Между 56-та и 90-те.

1962-ра година и стихосбирката на Любомир Левчев „Позиция”.

По стъпките на една творческа генеалогия.

Автентичен модернизъм и соцреализъм *

Пламен Пенев

 

 

1/.

/Предисловие с днешна дата. Краят на разказа/

През фокуса на един обширен културологично-исторически контекст, виждащ идейно-естетическото като духовно-етичен субстрат и хуманистично-човешки маркер в историческото му емпирично битие, настоящият текст има свое действително намерение да назове някои основни поетологични и творчески черти от силуета на Л. Левчев, така както той обективно идва с достойнствата си на големия талант, носещ иманентно интелигентите си рефлексии и чувствителност към модерната природа на поетичното. Нямаме за цел да изговаряме пристрастно и едностранчиво идеологическите и всякакви други уклони в човешкия и артистичен профил на поета, посочвайки ги като „слабост” и други производни на моралните категории и разбиране за спорната личност. Тук единствено стъпваме върху художествените измерения, върху приносните страни, маркиращи човешкото и творческото у Л. Левчев, имащи отношение към модерността въобще и към идейно-естетическото развитие в процесуалната му същност, където в контекста и според действителните интереси на изложението, стихотворно-текстологичната страна е подчинена и частна на другата, идейна и литературно-културологична, с придружаващите социопсихологически измерения в творческото разгръщане и състояване на поетовия свят.

Също е наложително следното отклонение, встъпително за тези редове и първоначално осветяващо същностни нюанси към екзистенциално-етичните, ценностни и естетически страни, от които се интересува този текст: „Драги, Любо… Това писмо не е отправено към един председател на Националния съвет на Отечествения фронт и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. А към един поет, с когото ме свързват дълго годишни спомени… Вярвам, че в редки моменти на внезапна трезвеност, си спомняш нещо от времето, когато бяхме заедно… Това беше времето, когато ти беше далеч от дяволската стълба на Христо Смирненски… Не зная какви са били личните ти мотиви, за да се откажеш от дървото на поета и да се прехвърлиш върху стълбата на кариерата… И сега вече стигам до сърцето на твоя конфликт и на нашия конфликт. Въпросът е за вярата… Един поет може да вярва в едно или друго… да обича или да мрази… Един поет има правото да бъде всичко с изключение на едно – няма правото да не бъде поет!… Беше време, когато ти наистина вярваше… Къде отиде всичко това?… Може би ти просто като всички други систематично и трудолюбиво си разигравал играта на думи и званието на „поет” да е било само най-ниското стъпало на блестящата ти кариера… Не, това не вярвам…”.* И поради много, още неизброими съображения, позовавайки се на приятелските слова на Г. Марков до Л. Левчев, смеем да вярваме повече в думите на устоелия своите идеи всецяло, с цената на личната си участ и живот, отколкото на талантливия голям поет, трагично колаборирал с властта в широкия екзистенциално-философски смисъл на думата с избродените до край дебри на идейно-етично издигане и сриване като едно цяло, станал висш партиен функционер, преминал преображения, метаморфози, невъобразими катарзиси и търсения-намирания на битийния и духовен център за себе си и за лирическия си Аз включително. След което, останал в твърдението, че е съхранен ценностно и етично, и има своята ос на себеполагане в късните свои години (от „Небесен срив” нататък). И уточняваме, вероятно е налична, като Феникс из пепелищата се е възродила, както същата тази вяра, за която говори Г. Марков, навярно също се е възвърнала като духовна животворяща субстанция. Но дори да я има, тя вече е „облечена” в особената генетически видоизменена структура на една накъсана, видоизменена природа на човешкото/творческо. Която, за да е въобще способна да просъществува с натрупванията на компромиси, наслоения на морални и естетически отстъпления от началата си, трябва психотерапевтично да „огради”, да изтика в ъглите на паметта и емоционалния свят множествата дела на човека „от дяволската стълба на Христо Смирненски” (Г. Марков). И по този начин само да постигне някакво имитативно, макар и антиприродно (уродливо) спрямо своя истински произход, безконфликтно подобие и спомен от онази жива, истинска личност, за да са възможни така сънят и ампутираната, но все някаква съвест, памет, съзнание, за която памет приятелят Марков твърди, че е и силата, и вътрешната драма на поета, (една от сюжетните линии на драмата). Като процесите на избор също така са конкретна творческа участ и въобще изначално поколенческо изпитание от етично-екзистенциален порядък. В крайна сметка всичко това е хронопис как измяната към приятелството е предателство към себе си и към изначалните начала на дарованието въобще, което неизбежно прераства в предателство към „храма на изкуството”, стъпило първоначално върху сомнамбулната вътрешна подмяна на фокусирания, верен и правдив поглед, поддал се на тази „дяволска стълба”. Повярвал и останал в плен на умножаващи илюзиите кошмарни небесни огледала от собствения свят и поглед, повярвал в тяхната единственост, изгубил своята лична „нишка на Ариадна”, привързваща го към проходите за душата му и към сърцето на неговия произход, това е път на идване, следване и на отиване, и така „хронописът” е също разказ за изгубването у себе си, за намирането и тънките траектории на спасението.

По напълно припокриващ се взаимно начин, изпълнен с чиста вътрешна горчивина и неприкрито уважение към таланта, говори и Р. Ликова, както и Г. Марков, очертаваща противоречието и драмата на поетичното дарование, вътрешната красота на образите и на езика, които то поражда и носи. Съждения, които проследяват следващите (и „късни”) периоди от конфликта, за който пише Г. Марков, стъпки извървени и оразмерени от стойностните формално-изказни пробиви, до разфокусираните, излинели и отдалечени сърца на автентичното вдъхновение и вяра въобще : „…Преодоляването на елементарната контрапунктност в полза на една усложнена художествена система, за която са характерни неочакваността, дисонансът, елементите на гротеска, на ирония и самоирония, съжителството на пряк лиричен изказ с метафорична многозначност на образа, говорят за широко усвояване на съвременния художествен опит на постмодернизма… за едновременното съществуване на човешкото „аз” на няколко емоционални и естетически нива… Неведнъж съм изтъквала тази способност на Левчев – умението му да съчетава прозаичната ситуация или детайл с романтичното извисяване и обобщаване на образа (за стихосб. „Отвъд”, бел. моя, Пл. П.)… Невъзможността да се преодолее миналото в личния свят на поета е потърсила начин да се превърне в героична аура, в поза на устояване и вярност към себе си: „Другите” – те са предатели, сменили своя бог, „и само аз при себе си останах” – твърди лирическият субект на стихотворението „Аз, който не избягах от Помпей”. При кого от себе си, от своите „аз” – бихме попитали поета – при поета, който имаше вътрешна мащабност, но не устоя на своя първоначален търсещ и протестиращ патос, при автора на първите поеми или стихотворения като „Плач за разрязаните крачоли” или при другото лице на поета, което се свързва с противоположни духовни и обществено-политически представи?

            Л. Левчев е талантлив поет, това съм твърдяла винаги, поет, който познава тревогата, неспокойствието, полета, вътрешният сблъсък, миговете на самопреодоляване. Тук рамката е същата – устояване срещу стихиите, извеждане на личната драма до космичното, чувство за вътрешна съпротива и устояване – дори и романтично-титаничната поза е същата – само смисълът е обезсмислен, само конкретният повод и съдържание са несъответстващи на жеста.

            Поетът прави алюзии за мълчанието, мъчи се да отъждестви своето „мълчание” с това на Иван Радоев. Само че Ив. Радоев бе принуден да мълчи при комунистическия тоталитаризъм, а Левчев играе ролята на жертва на демократичните промени. Умело талантливият поет използва нашите болки и душевни състояния, познати от миналото – чувството за безвремие, безветрие, болката от безверието, борбата за вътрешно устояване – пренасяйки ги при друга действителност, при други идейно-политически устои. Резултатът е несъизмеримост, крещящо разминаване с действителността… Не искам да завърша… с идейната безпътица на поета. Някога воювах за този поет, защитавах правото му да протяга ръце към звездите („Звездите са мои”, 1956, бел. – моя, Пл. П.). После, когато неговите фалшиви истини започнаха да бият по лицето, продължих да вярвам в таланта му, може би точно поради съзнанието за един талант, поел в решителен исторически момент по неверни пътища. Дано историята запази най-хубавото от неговата поезия като свидетелство за смелите художествени търсения на времето.” (Ликова 1998: 390, 392, 397, 401).

 

Впрочем, този образ на „видоизменената личност” е силует въобще на родния интелектуален типаж от модерните времена (включително, особено от соцреалистичните и равносилно след това), следващ меркантилно-конформистки личното егоцентрично добруване, стъпило върху преусложненото и преформулирано грешно поле на обществено-националното/антинационално. Тук са и корените на антиисторизма, на безродническото (като типологични модели в родната съвременна културна и литературна действителност), а също така и на етичния релативизъм, изведен до житейска практика и идейно-философска концепция за живот и творчески път. Която концепция от новите времена на културната ни история за съжаление има своите „достойни” продължения от 90-те нататък поради явната единосъщност на епоха и ценностна основа, съставяща и мотивираща състояването й днес. В този смисъл Л. Левчев е разбираем и през литературните/лирически свои жестове (дълбоко законспирирани психологически и отиграни осъзнато/подсъзнателно многопластови), тясно естетически знаци на прочитите си, и едновременно е съотносим в обширните контексти на културологичните маркери и рецепции от едновременно два подпериода в българската модерност, – този на „соцреализма” и на т. нар. „посттоталитарен” период от след „89-та”. Той, бидейки толкова „плодотворен”, има своите множество продължения в единния обществено-исторически и литературен ред и на двата привидно антагонистични подпериода от единната в същността си съвременна конформистко-меркантилна действителност, като по този начин е категоричен знак и за техния изначален единосъщен произход, имащ своята първооснова – според думите на Г. Марков – в образа на онази „дяволска стълба” на Смирненски.

/…/.

 

 

2/.

Л. Левчев е това удивително съсредоточие между тънката, модерна сетивност, облечена в дълбоко лирическо назоваване и интелектуализирана, образно богата метафора. И всичко това, поместено в рамката с окончателните си идейни основания на автоцензурното, противоречиво и единно с цялата богата художествена своя основа, обърната към „обслужването”, съществуващо заради нещото външно, анти/псевдохудожествено, което в случая е доминиращият соцреалистичен канон на нормативната естетика, мотивирано и първопораждащо от личния конформистки подтик на творческия и човешки силует. Впоследствие – и с вътревидово, естетическо съдържание и с кръстопътното си място – поезията му е „приносна” с този обърнат знак и за постмодерните експерименти от 90-те нататък, идващи в същността си с точно тези два съставящите ги елемента – на талантливата, идейно-креативна творческа основа и на коленопреклонното съобразяване, ситуиране на артистичния силует, обърнат не към традицията и надвременните й времепространства, а към статуквото на настоящето, към вулгарните социолигични и антихудожествени съображения в идеологичен и политологичен смисъл от 89-та нататък.

Накратко, в идейно-художествен смисъл, поетическата съставеност у Л. Левчев е странна симбиоза и съсредоточие на тънко интелигентно, префинизирано в интелектуално-сетивната си идейна маркираност, образно-творческо начало, типично за авангардните експерименти и за класически модерното лирическо съзнание от втората половина на европейския ХХ век, (унаследили и продължили търсенията на модернизма от първата му половина). Съчетано неотделимо, освен с тези автентични мотиви на сътворяването, и с маркерите на „идеологическото” , които са втора основополагаща смислопораждаща опорна точка на стихотворна творческа тъкан. Като „съдружието” между двете поражда странния антихудожествен соцреалистичен мутант, окръглящ поетическата му същност. Тя, по този видоизменен начин, се състоява не върху основата на автентичната художествена линия в родната лирическа традиция, определяща естетиката и образно-метафоричните си изказни конструкти от хуманистичния „разказ-хроника” и от художествено-познавателните измерения на човекознанието, обърнато към философско-историческия прочит на психологическите и духовни „битиета”, централни за човека, за смисъла на съществуванието му и на живота въобще, като високо достояние с космогоничен мащаб и характер. А стъпва върху принципите на предпоставено-вулгарно-идеологизираното и антиисторично виждане за света, мирозданието и времепространството. Като крайно продуктивната образна система, развита, триизмерно адекватна в художествен смисъл, е подчинена на „идеологическия фразеологизъм”. Тя обслужва и съществува единствено, дори и особено с богатия си идейно-психологичен и емоционално-чувствен пласт, за да защити идеологизираната, социологизирана, вулгарна култура на догмата, а не, за да пресъздаде и осмисли мирозданието, вглеждайки се в дълбоката и уникална животрептяща човешка природа. В този смисъл поетиката на Л. Левчев по своите външни формално-съдържателни измерители е съвременна и новаторска, както тръгва в своите първи книги (от дебютната 1956-та нататък), а в същността си е „антимодерна”, поради действителното идейно-философско ядро, обуславящо въобще образно-творческото в себе си, организирано единствено да защити „соцреалистичната догма”, макар и с „опосредстващите”, еволюирали средства на модерността. В такъв смисъл талантът, с оригиналните си образно-метафорични открития, съставящи обаянието на поетовия свят въобще, е в „практична”, профанна употреба на тази догма и пресичанията, допирните точки между модерни стилни достижения на стихово и мирогледно ниво са не заради „чистото изкуство” и пресъздаване на творческа природа, а за да „обслужат” външни, вулгарно-идеологични, социологични или изобщо злободневни щения на предалата се човешка същност, предала вярата си в „храма на изкуството” в името на преходни измерения, несводими към автентичните начала за художествен език и изкуство. Това е във висш смисъл и върхова форма в най-новата ни лирическа традиция цинична подмяна на автентичната линия в родната ни поезия. Като е отиграна стратегия, сработила на литературно-културно ниво както в епохата на Народната република, така и впоследствие, през привидно свободните нови времена след 89-та, конформистко-меркантилни, вулгарно-цинични, без остатък тотално дехуманизирани, на новата видоизменена и в началата си съща, премазваща не свобода, изравнено отричаща човека и изкуствата като негова дълбинна еманация и духовна волеизява на съкровената му същност. Антиестетическото, имитиращо и самозванческо, бидейки продуктивно, стъпва изключително на тези принципи. В този смисъл, показателна и категорично уязвяваща за „левчевия подход” е поетиката на Ив. Пейчев, който в същата 1962 година също има знакова и за себе си, и за родната лирическа традиция книга. Съпоставяйки двамата автори и книгите им, като символи на две противоположни творчески стратегии, разбираме доколко са антагонистично непримирими те, представящи, от една страна, истинската, а от друга имитативната лирическа линия. И дали е „идеологическа” (тази на соцреализма, интересуваща ни тук), или „естетическа”, догматичната конвенция, носейки иманентно в себе си рефлексиите на авторитарното, се изравнява в тези свои два варианта, и е еднакво антагонистична и деструктивно-враждебна за автентичната линия на литературното (лирическо) начало. И там, където се появи то (Пейчев, /в друг момент Далчев, Геров, Алипиев, Ив. Цанев, Б. Христов/), авторитарните вариации на конвенцията винаги се пресичат непримиримо с тези автентични свои начала и с представителите им. По тази линия на противопоставяне е и действителната, същностна „война”, знаково очертана между развойните и категориално-ценностните опозиции на автентично–конвенционално–догматично въобще.

Ето защо смеем да допускаме, че поетичната генеалогия у Левчев, така очертана, материализира с идването си, през двата периода – до и след 89-та – наличието на една нова линия в литературното ни битие, обвързана с антиавтентичното, антинационално и в същността си антихудожествено начало, бидейки обърната към обслужването на тази тотална подмяна, очертала се като крайно „продуктивна” поради посочените причини и в двата интересуващи ни периода. Затова, Левчев, освен че знаково и талантливо смесва „автентичното” с „имитативното”, той е събирателна за онова налично явление в родната ни литературна действителност на литература, правена заради идеологическата и друга антидействителност. Литература, организирана с цялата си образна и естетическа характерност към обслужване на това антиисторическо статукво. Която съответно и естествено така се явява непримирим подменящ контрапункт автентичната художествена летопис на националното духовно-литературно битие. След Левчев можем да считаме, че тази линия с нейните разновидности и разклонения в периодите от най-ново време неотклонно я имаме със завършения си модел, естетическа и идейна физиономичност, тя е очертана и проследима. Която линия е „литературно-културологичен” израз в същината си на отношенията власт/статукво – национална интелигенция (национален идейно-художествен процес). Тенденция, идваща да каже, че цинично-перверзното колабориране е пълнежа в онази рамка на „авторитаризмите”, че тя не е нищо друго от съдържателен маркер в авторитарните общества на не свободата от преди и след 89-та, подменящи еднакво и човешкото с деформациите му, и остракирали автентично художественото познание и слово в маргиналните сфери на културно-обществено битие, заместили го с имитациите, способни само те да обслужат статуквото им на тази тяхна не свобода и идеологически го „оправдаят”. И така – преди и след 89-та, като имаме изравнено това статукво на общества, обърнати към защита и подхранване на тази не свобода, за които човекът еднакво е пълнеж и периферия от „излишните” им сфери на етично-духовното, можем да твърдим, че тази литературно-поетична генеалогия е съответно представителна и за съвременното дехуманизирано битие. Също тя остава опозиция, ценностен оразмерител, както за праведното човешко и обществено битие, така и за протичащата втора, автентична линия в родното ни литературно битие, обърната единствено към тези правдиви, правилни природно-космични сфери, прочити и летопис на народностно съществувание. И струва ни се, че през очертаната опозитивно-категориална двойка минава и предстои да протича границата на истинското от измисленото, псевдолитературно развитие. През този наличен вече и непримирим контрапункт само и основно е възможна всяка литература и изкуство в настоящата действителност.

 

Различните литературно-исторически периоди и развойни състояния от новата ни традиция помнят появата и снемането на няколко основополагащи, кръстопътни творчески модели и тип художествено-провиденчески начала, акумулиращи идейно-духовна енергия, приемащи и унаследили, препрочитащи и пренареждащи художествено-изказните и мирогледни парадигми, видоизменени и семантично преумножени, пренасяни и така чертаещи идващото от тази традиция. От такъв порядък и мащаб, като сюблимни и единствени, емблематични събирателни на четириединството, съставено от минало–настояще–бъдеще и свръхвремие, са Ботев и Вазов, които са и с влиянията на разпростряна магично-провиденческа основа. В друг контекст, но със същото духовно-естетическо значение на натрупвани перспективни енергии и съдържание в следдеветосептемврийската реставрираща модернизмите ситуация е опозитивната етично-естетическа тройка – Л. Левчев–П. Алипиев–Ив. Цанев.

Има един знаменателен текст от Пламен Антов, посветен на поетичната художествено-творческа значимост и същност, съдържаща се в лириката на Ив. Цанев. Чиито идеи, като изговарят вътрешно поетологичните развойни страни, скрепяващи неговия свят, отразени в литературно-историческите контексти на пораждане и разгръщане от 60-те нататък, постулират кръстопътния му философско-естетически заряд и средищност спрямо предходници–съвременници–наследници, спрямо минало–настояще–бъдеще: „Ще започна с едно лично признание: колкото по-отблизо, в детайли, опознавам вътрешната логика на литературния саморазвой от втората половина на XX век, толкова по-мощно изпъква ролята на една централна фигура в него – тази на Иван Цанев; фигура средищна, фокусираща традиции и тенденции.

Ако си представим поетическият процес на века като някакъв пясъчен часовник, където миналото непрестанно се прелива в бъдеще, то най-тясното място на този часовник е тъкмо в поезията на Ив. Цанев. Там, в нея, се влива цялата предходна традиция, компресира се и се преработва; и оттук нататък, именно в този преработен и синтезиран вид, изтича напред, към бъдещето, за да бъде усвоена и доразгърната… В тази съвсем не голяма и немногословна поезия си дават среща почти всички определящи наследства в българската поезия – от първата половина на века, та до собственото й съвремие на 60-те години… В някакъв смисъл Иван Цанев е най-влиятелната фигура в българската поезия на XX век – именно чрез ролята си на трансформатор и медиатор на традиции. Тази средищна позиция гарантира едно двупосочно влияние – не само напред, към поезията от последните десетилетия на века, но и назад, по отношение на самите предходници…”* В този смисъл, според изследваческите интенции и защитени тези на автора, Ив. Цанев е онази събирателна на унаследени и преобразувани, умножени достижения на предходниците, без което е невъзможно и настоящето литературно/лирическо битие, и съответно през който минават всички сетнешни тенденции и жалони в развойния процес на художествения език въобще. Но така, или иначе двамата автори, Ив. Цанев и Л. Левчев (според същия принцип в сферите от развойно-приносна завършеност, по различен начин са причислими в това „препредаване”, щафетност и К. Павлов, Н. Кънчев, Биньо Иванов), в синхронно-категориален план, са и опозитивната приносна двойка, отворили и разгърнали двете й лица, и в диахронен – двата поддяла на единната авангардно-модерна идейно-художествена същност, видяна в нейната процесуалност. Затова можем да твърдим, че е идентично средищен, кръстопътен и Л. Левчев, но огледално и с обратен знак; че е единосъщно пренасящ литературната/лирическа „щафета и е със силни континуитетни поетически интуиции, през които минават „магистралните прави” на породени за пръв път и унаследени емоционално-психологически, естетически и етични дилеми, проекции на модерността в родния лирически контекст. И той, освен че отваря, до край „изиграва” и състоява през творчеството и житейския си избор, разгръща радикално амплитудата, като поетично развитие и съдба, – между художествено-образна пълноценност–етично-духовно сриване и краен релативизъм – с тези преходи на морално-духовното в средата на съвременната голяма история, изправили твореца и човека пред небивали катаклични и непримирими дилеми, трагични в изборите си и радикални в сетнешните си резултати и изходи за този артист и човек. Като доизричане на тезата у Пл. Антов за Ив. Цанев, поетичната и екзистенциална драма на Л. Левчев, освен, че е тази знакова и антагонистично-ценностна творческа „огледалност”, тя е емблематична и представителна за онази друга линия, синхронно състояла се, начената (спорадично в преддеветосептемврийските „леви” идейни изблици и естетически предизвестяващи взривове) и развита в соцреалистичните десетилетия, и по-нататък. Той се явява така впоследствие име-символ на втората, догматична, автоцензурна, цинично-колабористка линия, облечена в автентични и безкрайно талантливи, интелигентни образно-метафорични и поетически достижения от най-новата лирическа традиция, противоречив и единен едновременно. И така е представителен за сложната, нееднозначна, диреща и изгубваща се съвременна душа, разширена, ешелонирана в психологически и душевни пластове и нива, събираща и живееща едновременно взривените си и непримирени, но симултанно съсъществуваши части и разнотипни свой същности. Няма един отговор, една „истина”, единствена „правда”, няма само „добро” или само „зло” в съвременното поливалентно, преумножено с „лицата” си екзистенциално и философско-познавателно тотално относително битие, сънуващо самото себе си, (което в същността си е действителната идейно-модернистична рамка и на авторитарното общество с неговите нива на мултиплицирана не свобода и тоталност). И в най-сгъстения „мрак” е стаен смисълът, тлеещата промисъл на „светлината” и възвръщането. И в най-безспорната „светлина” има скепсис, вътрешно саморазрояване на съмнения и самопреодоляващи, саморазвиващи се екзистенциални траектории. „Ин–ян” са „присъстващите отсъствия”, „даващите” отговори с ненатрапеното „учено незнание”, с отворената „всезнаеща” с незнанието си провиденческа природа на човека и вселената в цялост. И поради това, не можем да съдим, не знаем /достатъчно/, не виждаме всичкото цяло, не ни е дадено („Друг” в други времена го прави). Не можем и да не категоризираме, това е заданието, единственото назначение и първоначална научна почтеност, върху която стъпва и заради която съществува научното познание. Ето защо има своето основание да се развие и завърши с изследователския си патос настоящият литературно-исторически етюд.

/…/.

 

 

3/.

А самото начало за младия поет и неговата литературно-приятелска общност тръгва още от дискусиите за „свободния стих”, за „интелектуална” или „емоционална” поезия (външно ефектни и вътрешно безперспективно предрешени в контекста на неизменно доминиращата над всичко идеологическа догма, – над обществени, човешки и културно-литературни отношения), авангардно-футуристичните рефлекси в „младите”. С типичния за епохата обновителен патос, имитативно провокиран от годините след Априлския пленум от 1956-та и от Ноемврийския пленум от 1961 г., с духа на временно „размразяване” и напразни надежди за „социализъм с човешко лице”, а конкретно в социокултурен и литературен смисъл, с породените от това временно раздвижване на обществено-политически пластове, последвалите външно ефектни и естетически безперспективни, от съвременна гледна точка, дискусии.

/…/.

Критическата рецепция от 1962-ра на стихосбирката „Позиция”, освен че в литературно-исторически смисъл е представителна за духа на времето като цяло, тя е събирателна и удивително прозорливо назоваваща, доловила още тогава, всичко онова характерно за поетическия стил и най-същностно за развитието въобще на Л. Левчев, осмислящо, дълбинно определящо тази творческа природа, – от дебютната книга „Звездите са мои” (1957) до късните стихотворни сборници като „Отвъд” (1994), „Небесен срив” (1996), „Утрешен хляб” (1998), – разпростряла се, ситуирана и сама обясняваща мирогледно-поетологически хранителната среда и контекст на соцреалистичната епоха и десетилетия, а също така и унаследени закономерности в обновително-реставриращите години на литературно битие от 90-те и нататък. Конкретно за книгите на Башев и Левчев, и от там за т. нар. „априлско поколение”, знаменателни са наблюденията на Здр. Петров, П. Данчев, А. Миланов, Ив. Пауновски, М. Николов от 61-63 година *, които още тогава поставят същинското ядро от проблеми в „младата поезия”, говорейки за вътрешните, най-съкровени творчески импулси, формиращи този поетически стил, имитиращ истинска емоционалност и подменящ автентичната художественост.

За окончателна точка на развитие – „идейната безпътица на поета” (Ликова 1998: 401) в „късния” Левчев, като краен етап в тази сложна и противоречива двуизмерност, която е определяща за неговата същност и развитие, а също и доминираща в цялостния дух на соцреалистичните десетилетия от 60-те нататък, говори Р. Ликова; – с вътрешното разбиране за „двойната позиция” и „творческата трагедия на поета”, „който иска да остане модерен и едновременно да прислужва на прости, нахални и самозабравили се господари” (Ликова 1998: 389). И в същото време да е съхранил дълбинното, многоизмерно структуриране на поетическия свят и „едновременното съществуване на човешкото „аз” на няколко емоционални и естетически нива” (Ликова 1998: 392). И при всичко това да съжителстват етичният компромис и естетическо отстъпление от личния творчески силует, подчинени на колаборирането с „властта” на идеологизираното културно-обществено статукво, които са едновременно и в невъзможен трагичен антагонизъм с осъзнатите и художествено продуктивни пресичания с авангардните достиженията и традиции в голямото общоевропейско и световно съвременно изкуство, белязано с „открити сетива за реалното и невидимото” (Ликова 1998: 385), с „една усложнена художествена система, за която са характерни неочакваността, дисонансът, елементите на гротеска, на ирония и самоирония, съжителството на пряк лиричен изказ с метафорична многозначност на образа…” (Ликова 1998: 390с.).

/…/.

Ако приемем, че в лицето на поезията от 50-те, като обобщен образ на антиисторичната и антихудожествена нормативна естетика, имаме едната проблемна страна на лирическото развитие от втората половина на века, а от 60-те нататък – разпознаваме постепенното реставриране на автентичната идейно-естетическа линия на българския модернизъм, – то можем да твърдим, че като завършен поетически „знак”, побрал в едно тези две линии от съвременния литературен живот, Л. Левчев е събирателна именно на всички тези „несъвместими” измерения от близкото минало и настояще. Творческият път на поета е съсредоточие на несъбираеми етични, мирогледни и художествени категории в едно, като на текстологично ниво протичат изключително интересни резултати, проявяващи единството на големия талант, подчинен и рамкиран от автоцензурното начало. А всичко това, от друга страна, са обективно протичащи у твореца и в съвременния човек художествено-творчески, документиращи в дълбочина налични процеси на ампутиране и гибелно отграничаване от неделимото цялостно изживяване на света, на човешката и природна даденост. Това поетично изкуство, вън от литературно-историческата си процесуалност, разбирано иманентно като документ на времето, е и непогрешима регистрация-свидетелство на изкривената, самоизгубена и търсеща/ненамерила се човешка природа днес, тук и сега.

В рамките на общия силует за постигнат в цялостното си развитие художествен език и на обсъждания стихотворен сборник са проследими нивата на идейно изгубване и трагично обездуховностяване в обективния лирически контекст на соцреализма. Изложението счита за съществени някои определящи черти в този процес, видени/изведени, през поетическото развитие на Л. Левчев и по-конкретно с една представителна извадка от него, чрез книгата му „Позиция” от 1962-ра година.

Проличават ясно тенденциите и категоричните творчески същностни характеристики още в тази „ранна” книга от 1962 г., и със своето творческо разгръщане в идейно-художествено отношение Левчев е събирателна на тези две тенденции, а така и знаково съсредоточие на двете литературно-исторически линии, драматично разделящи и определящи съдържателно въобще литературните процеси от втората половина на века (ХХ). От една страна имаме изключително интелигентно поетическо състояване – в идейно-естетически, емоционално-психологически и образно-творчески смисъл. Ето защо генеалогично това е недвусмислено продължение на автентичната родна литературна традиция от първата половина на века. Едновременно е и привидно парадоксалното съжителство тук, в окрупнения силует на поетичната същност, на също категоричното, знаково за поета, автоцензурно начало, което е втори пласт в поетичната структура и език, определящо го, извеждащо неговите идейни и формотворчески импулси, буквално състояващо стихотворния текст и сборник. Творческата рефлексия и лирическо битие, основополагащи за всяко талантливо образно и стихотворно откритие, постепенно са подменени от „политическата коректност” и от прикрития цинизъм на отиграния имитативен естетически жест, изведени впоследствие в онова идейно безпътие (Р. Ликова) и драма на поета (Г. Марков), проникнало и определящо дори на „генетично ниво” възможните тук времепространства и начала на поетическия свят.

/…/.

 

 

4/.

/Вместо заключение/

Със своите „две лица” тази поетическа генеалогия за съжаление се оказва еднакво продуктивна и за епохата на соцреализма, и за новите десетилетия след освобождаващата, повратна „89-та”. И то така, че обобщаващите наблюдения за „времето на жестоката нормализация” (Дойнов) и за „времето на жестоката профанация” (Сугарев), включително конкретно и за „поколението на 2010-те” с някои свои представителни тенденции и характеризиращи го имена от настоящето, – да са самоочевидно дообясняващи се с предхождащото ги явление на Левчев с представителното негово единство на модерно-авангарден стил и мирогледно-етична релативистична своя основа, които в крайна сметка се оказват последен развоен етап от този радикално-вулгарен, антиестетически и антимодерен в същността си творчески модел, непримиримо, завинаги противопоставящ се и синхронно протичащ, на автентичната художествена литературно-историческа линия до първата половина на 40-те и от 60-те нататък: „…в каква степен цялото това поколение, прописало през първите години на третото хилядолетие, е рожба на изчерпването на онова наистина необятно поле на свобода, в което връхлетя литературата ни след 1989 година. Тази свобода не изчезна, но изчезна радостта от това, че можеш да напишеш всичко, което поискаш – на която радост се крепеше големият литературен карнавал на 90-те… изчезна надеждата, че започваме отначало… че литературата е важна трибуна за изразяване на дълго потисканата автентичност на личността – и силово поле за нейните отношения с общностите и универсума. Скоро стана ясно, че тази надежда вече не се котира на културния пазар… че чаршията е завладяна от стари муцуни и непоносимо пошли кресльовци, а ценности се обменят само на някакви забутани и малотрайни, известни на малцина кьошета…” (Сугарев 2012: 10). Новата не свобода е настъпила, преди ознаменувана от тоталната идеологическа, всепобираща и всевиждаща догма, сега белязана от този приключен „литературен карнавал на 90-те” и усета, преноса на вяра и доверие, че „литературата е важна трибуна за изразяване на дълго подтисканата автентичност на личността”. Изчерпана е романтичната струя и вяра от 90-те в нещо извън битието на безхоризонтието, което безхоризонтие догматично и несвободно ограничава първо човешкия ум и представа за живот и после самото му протичане, основано вече на деформираната вяра, стъпила върху пълзящия страх, че това „втвърдено битие” на орязана човешка екзистенция, без мечтанието „извън”, е единствената, че е отказана и я няма убежната точка в нещото друго, сетнешно или трансцендентно. Все разновидности на ново-старото, тотално, доминиращо статукво с единствена „идеология” на подчинение и на отнета човешка свобода във всичките й проекции и измерения. А тук безусловно точният критически разрез на Е. Сугарев, с поетично интуитивна непогрешимост, е регистрирал странното повторение на една нова „студена вълна” на „замразяването”, подобно на краткото шествие, съпътствано от красивите илюзии след 56-та, така и сега, явно хронологично съотносимо след „романтичните” 90-те. И само вариациите, тоест и сюжетните линии на тази отиграна, пълзяща не свобода са различни. Застойните години от 60-те са със стилистиката на „направлявани”, „диктувани” от този реално-анонимен център на „власт”, който е събирателна на философско-идеологическата и битийно-телесна основа на системата. А след 90-те, новите застойни години с настъпило „безхоризонтие” и погаснал романтичен устрем, сякаш са в значителна степен организирани от анонимното всеединство на всички участници в това историческо „играене”, негови съучастници и свидетели, споделящи така през своето „ присъствие” и някаква лична вина за случващото се, (колкото да не е вярно и основателно). Но в същността си това е организираният, своеобразен (псевдо)авторефлективен цинизъм от новото, видоизменено, еволюирало статукво на тази не свобода, (унаследила предходните), в която на „жертвите” са им вменени главните роли, придружено от пълзящия усет, че те са и причина, източник на породената нова оруелова антиреалност, че те са я „написали” и я „играят” едновременно. Като по този начин философско-етичното търсене, намиране и изнасяне на вината при соцреализма някъде „извън”, в здравите устои и начала на обществената и човешка цялост, тук, през деромантизираните времена след 90-те, е невъзможно и е отказано от още по-страшната и тотална античовешка и антиисторична, бездуховна и дехуманизирана „нова антиреалност”. Тази философско-етична субстанциална и екзистенциална същност на „вината” остава вътре в поколенческия, ценностно-културен и духовен организъм на общността и у човека, при което неговият естествено изявен акт на „крясък” и съпротива е без абсолютно никакво значение в тотално завзетите от „не свободата”, отчаянието на всеобхватна поквара територии, без вяра и надежда, без онова мечтание за нещо предстоящо. Профанацията е тотална, израз на сринатите човешки и обществени хоризонти и устои. Екзистенциално-творческият жест на Б. Христов от 80-те вече е значещо „невъзможен”. Имаме дни на новия конформизъм, на псевдопоезия, антиизкуство и антиживот, обвити с автоцензурните, интелектуално-цинични пориви на продалия се талант, (продължен левчевският синдром). Няма я дори ситуацията на соцреализма с убежната точка на „изнесен крясък” в останалите чисти и неподменени територии от действителността. И така имаме онази завършена, видоизменена форма на нова и в „космичните” й мащаби преумножена, към микро и макро измеренията, тотална не свобода.

Развръзката предстои. Поезията (истинската) я провижда и врязва в летописа, после я дописва, измолва, повиква из скалните късове и дебри на времена и пространства от „битие-небитие”, (дарява ни я), като се врязва с невидимата и най-същностна фреска с надвременни движения на лапидарните си, изковани, изстрадани знаци подобно епиграфски редове в каменните „тела” на „несвоевременното”, „извънвременно”, което е най-вярното време и постигнат живот, тук и сега, отворен за нас и очите на душата ни. И така навлизаме в него и ние, намерили покоя, затворили и постигнали магичния реален кръг.

/…/.

 

ЛИТЕРАТУРА

Антов 2012: Пл. Антов. Диалектическият поврат: Иван Цанев в Априлската поезия. Дзен. – www.svobodata.com., 8 ІX 2012.

Ликова 1998: Р. Ликова. Противоречивият образ на поета. Любомир Левчев. – Поезия на 50-те и 60-те години. София, Св. Климент Охридски, 1998.

Марков 1990: Г. Марков. Писмо до Любомир Левчев – поет. – Литературни есета. София. Български писател, 1990; Електронно списание LiterNet, 10 .09. 2006, № 9 (82).

Сугарев 2012: Е. Сугарев. Жуженето на разните литературни битиета. – Литературен вестник, 23-24 V 2012, бр. 20, с. 10.

 

 

 

/2012 – 2015/.

 

 

 

 

 

 

 

„Непотребната” насъщна поезия.

За книгата „Лична хроника” от Владимир Попов *

Пламен Пенев

 

Времената изтичат и се сменят, на мястото на едно идва друго и различията им бележат навярно житейски периоди в човешкото съществуване и в това на обществата. И също остава нещо през тях, което се пренася, несменимо, устойчиво и все пак развиващо се в самото себе си, но постоянно, навярно най-близко до образа и разбирането за сърцето, мигриращо с духа си през тях и така правещо ги общност на братското им, дори опосредствано понякога, но единно пулсиране. И през тях, през времената, десетилетията и годините, е нишката на паметта ни, също сплитаща ги в полуматериалните им и често красиви свързаности, паметта ни, която е и особената потрепваща светлина на това тяхно биещо и всеобщо сърце, осветило и съзнанието им, което „записва” събитията и техните смисли в общия съд на душата от тези времена.

Минават през нас много неща, някои осъзнаваме, но почти всички запомняме, за да успеем през пелената на годините да ги видим пак и пак повторно, и ги дооценим, да доосмислим неосветените достатъчно и заемат те местата си в действителните значения на нишката от събития. Не всичко ставащо понякога, дарено ни от съдбата, е съизмеримо с незрялостта на състоянието ни, но тогава то е и компенсирано от идващите, протичащи нива у самите нас от иреално другото, подкрепвано и хранено от стълбиците и нишките на разбиращата, услужлива емоционална памет. Градивните, перспективни пробиви на интуитивно-иреалното компенсират моментната, понякога лекомислена, неподготвена незрялост. Техният диалог взаимно ги обуславя и обогатява, което след даден период, с реалните си постепенни стъпки на надграждащото и трудещо се мисловно битие наваксва, изравнява се, догонвайки интуитивната дълбочина на вдъхновените „летежи”, идващи от това иреално. И тъй, тези два дяла, единосъщно заработват в един мислещ и преживяващ, чувстващ целостта си организъм. Като тази природа, така устроена, узнава, че не може без нито една от частите си; – умът и трудът му, ежедневното наслагване в „тялото” на стъпващото, постъпателно развиващо се вътрешно битие и изтеглящата, вдъхновителна основа, и край и начало едновременно, на иреалното и на душевния самостоен свят, отворил енергии, измерения и пораждащ образи, снемани последователно в хронологията на това ежедневно. Едното осветява другото и те взаимно се осмислят и дообясняват. А срещата през нишката на съдбата с малкото, но безценни „мигове”, светове и хора със светове е допълнителният свързващ дял между двуизмерната, реално-иреална човешко-творческа цялост и провиденческата същност на видимото.

Ще да е било първата половина на 1999-та, в периодите на все още свежите струи от новопридобита свобода, литературно-културна и обществена, когато романтизмът е бил определящ за дните тогава, вярващи, че вертикално-авторитарното пренареждане на битието ни (социално и творческо) ни отвежда към тази и желана, и вече ореалностена, достигната свобода. Но навярно, освобождението, от което и да е, се съпровожда от единението между илюзии и надежди в едно, когато те са все още неизчерпани и проглеждането, каквото и да е то, не е все още завършен процес. Тогава и пишещият тези редове е бил преобладаващо само в чистия импулс на поражданото лирическо, искрен в словото и създаването му, без да осъзнава и да се интересува съществуванието му от тези конюнктури, от контекстите на това литературно-обществено, което рамкирано хоризонтално и в дълбочина ни съдържа и състоява. За него тогава, и в по-малка степен сега, но пак недостатъчна, това „външно” е било незначителната просъница, вторият второстепенен план, над който е първозданното, същински важното, определящо помисли, разчетими знаци и поведение. Това вътрешно, от което е тръгвало битието му, прагматиката, движещите емпирични зависимости и аналитично-съзнателни подтици, е било първият план, тогава, сега и завинаги, движещ и определял потоците на кръвообръщение и източниците на съ-творяване, зад което е и водещата основа на хармонията, инстинкта към красивото, разбиран единствено като сътворяващ и животворящ. Така и пробягващите покрай сетивата и регистриращата памет житейски картини и събития са били пропускани и само вписвани във вторичното подсъзнателно, без да са важни за привидно странната устроеност на емпиричните нива в тази природа, за която реалният живот е тръгващ от и останал винаги в онези вътрешни нива на събитийност, носещи и разкриващи винаги своята дълбинност и скрито-явна дуалистична, на границите между видимо и невидимо духовна същност. Тогава, (преди, непроменено също и сега) паметта е живяла и изплитала нишките на минало-настояще-идващо все така изборно, за да запомни и изживее себе си във важното, в своята същина стоящо то антагонистично като неважно за профанното състояване, но очаквано за другите, духовни измерения и остойностености на видимите неща. Обърнатата перспектива, особеният ракурс и оптика на световъзприемане в това съзнание, организирано около „трансмисията” на емоционалната памет и на духовно-иреалната вярност (единствено съизмеримо с нивата от надвременност на традицията), тръгване и отиване от тези жизнени реалии и измерения, е определяло и съставяло особената „замъгленост” и концентрация, пораждащи правдивото вглеждане и пресъздаване на този най-верен свят, в който хората, срещите, събитията са с онова вътрешно съдържание и оразмереност, имащо в себе си дългопаметната признателност и привързаност към тях и приказно-реалното им очарование. Така е било със срещите ни в Яворовата къща (когато беше жива и не превърната в призрачна сянка, както и цялото ни живяно време с нея, изяснило се оттогава и днес) с Владимир Попов в редакцията на „Литературен форум”. Все още младият и нищо неразбиращ, пишещ брат, с тихия, неафиширан, заслоняващ авторитет на по-големия до него. Със стаено достойнство тогава, обърнато изравняващо към него, той е въвеждал ритуално „младият поет” както в обширния етаж на редакцията, така и символно в добрия светъл свят на литературата, на оня неин ореол, който зрелият и силен зрящ талант на по-големия е изповядвал, следвал и защитавал, винаги. Каквото и да е изговарял тогава, то е било в силуета на този добър и светъл свят, и на изиграното, сакрализиращо диалога въвеждане. Размазаните ракурси на събитийния фон, бидейки насъщно важен за много други нива, хора, общности, тогава и впоследствие не е бил съществен. Заработилият механизъм на този скрито протичащ диалог между посветени, институционализиращ естетическото и духовното през словото, отворен веднъж, тогава, е неизменно валиден завинаги; – сладостта на креативната, с неръкотворни проекции свобода е първият план, меркантилното е останал за постоянно и неотменно втори. Впоследствие този образ-символ е бил избистрен от скоротечния поток на злободневното настояще, формиращо в изпитните и уясняващо ни като завършеност и същности, и все повече е останал в поетовото съзнание като съществен и водещ. Зрялата и провиждаща природа на големия брат е разпознала тези определящи морално-човешки и творчески щрихи към „младия”, различавайки от къде са и какви, одобряващо ги е заслонила и „мълчаливо” пророчески узнала за техния път с изпитващо предстояще. И едва днес, или най-много вчера, този полупрогледнал само и все още (за вулгарно прагматичното) творчески поглед на „младия”, осъзнал до край и без остатък действителното съдържание на жеста в оня момент, всецяло се е вградил в едно свое зряло състояние на признателност към това изиграно и институционализиращо въвеждане, останало някъде там в своето конкретно и надвременно, единствено възможно духовно-интелектуално-етично оразмеряване, съпътствано от изяснилата се и укрепнала вярност към служението в този храм на традицията (…).

 

В свой критически текст за един от по-късните сборници на Владимир Попов, „Чупливо”, Нели Пигулева, говорейки за циклите „Милост за ближния” и „Почти епилог”, освен че откроява едно от водещите морално-битийни убежища на поетовия субект в контурите на „своите свидни приятелства”, чертае и корените на самата негова етичност, естетика и източник на поезия въобще, пресичаща изчистено и мотивирано живяната съвременно реалност и другата, на „големите мъртви”, и така съставила своята художествена цялост. В единен ред на този приятелски пантеон от имена и литературно-човешки фигури е начертан общностно-творчески кръг и идейно-морален хоризонт, който те живеят и защитават, обединим единствено от формите на вярност, светлина, чистота и приятелска взаимност в името на изкуството, което на свой ред е уловена онази екзистенциално-поетична изповед, водеща към подстъпите на творческата същност у Вл. Попов: „…той очевидно има и своите свидни приятелства, на които посвещава циклите „Милост за ближния” и предфиналния „Почти епилог”. Иван Цанев, Малина Томова, Йордан Палежев, Веселин Тачев, Андрей Германов, Янаки Петров, Димчо Дебелянов са част от имената в тази съкровена за автора галерия. Тези посвещения са един от важните концентрични кръгове, на принципа на който е построена стихосбирката…”.1

 

Настоящата критическа работа има за своя конкретна задача през говоренето за стихотворната книга „Лична хроника”2 да предложи някои първоначално импровизиращи аналитични щрихи към поетическия портрет на Вл. Попов.

 

Много са красивите и паметни примери за любовна лирика от световната и родна литературна история, увековечени в изящни образи и мотиви, в битийно-чувствени, обживяващи стиха сцени и вълнуващи сюжетни обрати. Преобладаващите високи образци са организирани по принципа на любовното чувство като съдържание, образно-изказен конструкт и въплъщение на поетичното в лирическата природа на стила и автора. Те са рамкирани и подчинени на общия дух и цялостна същност на това поетично, дообясняват го и дооплътняват, езиково и поетологично го доочертават, лирическата традиция и тази на любовната лирика са изходни точки, от които тръгва и достига интенцията на поета. Докато тук, при случая с Вл. Попов и неговата „Лична хроника”, имаме нещо съвършено различно, от което, струва ни се, трябва да започнем и на което да основем всеки възможен критически поглед. При него любовното чувство, първо, има една основополагаща черта да пресича и оттам да събира като своеобразен лирически медиатор светове, граници, измерения, времена. И второ, включително и структурообразуващо, образът-символ на любовната тема, превърнат и издигнат до тема-живот, е оня художествен феномен в творческото му развитие, тръгващ в своето пораждане разрастване от вътре навън, който е един от носещите екзистенциално-естетическото ядро, генериращо в себе си едновременно семантична достоверност, жизненост и чисто лирическа завършена навременност. И също с всичко това, той е феноменът, който, веднъж разгърнат, надраснал и обхванал с мащабите си поетическото, дал му плътност, жизнена и естетическа достоверност, самият се е превърнал от жив живот и фактурна основа вече във всичко и то неделимо – в поезия и битие, взети заедно, в образ и чувство на любовното, неделими и с неопределими граници – на въобразено и реално. И контурите на така очертания поетологичен силует изравняващо са както източник на живота, така и на художествения свят, на душевните и образотворчески състояния.

С допълващ характер към всичко това са критическите съждения в рецензията на А. Алипиева за сбирката на Вл. Попов „Отсъствие” от 2015 година, в много отношения доизричаща и доосветила темите и мотивите от обсъжданата тук книга на поета „Лична хроника” (2013): „… „Отсъствие” емоционално и тематично е обединена около фигурата на любимата, чието физическо отсъствие е превърнато в обсебващо духовно присъствие. Лирическият субект е толкова отдаден на собственото си чувство, че създава любимата и отвъд живота. Нито напразното „очакване”, нито „болката”, нито „загубата” са маркери на смъртта и липсата. Обратното, метафоризирани до състояние, те настояват за вечност, от отминалия живот те правят безкрайност, от любовта – легенда… По номенклатура част от поетите от 70-те години на 20. век се развиват в далчевския канон, според който интериоризират света и през емпирията нахлуват в полето на метафизичното. Владимир Попов принадлежи точно към това крило, според което емпиричното е подстъп към екзистенциалните категории. Новата стихосбирка на поета продължава, или по-скоро неимоверно задълбочава тази тенденция, изграждайки чрез реалното свят на духа. Лирическият субект е самият той, произлязъл от самотата си. Отхвърлил собствената си плът, той следва любимата в полето на метафизическата липса, предадена и внушена обаче като пълнота на връзката между мъжа и жената… Продължител на символистично-далчевската линия, Попов индивидуализира до предел екзистенцията, прави я говор на личния глас. Оттам и тази лирика не може да се типизира, да се възпроизвежда, да участва в общите усилия на трендове, школи или почерци. Откъдето и крехката й самота…”.3

„Лична хроника” е заглавие на обсъжданата книга, но също е концентриран в словото символ и възел, отстоящ средишно, осветяващ поетика, екзистенция и ситуиране на самата душа на думите в тази лирика. В случая обръщането навътре, интимизирането на човешката участ с нейните ефирни, надреални послания е с формално-структурно, етично-духовно и семантично-образно значение. То протича и през стаеното, „опрозрачностено” снемане в словоформите и лирическите номинативно-изказни елементи на идеите в поетическия език, където „личната хроника”, личното е колкото биографично-екзистенциално, толкова е въвеждащо своеобразно „преддверие” към подстъпите на лирическия свят и доминиращото интимизиране над всичко в него. Което художествено-естетическо движение различаваме дори в пунктуацията и графиката на стиховете, значещо лапидарни, ефирни, безпощадно изчистени, класически стройни и безефектно самоцелни (смислово-образно), затихващи съвършено в това значещо мълчание на същностно изричане с неговата недоизказаност, включително защитено и в пълната семантично-структурна неслучайност на детайли, съставящи тъканта на стиховете и стихотворните цялости, и в изказно отношение, нямащи никъде нито един главен буквен знак; – (омълчаване, недоизказаност, „опрозрачностяване”, вглеждане и изричане през олекване на езика, включително с изчистена пунктуация и само малки буквени знаци, особено на заглавията). Бидейки всички неотклонно такива и в този контекст въведени/употребени, от първия ред до последния в цялостното лирическо тяло, очертаващо в пълнота териториите на сборника, така те влизат в обръщение дори като основополагащи поетологични начала за самата същност и водещи интенции, стилистични/идейно-мирогледни, които определят тази поезия. Те са непоклатим външен израз на дълбинните й същностни характеристики. А в своя общ крупен план на идейност и изобразителни начала, сборникът сякаш е преди всичко духовна картина с откъсите и нивата си, летописваща вътрешното съдържание и изпълнила с логика външните „лица”, които тук са едно и също, на „любовта” в нейното съществуващо процесуално, постигнато и бленувано, ореалностено цяло. Тя е висша форма на апология на тази „любов”, сюблимираща и доизричаща същностно същинския смисъл на живота, на човека съположен в него и на човешкото в този живот като ядро на самия него. През обобщаващия образ-символ на „любовта”, който е доминиращ и състояващ проблемно-тематично, изказно сборника въобще, през лирическите фрагменти и моментните екзистенциално-поетични „снимки”, въвеждащи и повествуващи образните свидетелства на душевни състояния и емоционално-битийни моменти, имаме принципите, даващи живот на стила и езика в книгата и самите нейни основания на съграждане и състояване.

Израз на самата творческа същност у Вл. Попов, обърната към „душата на думите, обвита в типично негов съзнателен духовен аристократизъм, е характерното за него – стройно в достойнството си и външната си безефектност – майсторство на стихотворната лирическа форма и красиво създадена фраза. За да се пресече то щастливо с изящното „лице”, направено от вътрешна светлина и одухотвореност на любовното състояние, неотиващо никъде, неизменно и непреходно, постигнало се и съществуващо в една реална и оживена умиротворена хармония. Това състояние фокусира и пресреща, както и мотивира самата породеност на поетично и живот в единна и жива (съкровена) същност. Стиховете, като семантично-изказни символи, посветени на любимата жена, превърнала се в „небитие” и вечно битие, са удивително съчетание между изящни майсторски формотворчески достижения и красиво в същината си чувство, намерено в неговите екзистенциално-душевни измерения, – с постигнатия вътрешен покой на някаква осезаема и обживяна природа, сплетена от светлина и умиротвореност, с поместването на стихотворно-образните форми и тяхната ефирно-полуреална достигнатост в средището на тази природа. Оттам произлиза и функция на всичко това в тази лирика е „крехката й самота”, „индивидуализира(ната) до предел екзистенция(та)”, която е „говор на личния глас”.4

И проследяваме в стихотворенията самото осъществяване на тази обобщена идея за лирическа летопис на битието, изведена предимно и единствено през едрия план на образ-символа на любимата и обичта към нея, – състояние и картина в едно, почти обемащи цялостта на живот и изкуство. Поезията, образността и художественото произлиза от фактурата на дните, придружени леко и непринудено от една особена лиризирана „описателност”, която сякаш съзнателно е „опредметена”, за да оживи повторно, като преживее всичко това през самия акт на лирическо назоваващо сакрализиране, – с конкретни живяни образи и мигове, въплътили себе си в предмети и спомени, от натурното описание на жизнени реалии, странно двуично присъстващи в притихналото, стаено, забавило ход свое „тук” и някъде в своето „там” на билото и неизменно живо „минало”. Което все пак да го изтегли и пренареди през изживяващия поглед, спиращ се през предметите, в някакво свое междинно и компромисно реално настояще, отстоящо между цвета и светлината на действителността и другия, еднакво силен и жив свят на „сенките”, с които лирическият субект разговаря и през които единствено „гранично” вече е възможен и състояващ се. А това е и драматизъм, подтекстово заложена одуховностена красива трагичност на този лирически субект: „кого очакват обувките трескаво // в антрето на къщата // очакват тази която никога вече // няма да дойде // кого очакват ръкавиците трепетно върху шкафчето в стаята // очакват тази чиито ръце // са завинаги скръстени // кого очаква без дъх огледалото // на стената до нишата // очаква тази която вече // не диша”.5 Подобно на стаени вдишвания, мислещи и гледащи в контурите на тези предмети, събрали в себе си неизброимата съвкупност на отминали мигове живот, жестове, действия, обичност, забавеното време, лекотата на рисунъка преминават в смислово-синтактична лапидарност, отразена в безпунктуалност, флуидно обединила думи, образи-предмети в емоционално-регистриращата крива на лирическия „разказ”, но не авангардно дисхармонично насечена от смислови зефове, а класически цялостна и уравновесена. Създаденото лирическо пространство „забавя”, създавайки така своето вътрешно художествено време с тоналностите и типологизиращите естетическото характеристики на една специфична своя класическа модерност, без да се приближава дори, а и съзнателно като се отграничава, от релативистичните полета и двуизмерно-плоскостни, скоротечни „хоризонтали” на постмодернизмите и авангардизмите от последните няколко десетилетия на съвременната идейно-творческа мисъл.

И лирическият субект заживява този граничен живот, между своето „тук” и „там”, за да доочертае себе си, да постигне и докосне в търсенето си някаква изгубена лична цялостност, достижима именно в неговата специфична реално-иреална „сомнамбулност” на преформулирано, различно и пак същото онова (предишно) битие: „всичко е както преди // леглото зеленият китеник // библиотеката с книгите // телефонът // всичко е както преди // само ти си излишният // в този свят тъй предишен // само ти сомнамбулно се движиш // и смущаваш живота на мъртвата”.6 Той заживява себе си през това „преди”, осъзнаващ се в своето „тук”, което е субективно осезаемо и едновременно не-цялостно, довършвано само с контурите на оня „свят тъй предишен”. Освен това, стаеният, сгъстено силен, стихнал крясък на този поглед, стъпващ и жив между неща и вещи, вгледан в своето тук и сега, и едновременно постоянно вдаден в онова свое преди, е изведен до мощен щрих в поетичния стил на книгата. Лирическият субект става „реален” само чрез скрито-явната болка на промълвената екзистенциална абстрактно-философска вина, през своята опрозрачностена и особена, орелефна „излишност” в „този свят тъй предишен”. Това е двуизмерно синхронно движение в действителността и векторно отпращащо към „живота на мъртвата”, което е диалог, сакрализиращ разговор, медиаторно ситуиран между живия живот и метафизирания „живот на мъртвите”, за да превърне така иреалното действително, дори за сметка на знаковото „опрозрачностяване” и самопожертване на това действително. Която стилистична фигура в символистично, постсимволистичен смисъл е с особено изобразително-поетологично значение.

През дълбоко състоявания и съграден силует на „любовното състояние” в сборника, (реално-иреално и действително-метафизично), прозира устойчивата и всеобемаща рефлексия на обичта, станала „реална” с въплъщението си към любимата, зад която съответно е неизменната тоналност, присъствие на „уважението” – към обичания човек, оживяващ, събиращ чувството и абстрактните му извисени препращания. А също и оттам – „уважение” с докосването през словото (с това преповторено осезаемо „любовно състояние/чувство”) към изкуството като вместилище на това живо/оживено чувство, към неговия властен силует, съграждащ образи и препратил мостове между неща и светове, за да се съизмери с живата душа и с нейния блян без граници да обича и надмогва измерения, време и пространство. В този смисъл, „уважението” тук е и личен творчески път, достигане, извеждащо поетическия език на автора до ново вдълбочаване в почтеното, достойно езиково-одухотворено екзистенциално-творческо състояване. Това е стаено и смирено, без външна ефектност, изчистено от суетно-битийно и литературно леконравие, красиво движение към личните и обективни дълбини на „чистото изкуство”, без социология и интелектуализирана книжност на лирическото, без отклонения в профанирано-авангардната (псевдолитературна) модност, омъдрено, смирено и достойно живеене от/в самото слово, с почтеното съграждане на образите, поетизмите, които са пак „безефектни” и едновременно изчистено изящни. Живеене, често неспособно да бъде докоснато, да бъде привързано към жизнените и литературно-критически реалии и само с особената медитативна нагласа на едно извисено рецептивно състояние възможно частично да е достижимо и разбираемо. Лирическият субект в своя път през нещата, формално-изобразително и емпирично, за да достигне своя идейно-екзистенциален идеал с бленуваната и реално-иреална обич към любимата жена, (което изравнено е и действителност, и образ-символ, художествено-лирически конструкт), се „дематериализира” в действие и мисъл, увлича се прекомерно и без мяра с това навлизане в „дематериализирането”, за да окръгли така образ-символа на „любовното чувство”, да го постигне и се слее с него, с което едновременно и довършва езиково-стилистичните страни на своя „път”: „остър звън на строшено стъкло // непохватния ти // пак изпусна невидима чаша // нощен глас от незнаен ефир // уж изключи звука // а го чуваш дори и без звук // от неведом за другите праг // от съня чийто дом обитаваш // дай ми знак дай ми знак дай ми знак”.7 Присъствието, разговорите-мисли с „неодушевени” предмети, мигове и неща, мълчаливият диалог и преминаване сред тях става вдаване и прераства в живот през най-живите думи, породени от красивия свят на душата. И струва ни се, че в тази ефирна, изчистена символистично-постсимволистична стилистика е една от важните характеристики както на книгата, така и на моментно регистрираната налична развойна изявеност у Вл. Попов. Видни са същинските нива на неговата зрялост, оразмерена между изчистената съвършена стихотворна фраза и стихнало омъдреното властно чувство-внушение, осмислящо и двуединно рамкиращо битие и художествено-поетическо едновременно. „Дългото мълчание” е едновременно реално осезаемо и символно-метафизично. Преди да се „материализира” то присъства в самонаблюдавано и осъзнато осезание за трагично, болезнено и извисено едновременно битие, в поетично-метафизична идея за стихотворен силует. И от него произлиза пряко природата на лирическото, от което стиховете са с убежната точка на втория план в себе си, извеждащ фразата от и през алюзията, значещата недоизказаност, вторично затихваща в опоетизираното и вторично преформулирано „мълчание”, което е състояло се на самата граница на възможна стихова организация, на допустима смилово-образна комуникативност. Тук „дематериализирането” поради пътя и разговора с „другите неща” е доведен до своя предел, който също така и постига различна по своему лирическа изказност, експериментираща именно в посока на „сбогуването” с видимите сфери, за да продължи и бъде довършен диалогът, така поместен и медиаторно зададен, който е, за да свърже, разпознае и назове тези „други” от поредността на любима, ненадмогната носталгия, обич и болка, и смъртта, поместена символно сред тях: „щом има тук // значи и там съществува // иначе защо Бог // би създал дума // за нещо което го няма”; „есенее // смъртта има само един сезон // болката”.8 Пътят към обичната любима, сочещ векторно този и другите светове, и междините сред него, е образно-творчески фактор и естетически формиращо начало за самите лапидарно-ефирни, до прозрачност „антиезикови” и не-книжни, чисти в същността си от естетизми особености на тази поезия. Бленуваното, полетът на духа и на въображението поражда и рисува образите, неговата метафизичност изтегля тяхната ситуираност в именно тази тяхна символистично-постсимволистична, по класически абстрактна лирическа характерологичност: „изостряш докрай сетивата ми // напрягаш слухът и зрението ми // усетът на пръстите ми // да те изваят от въздух // да те докоснат безплътна // напрягаш докрай духът ми // за да постигне невъзможното”.9 Пътят „в бездната време” е и лиризирана летопис на спасението с търсенето и намирането в тези „късчета вечност в пространството на ума си” онзи изход през надмогването на непреодолимото и недостижимото, извършване на свещенодействие като навлизането в сферите на смъртта, съприкосновение с невидимото и наличен разширен живот във вечното, когато вече те са докоснати, приближени и достижими. По този начин и тогава „тялото” на смъртта с отсамната си природа „е поносима и не е толкова безкрайна”, а както след „буря морската шир”, душата и „умът намира успокоение”.10 А също така с пътя на изстраданата раздяла и изхода, съвместяващ посоки и решения без изход само в реалността, е частичното намиране на този покой и поносимост на душевно-физическото страдание, като не „възпираме с болката си // душите на нашите мъртви // да ги пуснем свободни // в техния път към небето… // щом Бог иска това // няма да спирам душата ти…”.11 И това е продължен, провеждан неспирно разговор със себе си и с онова „мълчание”, в което е проецирана тя, обичната, разговор който има своите територии и с живота на лирическия субект, и с „летописването” на лирическата цялост в стихотворенията и в контурите на сборника. И все пак, полисемантизмът, отвореният характер на изживяването остава неизменен, когато е и относително намерен този покой с това „няма да спирам душата ти”, тоест „аз” те оставям да се отделиш от тук и продължиш в траекториите на своето духовно, обновително прераждащо се, вечно и реално-иреално бъдеще. Но понеже е ненадмогнато „любовното състояние”, изравнило се с понятието за живот и раздялата с любимата, а – „ти” трябва да продължиш, – аз оставам и „тук”, и „ще я следвам”, ще бъда и „тук” в своето относително и умалено, частично мое аз, и там, където е тя, с този възможен и двуичен, реално-иреален, живот между световете и „местата”, за да не бъде ощетена душата на любимата и пак да бъдеш заедно с нея, последвал я. И в същността си този неспирно-неизменен, екзистенциално-лирически разговор вече е изтеглен, той е почти единствено възможен в „граничните” пространства на пропътувалата и достигнала в пътя си душа на лирическия субект. Където и реалността е все още осезаема и достижима, и диалогът (понякога монолог) с отишлата си любима е продължаващ, също и като съставна част от живия негов живот. Където покоят е постигнат, обширно ситуиран в емпиричното на видимите измерения от реалността и в „емпиричното” на граничните сфери от духовното и от душевния свят на човека и човешкото, съществуващо и обичащо, взети заедно, което за него в същината си е едно и също. А в заключителното за сборника стихотворение „молитва” пътят и завършеният му флуиден, дирещ себе си безпокой, стоящ между болката която „сама притихва” и литнали „трепетните ни души” след изречената молитва и намерена „своята родина”, обживяват и изразяват открито по дебеляновски (в тиха печал и умиротворено-красива нега на стаеното страдание) преодоляната раздяла чрез онова изваяно лирическо издишване „там в друг дом // в друго време има”. Опоетизираната тук болка таи в себе си тоналностите и спомена за образ-символа на „болката” у Дебелянов и после у Геров, които тук са диахронно отразени и синтезно обединени от стаения драматизъм и физическо страдание, приглушено в интелектуално-аристократичната (и по Далчев) нейна интерпретация, трактовка при Вл. Попов. Мотото от Дебелянов („…сложи ръка на мойте устни…”) е и естетически знак, и въвеждаща лирическа тоналност-преход – от традицията и името на големия предходник – до личното въплътено творческо внушение и поетическо съвършенство: „…и болката сама // притихва // щом неизречена на глас // трепти на устните молитва // и в необятната й власт // душите ни след нея литват // там друг дом // в друго време има // ще го познаем щом реши // съдбата непредотвратима // и трепетните ни души // намерят своята родина”.12 Модернистичната, обективистична изказност е намерила своята здрава основа и мотивация в този реален и едновременно метафизиращ реалността живот: „път ни чака все още най-трудният // подир който без път ще летим // над земи неизбродни безлюдни // под огромния звезден килим // а когато пребродим нощта // и се върнем в дома си завинаги // ще живеем във всички неща // и за всички ще бъдем невидими”.13 И тук сякаш се докосваме до изчистената форма/субстрат на съвършенството, с неговите „отелесени” контури, до това съвършенство на достигнатия и затворен кръг/кръговрат с лицето на умиротворението, хармонията и покоят в най-чист вид, ефирен и едновременно осезаем, физически. Космичен и много земен, разтворен в неназовимото „всичко”, всеответно, изравняващо и всепобиращо, покоят е по геровски завършен и постигнат, положен и осветен от една пантеистична и жива вселена, обезсилила граници, ограничения, физика, край, смърт и безверие, – всичко е изчистено, олекотено и завършено в надделения свой мир и полуматериалност на лирическото вчувстване. А фразата е живееща самостойно, автономна и автентична, изящна, красива в себе си, пренесла и помнеща всички отиграни/усвоени художествено-поетически рефлексии на най-добрите образци от модерната традиция, (абсолютно невъзможна без символистичните и постсимволистични пробиви и достижения), и поради което с лекота самоизживяла и изразила се през стаено-съвършени образи, единствено провокиращи възхищение от красотата в тях сама по себе си, „…над земи неизбродни безлюдни // под огромния звезден килим…”. По словесно-изказно съвършенство и вътрешно изящество, тоналност и осезание за вкус всичко това спира дъха, и рецептивно мисълта, идентично и неслучайно единосъщно е като стиха у Далчев, – със същата интелектуална умиротвореност на окултурено-книжната емоционална струя в дълбинно-стаено-медитативния и в същността си провиждащо-омъдрено-метафизичен силует на лирическия субект. Това безспорно е проявено по далчевски и е удивително съчетание с умиротворяваща хармония, триединно съставена от слово, битие и душевно състояние. А цитираното стихотворение е не само съвършен образец, достижение в личния поетически развоен контекст, но и за лирическата традиция изцяло. Който образец можем само възхитено да препрочитаме с постоянното съпътстващо усещане за критическа недоизказаност и непълноценност поради непреодолимото присъствие на загадката в дълбочина, проявена в лирическата тъкан на неизброима семантично-образна плетеница от доловени мотиви, алюзии, разроени постоянно рецептивни досещания, налични в сферичната единосъщна завършеност на израз, образна фигура, лирическо внушение. Дори от самото „неясно” абстрактно усещане за хармония и покой при „лаически” необременен литературно-исторически прочит на стихотворната цялост, всичко това остава, стои, с категоричното долавяне, че същинските територии на поетическото чувство и идейно-психологически заряд са „отвъд” текста, нататък, в неговата словесно-душевна аура, където само безответното, интуитивно-безхитросно четене/реене, вкусът от съприкосновението с нея при вдишването/четене е съизмерим с очарованието на красотата й. В този смисъл, видяно, засвидетелствано и през съвършеното стихотворение „път”, и с развойното състояние, в което е Вл. Попов, поетологично всичко това категорично се явява еманация на чистата поезия, едно от физическите, формално-изказни нейни лица, защитено и снето естетически в съвременния развоен контекст, прието и пресъздадено генеалогично.

Има различни типологично породени и по произход съположени поетични същности, като едни от тях стъпват в образно-лирическия си свят и изобразителни принципи върху модела на природни или урбанистични първоначала и първообрази, други са върху принципите на човешката мяра и основания във всичко – идейно-мирогледни, образно-творчески, метафорични и смислопораждащи. От този род на поетическа представителност е и Вл. Попов, при който нормата за изобразително-семантично художествено пораждане и обусловеността на самия език на стихотворно-текстологично ниво тръгва и достига винаги до човека, като материя и дух, като феномен от видимо и невидимо, като духовен субстрат и физическо присъствие, около което се организира видимия свят, начала и смисъл на самия живот. Поради което тази лирическа същност като образно-изказна организация на поетически език, а също като двупосочен и тристранен диалог – между традиция, себе си като творчески субект с големите имена от тази традиция, от друга страна, и със себе си като самостоен свят, от трета, – е в пълна степен и във висш смисъл апология на живота в същностния му замисъл, на човека със съкровената му практическа и метафизична основа, и на словесното изкуство като иманентно художествено-културно-духовно явление, най-пълно защитаващо тази човешка природа, съположена и съпреживяваща едновременно във видимия и невидим свят и начала. Тук е и тази всеобемаща тема на „любовното чувство” с нейното разгърнато и доразвито продължение – за обичта към живия живот и всички видими неща в него, с невидимите му/им значения и проекции, изпълнила я отвътре и прераснала в образ-символ на самата поезия. Тук е съположен и образ-символа на тази обич към живия живот – през места, мигове, вещи и неща, които човекът и човешкото осмисля, като ги обживява и одухотворява, докосвайки ги с мисъл, поглед, памет и практически жест. „Тихият акт” на лирическо изживяване е в поредността на тези „практически жестове”, той е елемент от системната обозримо-изказна обширна цялост, който вътрешно-поетически се самопоражда, съществува, обживява през словото себе си и профанното външно чрез своята вторична творческа природа на художественото слово, обогатявайки я и разкривайки дълбинната й съкровена, разширена същност. И само през такива идейно-аналитични съображения можем да възприемаме като критическа рецепция и чисто езиково-текстологичен жест, в този „опосредстващ” и ясен смисъл – изповедността и мекото, олекотено присъствие на словоформите и поетизмите в стихотворния текст, на преживяната и внушена емоционалност в него, съотнесени спрямо контекста на сборника и посланията му: „очаквам го с трепет // какъвто не съм изпитвал преди // този път ще сме двамата // без суетата на празника // без бърборенето на гостите // без разпилените по масата ядки // и думи // само цветята ще бъдат същите // положени там // където безмълвни са всички”.14 Интенцията на поетическото тук е някак „прибрана”, вглъбена в своя интимизирана същност. Изобразителният обект е значещо отдалечен от „етимологичните” си нива на породеност, а така точно се формира и семантичният, разширен обхват на стила, стъпил категорично върху своите модернистични тоналности. Това е отразено и в особената „абстрактно-анонимизираща” лирическото назоваване стихотворна фраза. Темата, рисуваният образ в стихотворната цялост е олекотена, привидно „незначителна”, преобразувана именно през тази „анонимизираща номинативност”, която своеобразно „обективизира” лирическия поглед, (а така, езиково-изказно и образно, „отдалечавайки” реалността и разширявайки я с мирогледно-изобразителния ракурс). И само посредством споменатите преди малко опосредстващи съображения и критико-рецептивни виждания за тази поетична природа бихме могли да провидим значението и значимостта, която въплъщава тази „малка” тема в поетичния разказ. И тук конкретните образни конструкти и изказни елементи, както и жизнените реалии не са последни, окончателни идейно-изобразителни нива, които рамкират мирогледно-лирическия хоризонт на стихотворението и книгата.* Те са само междинни звена, участващи в една по-обширна лирическа картина. Тяхната изобразителна окончателна проекция е през видимите форми на битие и образно-предметно присъствие да се провиди, докосне, изобрази и изведе като втора същинска реалност – скритата/явна „невидима” страна на тези реалии, съставени от вещи, места, спомени и настоящи мигове. Като разбира се тук помага в тази посока и „голямата тема” на сборника, обичта и „любовното състояние/чувство” (към изгубената любима), но смеем да твърдим, че това е по-дълготраен дори от тези съкровени измерители на поетично-човешкото у Вл. Попов. Едно такова движение, съставящо и състояващо неговото развитие, е било явната/съкровена нишка, пунктир, който той следва в цялостното си развитие и интуитивно-интелектуално-идейни търсения въобще. И само остава проблемно-тематичният облик на сборника да я подчертае, позволява й текстологично-лирически да се изяви и породи, придава й плътност, жизнена и творческа достоверност. Другото свършва талантът, провидението и щастливата художествена природа на дирещия да се изрази и ореалности през словото дух, през тъга или радост, през здрач или светлина, но да пренесе и умножи топлината на словото и битието през дирения/намиран началата смисъл.

 

Ето защо, това зряло поетическо разгръщане при Вл. Попов, в неговата вътревидова, поетологично-естетическа същност е маркирано от двуединството на – обживяното и осветено от вътре, докоснато душевно-мисловно реално битие на конкретни места, мигове, вещи, всичките обхванати от доминиращия „разговор” през сетивните и мирогледни граници, през ограниченията на реално и невидимо. Както и от – тази, така типологизирана, класически абстрактна лирическа стилистика, стъпила на „…крехката си самота”, която я „прави все по-наситена с духовността на отминали неща, хора, страсти…”.15 И по какъвто начин да определяме типологично тази поезия и нейното съотнасяне към литературната традиция и контексти, че е „в руслото на изповедно-лиричното от типа на други поети като Иван Цанев, Марин Георгиев, Иван Методиев”16, или – като антипостмодерна, а също и като „класически модерна”, наследяваща и продължител в съвременната ситуация на символистичните, постсимволистични търсения от началото и първата половина на ХХ век, и нататък, са все верни и допълващи моменти от картината въобще? Още по-същественото е в това, че защитаваните винаги идеи и ценности в поезията на Вл. Попов и също в нейния зрял период, представен така силно с книгата „Лична хроника”, са били винаги първо – дълбок и последователен диалог с тези най-важни тенденции от родната модерна традиция на съвремието. Те са били и оня чист, почтен, облечен в защитено достойнство разговор със самия себе си, творчески и човешки. Както и оттам са производните, следствията от тази здрава идейно-мирогледно-етична основа у него, които от това философско-ценностно и цялостно мотивиране са защитени и естествено породени чудесни и в същината си изящни образно-изказни, метафорични достижения и емоционално-чувствени внушения в лирическия разказ. Така тази поезия е окръглена и оплътнена първо от емпирично-битийна и художествено-познавателна страна, и впоследствие, бидейки защитена във вътрешния живот на словото, тя е сама по себе си приносна в нивата си на стихотворни открития и стихово-строфични пробиви, където красотата на мига в битието е в пълна мяра припокриваща се, етично и формално-изказно, с красотата на стиха и с изяществото на лирическата фразата като майсторство. Която зависимост е както източник на поетиката й и на основанията за съществувание, така това двуединство е фокусирано в идеята за вътрешна и всеобща красота, за усета и насъщния стремеж към хармония и нейното постигане, станало неделим акт на формотворческо начало и на битие, побирано често не в интелектуалното „издишване” на словото и конструирането му, а в практическото „дишане” на ум и душевност, в поместването на своята природата в света и на съвместяването у себе си на съкровеното вътрешно неназовимо, на вглеждането и скрито-явният диалог с неговото присъствие като ос, светлик и душа на смисъла за просъществуване въобще. В този „усложняващ” опосредстван смисъл, особено рекапитулиращо и ретроспективно-критически, изведено допускането още на теренно, текстологично ниво, Вл. Попов и поезията му, по един фин и ефирен начин – във формално-смислово отношение, и с вътрешно овладян, властен почерк на създавания и отстояван художествено-творчески силует, снет и на езиково равнище, – е категорично и силно присъствие с тишината и мълчанието на естетиката си, представящ най-трайните страни и клонове от модерната ни традиция. Представител на „бавното” и дълбинно отглеждано художествено-познавателно и мирогледно-творческо съзнание и език на дадената породена/състоявана лирическа природа. Съзнание и език, – предрожденно, по дълг и изповядвани изначални в себе си етично-естетически ценности, – дълбоко ангажирани и единни с националната духовно-словесна традиция и живот, и така вградени с творческия си път в нейните начала, същност и хоризонти на настоящето й, а също и вграждащи, подчинили проблемните формално-изказни страни на творчеството си първо и само на нея. А това е наследство и приемственост и на Вазовата епохална литературна традиция, предосвобожденска, възрожденска и следосвобожденска, взети заедно, наследство е и на далчевско-геровата модерна лирическа традиция, в нейната духовно цялостна, към света и космичното, интелектуално-естетска основа. Наследство е точно на онази автентична и неизменна в стойностите си, правдива словесно-културна и духовна същност, чиито защитници и представители са по щрихираната преди малко линия, между които фундаментални имена са и още редица други, светли и паметни по идентичен начин. Тя е също наследство и представител, не на онази идеологизирана, колабористко-имитативна и самозванческа, антилитературна традиция, обслужващо идеологична или безплодно модна, еднакво несъстоятелна и антиестетическа, следдеветосептемврийска и следдесетоноемврийска. А е един от водещите представители на стоическата и автентична линия, така очертана, която е определима като – литература извън канона на институционално-властовия конюнктурен догматизъм, обслужващ нещо и неща извън народностното, общественото и човешкото разбиране за мащаби, екзистенциално-етични измерители и стойности. В такъв смисъл е от най-верните и представителни продължители и застъпници на тази автентично-правдива линия в съвременната родна литературна/лирическа традиция, – на „непотребно-насъщната” поезия, като живот и словесно-етично битие, неделимо и едновременно.

 

ЛИТЕРАТУРА

Владимир Попов, „Лична хроника. Стихотворения”, Изд. „Светулка 44 АТЕНЕЙ”, С., 2013.

Антоанета Алипиева. Любовта като дом на живота и смъртта. – Литературен вестник, бр. 26, 8-14 VІІ 2015, год. 24, с. 2.

Нели Пигулева. Черно-белите стъкълца в калейдоскопа на битието. – Брод, година Х, бр. 12/2013, с. 145. (За – Вл. Попов, „Чупливо. Избрани и нови стихотворения”, Изд. „Просвета”, С., 2012).

/2015 година/.

 

/Из „Записки. Начало. Литературно-исторически етюди”, Изд. „Лени Ан”, Русе, 2016.

* Откъс от книгата „Записки. Начало. /Литературно-исторически етюди/”, Изд. Лени Ан”, Русе, 2016.

* Георги Марков. Литературни есета. София. Български писател, 1990.

Г. Марков. Писмо до Любомир Левчев – поет. – Електронно списание LiterNet, 10 .09. 2006, № 9 (82)

* Пламен Антов. Диалектическият поврат: Иван Цанев в Априлската поезия. Дзен. – www.svobodata.com., 8 ІX 2012.

* Тук например бихме привели крайно резервираните и обвинителни оценки на А. Миланов (Поетът и неговият двойник. – Септември, 1963/1) и Ив. Пауновски (Позиция, която никой не атакува. – Септември, 1963/2) за „Желязно време” на Башев и за „Позиции” на Левчев, към които е приложимо и отношението на М. Николов (Жестове на дързостта. – Септември, 1961/4) за предходната, втора, книга „Завинаги” на Л. Левчев. Всички в бележките си обединени от общи идейно-критически съмнения за преднамереност и външна ефектност, където: „…Натуралното късче дързост, присъщо на поетическия му темперамент (на Левчев, „Завинаги” 1960, бел. – моя, Пл. П.), той бърза да ни поднесе с категорични смайващи жестове, с големи предвзети слова…”. Като впоследствие са доразвити, но точно така очертаните две нива на езиково-изказно съотнасяне в частта си за „поетическия му темперамент” и за празнотата на „смайващите жестове”, които определят вътревидовите механизми на поетическата същност у Левчев, съставена от интелигентни формообразуващи и смислопораждащи принципи, които са изведен до крайност механизъм на имитиращо модерност автоцензурно и цинично-релативистично в същността си антиестетическо творческо начало.

* Откъс от книгата „Записки. Начало. /Литературно-исторически етюди/”, Изд. „Лени Ан”, Русе, 2016.

1 Нели Пигулева. Черно-белите стъкълца в калейдоскопа на битието. – Брод, година Х, бр. 12/2013, с. 145. (За – Вл. Попов, „Чупливо. Избрани и нови стихотворения”, Изд. „Просвета”, С., 2012).

2 Владимир Попов, „Лична хроника. Стихотворения”, Изд. „Светулка 44 АТЕНЕЙ”, С., 2013.

3 А. Алипиева. Любовта като дом на живота и смъртта. – Литературен вестник, бр. 26, 8-14 VІІ 2015, год. 24, с. 2.

4 А. Алипиева, пак там, с. 2.

5 Вл. Попов, пак там, „очакване”, с. 5.

6 Вл. Попов, пак там, „както преди”, с. 7.

7 Вл. Попов, пак там, „знак”, с. 10.

8 Вл. Попов, пак там, „раздвоение”, с. 17; „сезони”, с. 22.

9 Вл. Попов, пак там, „невъзможното”, с. 11.

10 Вл. Попов, пак там, „три месеца”, с. 13.

11 Вл. Попов, пак там, „повеление”, с. 19.

12 Вл. Попов, пак там, „молитва”, с. 29.

13 Вл. Попов, пак там, „път”, с. 24.

14 Вл. Попов, пак там, „4 септември”, с. 21.

* Което е уяснено проявен „метафизичен реализъм”и също, от друга страна определено, „класически модернизъм”, абстрактно-анонимизиращ и също авангардно преобръщащ фразата, но не идейно-рамкирана и подчинена от релативизма на постмодерното, а константна, организирана около дълбинно-етично-духовни начала, съподчиняващи езика и стила.

15 А. Алипиева, пак там, с. 2.

16 А. Алипиева, пак там, с. 2.