато Бог те прибере, а ако откажеш, ще живееш докато ние кажем.
– Какво правите бе, хора? Та аз нищо нямам. Бях намерил няколко жълтички, но нали купувах имоти, къща правих, та те свършиха… Имам пет сина и една дъщеря и за тях трябваше да купувам имоти. Това е, свършиха. Сега нищо нямам. Откъде да ги взема?
– Лъжеш! До един час ако не кажеш къде си скрил жълтиците, ще ти отрежем главата! Помисли си.
– Аз ви казах… Нищо нямам.
Въпреки, че е лято и през деня е горещо, през нощта захладнява много. Те събраха дърва от гората и накладоха огън. Извадиха от дисагите един синджир и го нагряха до зачервяване. Свалиха чувала от главата му и го допряха до врата му. Марко изрева от болка. Може би не съобразиха с огъването на синджира и при жигосването докоснаха и сенната му артерия. От нея бликна буйна кръв, а Марко припадна от болката. Кръвта продължаваше да шурти, а те не можеха да я спрат. След около час Марко издъхна в ръцете им. Разбойниците не спечелиха нищо, но се постараха да скрият следите. Те не се знаят и до днес.
Вкъщи цяла нощ чакаха Марко да се върне, но уви. Всичко им минаваше през главите, но нищо не знаеха. Той излезе и нищо не каза.
Минаха няколко дена, а от Марко – ни вест, ни кост. Не знаеха жив ли е, или не. Децата му продължаваха да работят нивите, но всеки гледаше другия да свърши тази работа. С тях работеше и Роза, въпреки че сутрин оставаше до по-късно да сготви обяда. Така една сутрин й прилоша и усети, че в нея нещо шава. Ами сега!
Боже, какво става с мен? Нима съм бременна! Ако е така, как ще се оправдая пред мъжа ми? От кога е? Кой го направи? Боже, никога добро да не види! Та мъжа ми не съм го виждала 8-9 месеца и изведнъж – бременна! Боже, за мене няма живот, няма и прошка. Мъжът ми ще ме изгони, като разбере това. Кого да обвиня? Дали да не са неговите братя? Или може би онзи трудовак? Нахален, долен, мръсен турчин! Какво да правя сега? Ще се опитам да обвиня онзи, трудовака, ако се хване за това, най-добре ще е да му пристана и да замина с него. Повече няма да си идвам насам. А ако не стане така, както го мисля, тогава нищо друго не ми остава, освен да обвиня братята му, а той горкият Драган ще ме изгони веднага ище се сбият с братята си. За мене ще остане да си сложа край на живота. О-о-о, не , това е голям Божи грях. А нима е по-малък грях да изневеря на мъжа си и да зачена от друг мъж? Боже, каква каша забърках… Боже, помогни ми!
В главата на Роза се въртяха все такива грозни мисли, мисли изпълнени с надежда, но и с песимизъм, мисли, които нямаха добър край, мисли, които при всички случаи я водеха към гибел. А това беше почти неизбежно. Този грях винаги води до друг, много по-голям грях, грях който води към Ада.
Няколко дена тя се бори с тези мисли и накрая можа да получи малко успокоение. Предния ден духаше силен вятър и имаше опасност той да е разбутал сеното, което Роза събира.
– Розе, я иди да видиш дали не е паднало сеното от силния вятър. Ти си по-млада!
– Добре, мале, ще отида.
Тя веднага се сети, че така ще има възможност да се срещне и говори с Адем. Сутринта рано тя взе торбичката и тръгна според указанията. Наближи трудоваците и започна да се заглежда във всеки един от тях, а те закачливо й подсвиркваха. Така стигна и до Адем. Той я позна и се спря, за да я види. Роза се огледа встрани и като видя, че там не можеше да говори по този въпрос, му предложи да отидат малко настрана. Когато Роза разбра, че вече нямаше кой да ги чуе, започна да говори:
– Какво направи с мен? Бременна съм! Как можа да го направиш? Сега какво ще правим? Остава да ме заведеш у вас за жена и никога повече да не се връщам тук.
Като чу тези думи, Адем облещи очи.
– Какво!? Ти луда ли си? Та аз съм женен, имам и две деца. Какво ще ги правя тях!
Това беше нов, още по-голям удар за Роза. В този момент тя се чувстваше, като че от всички страни я биеха с чук! Имаше усещането, че главата й ще се спука, сърцето й няма да издържи.
– А като знаеш, че е така, защо направи това с мен? Сега ще ме вземеш! Отивам при командира ви и ще му разкажа всичко!
– Ако отидеш, аз те убивам!
– Убий ме, но отивам! – и тръгна напосоки, без да знае накъде.
Адем се огледа изплашен и като видя, че са на закрито място, се затича към нея, хвана я, хвърли я на земята, отново се огледа, застъпи я с коляно, изви й главата назад, извади ножа си и започна да я коли така, както само яре се коли. Роза се опита да вика, но той я бе хванал през устата и тя не можеше да издаде никакъв звук, докато започна да хърка, задавена от собствената си кръв. Адем я закла така, както само турчин може да го направи. Изчака, докато Роза предаде Богу душа, изтри ножа в тревата и отиде съвсем спокоен да работи.
…
Информацията за смъртта на Роза пристигна до роднините й и те още същия ден впрегнахха воловете и тръгнаха да приберат тялото на убитата Роза. С колата беше баща й и едно негово внуче. Погребаха Роза млада и зелена. Заради нейната доброта.
Адем бе уличен в убийството, но това не можа да се докаже и той остана на свобода, а братята насилници останаха цял живот без поколение…