САКРАЛНОСТ ИЛИ ЗАКОДИРАНА ЕНЕРГИЯ

„Горят разпятия“ – Кънчо Великов

„… вятърът разпилява есенните листа. Но наред с листата в земята попадат и семената, и може би някога от тях ще покълне ново начало.“

Още в стъпителните думи на автора прозира болката от това, дали времето ще заличи дирята на духовния му живот, пресътворен с лиричния ритъм на думите.

33 стихотворения обхващащи един дълъг период от творческото време на писателя Кънчо Великов.

Не е изненада, че книгата започва с обръщение „Към поезията“, която съзира навсякъде около себе си:

Ти си в очите добри на мама

в грубите длани на татко.

В безкрайния път, в отминалото детство:

Ти си в белите птици

на две нежни ръце,

укротили

буйните коне на кръвта ми..

Преминавайки през различни измерения в края на стиха си тя ще бъде:

Хлябът си,

който на масата чака

оброка свещен със ножа.

Мисълта ще го връща назад във времето в родното село, където споменът за стъпките на Хаджията и Караджата още са в съзнанието на хората, в града на младежките му трепети и вълнения – Павликени, на извървените пътища. Споменът за дедите вълнуват мислите на поета. Вечер край огнището слушал безкрайните приказки, чрез които е добивал представа за света и са развивали детското въображение.

от Словото се съмвало навън.

Историческата отдалеченост на времето се връща при него под формата на урок по родолюбие.

Но частица от онова,

живяло под слънцето –

остава,

дори в пръстта.

И всичко има смисъл…

/“Мигът“/

Пресъздавайки образа на бащата, който пори с рало земята и засява зърното много напомня за делото на Светите братя Кирил и Методий:

Вървяха в утринта – сеячи сякаш бяха…

и засяват едно друго зърно – на знанието и науката. Каква святост в сравнението на делничния човешки труд, с това на нашите просветители! По тоя начин само един превъзходен виртуоз на словото може да пресъздаде такава одухотворена картина.

Поетът е с много ранима и деликатна душа. В своите терзания за бъдещето долавя уморената въздишка на вселената, когато:

Сриват се галактики

в черните дупки

на мисълта и чувството…

Но човекът, макар и прашинка в тоя безкраен свят е малък Бог. В голяма част от неговите действия и бездействия зависи бъдещето на човечеството и платената.

Там някъде в спомените е носталгията за родния дом, в който се е настанила тишината. Китарата е загубила своя глас, телевизорът, грамофонът и рафтовете с книги са една затворена вселена, в която само видения на жена, без значение дали е Беатриче или Гергана разбулват в душата на поета вълнения и спомени. Но след всичките лирически герои , какво би бил светът,

Ако го нямаше

Божественото проявление –

Човека!

Риторично авторът ще отговори:

От апокалипсиса –

алчността човешка,

всичко ще свърши

в няколко мига.

/Апокалипсис/

Както всеки човек, така и поетът търси отговори на много житейски въпроси, но изразени чрез средства на поезията, които предават благозвучност и ритмика на стиха.

На пейки в парка –

старчета –

като глухарчета.

Метафоричната форма на изказа навява за безтегловност, когато лирическият герой е изгубил вярата в смисъла на живота. В много случаи разликата между хомо сапиенс е твърде малка от тая на животинския свят. Нима човек в своя Биг Брадър е нещо по-различно от затворените за угояване птици или животни, които не знаят, че ще бъдат заклани, обезглавени… Всичко това напомня за древната инквизиция.

Нехаем,

че и за нас

отдавна е наточен ножът.

/Птицекланица/

Човешките добродетели губят все повече своето значение в този свят на анахронизъм.

Какво остава за лирическия герой – освен да вярва, може би по Вапцаровски:

И аз вярвам,

че различните неща

ще се завърнат

в следващия цикъл.

/Генезис/

И не случайно тази надежда се чувства осезаемо в следващото стихотворение „Ябълки“:

Отрязана ябълка –

три сенки в дланта ми.

които обгрижвани ще дадат началото на нов живот. Какво по-велико от това? Нали от тях ще израстат нови дървета, нов живот:

Така расте дървото на живота –

поливано и с радост, и с тъга.

…

Плодове различни дава:

гнезда за птици,

за Голгота – кръст!

/Дървото на живота/

Но какво ли се крие зад мечтите на поета? Бихме ли узнали неговият духовен мир, където тя е:

По-силна от порив на вятър,

по-нежна от цвят,

и още е:

ангелски светла –

мечта и надежда.

/Мечта/

Най-голямата човешка мечта е да бъде озарен от лъчите на Любовта! Подвластен на чувствата ще напише:

Не си измислица, Любов,

не си!

/Не си измислица, Любов/

Безпределна е човешката душа, колко – все още никой не знае, но тя трябва да се освободи от оковите на мисълта и да полети като птица – безбрежна, като реката – успокоена и мъдра. Но тук! Сега! В този живот!

Сега да ме опива

магията на устните

и да ме сгрява

на ръцете ти камината.

…

Сега да се случва всичко,

а не в онази далечина

и студена вечност…

В този свят няма място за неказани думи, защото те разяждат ума и не дават покой на сънищата. После е вече безвъзвратно късно, само спомени напомнят за приятелите и отминалите дни.

Поетът

е една разбита чаша

в подножието на света.

Мина, Лора, Яворов… един безкраен списък от имена, докрай обречени на вечността. Сред тях е и спомена за ония, които вече са отвъд предела:

Отиват си приятели поети,

неизввървели земния си път.

Една след друга гаснат звездите, плътта губи поредната битка с болести, неволи, обреченост.

Не реквиеми, или издигнати паметници са нужни за слава на поетите, а както К.Великов пише:

Не пиедестали, а олтари,

върху които

разпятия горят!

Неизменно животът следва своя вечен кръговрат, изгреви сменят залезите, сезон след сезон, млади кълнове растат…

Ще се завърнем

като роса в тревата

и в дъх на цвете

ще се възкресим.

/След живота/

Идва време за равносметка – Видовден. Застанали пред Божиите врати се питаме, дали праведно живяхме и какво след себе си оставяме.

Поетът вярва в своето верою:

Все нещо остава.

Недопита чаша.

Жена недолюбена.

Недочетена книга,

недописан стих.

….

Все нещо остава.

/Равносметка/

Хиляди възможности – пропуснати и осъществени. Един живот не е достатъчен да постигнеш всичките си мечти и желания, да прекосиш океаните на въображението си…

„Горят разпятия“ е една от сбъднатите възможности, събрала в себе си сакрално или не 33 стихотворения, писани в разкични периоди от живота на писателя. Горят душата ми, като разпятие споменът по бащината къща, безвременно отишлите си приятели… Прочитът на стихосбирката възпламенява в мене клада от въпроси за бъдещето ни като нация!

В съзнанието ми остава закодираното послание на залязващия огнен залез над свещените Родопи, с който е оформена корицата на книгата.

Остава още – любовта, талантът, умението на писателя, твореца, вродения нюх към красотата, умело пресъздадени чрез поетичаската форма на общуване с нас, читателите!

Павлина Петкова

19.12.2016 г.