Петър Пунчев

Петър Пунчев – човекът – радио

“Аз съм радиочовек. Когато направихме това радиопредприятие, моята първа и единствена цел беше да направим най – доброто радио в света. Винаги съм гледал на хората, с които го правя, като на съотборници, като на семейство.”

Петър Пунчев – един характерен представител на зодия Близнаци на 61. Щастливо женен, с две прекрасни дъщери. Всестранно развита личност. Всичко, до което Пунчевсе докосне, е обречено на успех. Създаденото от него Първо частно радио ФМ+ наскоро имаше 25 годишен юбилей. През 2017 година Пунчев издава втората си книга «Вие сте тук», публикувана от ИК «Захарий Стоянов». «Вие сте тук» вече имаше своите представяния във Враца, Кубрат, Разград, Русе, Исперих, Добрич и София. По време на премиерата на «Вие сте тук» в Кубрат Петър Пунчев отговори на няколко въпроса за КБП.

В какъв момент от живота си вие се обърнахте към карикатурата? Тя с какво ви вълнува? Имате ли организирани изложби и спечелени награди?

Не, нямам организирани изложби и спечелени награди, всичко, което съм имал, съм го изгубил. В книгата има няколко карикатури, които съм запазил по – скоро случайно. Те са от последния ми творчески период, който приключи буквално в деня на моята сватба. В деня, в който се ожених, престанах да рисувам карикатури.

Рисувам от дете, винаги съм обичал да рисувам. Естествено, копирах вестник „Стършел“, хората с големите носовеи не знам защо това ми се виждаше смешно. Имаше друг, следващ период, в който се опитах да направя нещо различно. Започнах да рисувам графично и явно имах някаква основа, защото започнах да рисувам доста сложно – с перо, с едни такива болезнени детайли. Част от тези карикатури, които са с претенцията да са нещо повече от карикатури, са запазени и са публикувани в книгата. А и това винаги ме е вълнувало.

През целия период на моето студентство може да се каже, че печелех едни добри пари със халтура. Когато учех в Московския Държавен Университет „Михаил Ломоносов“ стипендията, която ми дадоха, не достигаше и първото решение беше да предлагам услугите си като илюстратор в българския вестник в Москва – вестник „Дружба“, да рисувам илюстрации към разни фейлетони – не особено талантливо нарисуваните хора с големи носове. И така се започна – оттук три рубли, оттам – пет, три, дванайсет, седем. Всичко това започна съвсем любителско, но в интерес на истината по – късно имах публикации и в централния печат. Върха на илюстраторските ми изяви беше в списание „Отечество“, което по – старото поколение може би си спомня – първото истински красиво, цветно, богато илюстрирано и много умно списание „Отечество“. Там имах няколко публикации и точно с това свързвам последната си велика публикация във великото списание „Отечество“ – че отивах на среща с жена си. С Вероника сме женени от трийсет години, но това е тема за съвсем нова, трета книга.

Какво от характера си отдавате на своята зодия – „Близнаци“? Обикновено за Близнаците казват – единия ходи из облаците, а другия стои здраво стъпил на земята. Творческата нагласа на един човек зависи ли от зодията му?

Това, между другото, е изключително вярно! Аз не съм религиозен, не съм силно вярващ, даже може би изобщо не съм вярващ. По – скоро си задавам въпроси за Вселената и как някои неща се получават извън нашата воля. В замяна на това съм суеверен. Разсъждавал съм по тези теми и по въпроса в частност за зодиите. В известна степен вярвам във зодиите, но в края на краищата средата и твоите собствени мечти, желания, сънища, блянове, образованието, семейната среда – те определят твоето развитие. Смятам, че Близнаците са точно това, което вие описахте – те могат да изглеждат много вятърничави и същевременно да бъдат изключително задълбочени; и всичко това се съчетава в един характер. Близнаците обичат шаренията, промените, пътуванията. Няма човек, който по – добре да отговаря на току – що казаното от мене самия.

Вярвам също така, че зодиите са до време. След тридесетата година започва да влияе асцедента, който е много важен. Но е факт, че човек се превръща в това, към което асцедента го тласка. Творческата нагласа обаче не зависи от това; тя зависи от някакво вътрешно недоволство, от това, което виждаш и от вярата, че ти можеш да направиш нещо по – добро.

При какви обстоятелства се запознахте с повечето известни личности, за които пишете в книгата си – със Стинг, с Мая Плисецкая, с МистерСенко, с принц Чарлс?

Срещата ми със Стинг беше интересна. Очакваше се страхотен дъжд да падне на концерта му, който трая близо три часа. Имаше сто биса. В момента, в който Стинг и групата му се сбогуваха с публиката и изключиха апаратурата, рукна проливен дъжд. Стана страшно наводнение. Дотогава природата ни пожали.

Нямахме интервю, защото от самата снимка, включена в книгата, личи, че ние говорим за съвсем други неща. Изобщо не говорихме за музика.

Аз бях смаян, защото дни преди срещата ни си бях закупил и прочел книгата на Стинг. И досега съм във възхита от това какъв дълбок ум има Стинг. Затова съм нарекъл главата, отнасяща се за Стинг, в книгата си „Писателят, който пее“ ; със Стинг ние говорихме за неговата книга.

Аз съм радиочовек. Когато направихме това радиопредприятие, моята първа и единствена цел беше да направим най – доброто радио в света. Винаги съм гледал на хората, с които го правя, като на съотборници, като на семейство. Скоро се навършват 25 години от създаването на радио ФМ +. Продадох радиото преди десет години, вече нямам никаква роля там. Но в ФМ + още има хора, които работят там от създаването му и с тях се виждаме много често. С тях съм близък, чувствам ги по – близки от едно семейство. Срещам се с тях като с хора, с които сме направили едно велико дело. Всеки е поел пътя си нанякъде, но великото дело си съществува.

Принц Чарлс е основател и патрон на Организацията за достоен бизнес. Такава беше и самата награда – за достоен бизнес, за бизнес етика и лоялна конкуренция. На 16. 03. 2003 година в България НКВ принц Чарлс ми връчи Сертификат за бизнес етика. Смятам този сертификат за едно от най – големите си постижения. Този сертификат според мене олицетворява точно това – че всеки от нас трябва да служи на великите идеи и да се опитва да ги реализира. Радио ФМ+ като първата частна свободна електронна медия беше точно това – една велика реализирана идея.

Срещата с принц Чарлз беше един вълнуващ момент най – вече заради признанието, което получих тогава.

В съзнанието на българина обикновено сработва следната схема – той/тя се появяват по телевизията и в радиоефир, значи са успели хора. Вие считате ли се за успял и кои са вашите най – големи успехи?

Ами да, считам се за успял. Моят най – голям успех е семейството. Медиите много често ми задават въпроси за семейството ми. Имам две дъщери – едната е на 29, а другата – на 17, да са ми живи и здрави. Видели са свят, щастливи са, говорят по четири – пет езика, но са изключително скромни, трудолюбиви, нормални и отговорни деца. Чудесно семейство сме. Другия ми успех са приятелите. Аз съм лоялен човек, държа на лоялността, нямам впечатления да съм предал някого и да съм навредил съзнателно на някого. Не съм религиозен, но се старая да се придържам към тези десет Божии заповеди. Най – голямото ми постижение всъщност е това, че създадох първата частна медия в България. Това беше моя голяма мечта, тя се сбъдна и за мене това е уникално. Успях и в други медийни поприща, включително в основаването на медийна компания в Сърбия.

Смятам, че имам някои пропуснати шансове. „Вие сте тук “ беше едно от нещата, които исках много да направя. Това е нещо, което искам да оставя на децата си и на поколенията. Нямаше какво повече да чакам с реализацията на тази книга – седнах и се залових за работа. Първия работен файл по втората ми книга го затворих на 06. 03. На 06. 06. 2017 година книгата беше готова. Тоест, оформлението на книгата, създаването на съдържанието де факто ми отне три месеца. Книгата всъщност е написана на един дъх.

Книгата ми е разказвателна и получих много положителни реакции за съдържанието и тематиката. „Произведението се чете много бързо и много лесно, съжаляваме, че книгата свърши“, са ми казвали хора, които са я чели. Или пък „Защо някъде си го претупал, бе, човек, ние тъкмо заживяваме с разказваната история и ти я завършваш.“ Оформих повествованието така, за да не досадя на читателите. Жив и здрав да съм, може да напиша и трета книга.

А поезия пишете ли? Кои литературни жанрове ви увличат да грабнете перото?

Вече не пиша поезия, преди пишех. Имам умерено влечение към поезията. Аз не съм голям познавач на жанровете, защото не съм учил литература във всичките и подробности. Когато написах „Вие сте тук“, Иван Гранитски, издателят ми, каза „Какъв жанр е това, не мога да го определя!“ Стила ми в книгата е уникален, аз това чувствах и това написах, построих я по свой начин. Получих и много различни реакции относно постройката на книгата.

Какво у хората, които видяхте в различните страни, посетени от вас, ви впечатли? С какво се различава мисленето им от това на българите?

Аз мисля, че хората не се различават изобщо един от друг. България през 1968 година – една малка, симпатична страна. Аз съм пети клас тогава. Качват ме на един самолет със сестра ми и първото място, където кацаме, е Атина; аз съм на дванайсет, сестра ми – на четиринайсет. Придружаваше ни колега на родителите ни и там ни почерпиха с пресен портокалов сок.

Е, хора, няма такова нещо. Идвайки от страна, в която се пие боза и пиеш портокалов сок после. При кацането в Дамаск – кацнахме на 14. 07 , когато имаше национален празник – самолета се отвори и аз, слизайки, все едно си пъхнах главата в пещта за хляб.

Влизаш в съвсем различен свят. Ставаш на другия ден, поглеждаш през прозореца – ходжата пее, има пясъци, палми; това е съвършено друг свят. И тогава разбрах – няма разлика; религии, култури, те нямат значение. Хората са едни и същи, искат едно и също: искат вода, хляб, мир, приятелство, потупване по рамото, да ги похвалят, да се почерпят. Нищо друго не се иска. И това прави живота изключително прост. Да, има някои различия, но те се преодоляват, когато има добро желание и когато има доверие. Но у българина тая съмнителност, тая мнителност, че някой все иска да те прецака не е хубава черта и пречи много на нашия живот. Но когато се абстрахираш от тези подробности, става ясно, че между българите и другите народи няма разлика.

Пожелайте нещо на своите читатели и почитатели!

На читателите си мога да кажа това – много ми се иска да харесат книгата ми, макар че това може и да не се случи. „Вие сте тук“ е направена с много ирония и всичко написано в нея е истина, всеки един ред. Книгата е направена с много любов и описва мене самия – не е създадена нито с финансова цел, нито гоня слава. Това е една максимално искрена книга, в която сепостарах да изляза извън рамките на своите собствени емоции. Иска ми се в главата за българската история, в частта с пътеписите хората да намерят универсални неща – неща, които и тях ги вълнуват, да разпознаят себе си в преживяванията ми. Защото, описвайки себе си в моите собствени преживявания, аз не съм се затворил в собственото си аз; тук по – значителни са споменатите в книгата ми личности, държави и култури. Мисля, че в сюжетната линия на книгата ми може да се усети дори как съм съзрявал. Дори през въпросите, които задавам като наперен, самовлюбен журналист, се усеща някакво съзряване. Бил съм двайсет и една – две годишен, чел съм някакви книжки, имитирал съм нещо. А след това, вече на трийсет и осем, разсъждаваш със собствената си глава и действаш по друг начин. И сега вече – логическия скок, когато съм на шейсет и една, пиша по трети начин, което е съвсем обичайна част от моето развитие.