ЗА МЯСТОТО НА ПСИХОЛОГА В НАШЕНСКОТО УЧИЛИЩЕ

Че той няма място! След 24 години труд ще го намерите заврян в ъгъла (кабинетът му е там, в преградения училищен коридор). Който не вярва, да ми дойде на гости! Т.нар. кабинет не е шумоизолиран и вратата му е стъклена! Това обстоятелство превръща психолога във футболен вратар, постоянно опазващ крехкото си ограждение. Също така му дава възможност да развие и колекционерски умения: обстрелват вратата му с топчета, топки, смачкани кенчета или пълни с вода пластмасови бутилки, тип течни бомби… Случва се да му вкарват и голове! Не че децата го мразят, за тях той е странна птица, предизвикваща интереса им – постоянно усмихваща се птица! Обичат да се шегуват с него, съжаляват, когато уцелят вратата му, но… просто трябва да изразходват енергията си някъде. Нали междучасията са за това – да крещим и ритаме, да се блъскаме и гоним. Защо не излизаме на двора ли? Тук също е забавно! Пък и така си пазим чантите. През голямото междучасие класните стаи са заключени: госпожите пазят инвентара, при това – с голямо основание. Затова хвърляме чантите си в коридора, ядем и се пързаляме, включително и фигурно…
Цената на счупеното стъкло (от психологическата врата) не е страховита, но за сметка на това матови релефни стъкла в малкия град не се намират! Така след седмица чакане вратата се оборудва със съвсем прозрачно, при това – още по-тънко стъкло (нова примамка за голмайсторите). Психологът сам си матира стъклото, облепвайки го с красиви пейзажи – върхове и езера. Това е част от жалкия му опит да бронира душата си. И психолозите имат душа! (Само изглеждат неуязвими.) Всъщност развиват чувствителността си, за да разбират по-добре потърсилите помощ.
Ще кажете: защо не си смени поне вратата, като е толкова уязвима душата му? Опитвал се е, разбира се. Предложи сам да заплати поставянето на солидна, непрозрачна врата – да спонсорира за пореден път училището. Но коридорът имал архитектурен план, който не можел да бъде нарушаван! Вратата трябвало да е прозрачна, за да влиза светлина в коридора. Защо ли тогава са лампите? Всъщност с архитектурния план явно се обяснява наличието на само една (и то – понякога работеща) електрическа крушка.
Явно на архитекта и през ум не му е минавало, че някъде тук ще работи и психолог! Вярно, класните стаи не достигат, но хайде изслушвай плачещо или плахо дете, докато пред вратата ти крещят… Консултирай родител, провеждай личностно изследване (групово е невъзможно, защото „кабинетът“ е с размери 3 на 5 метра и в стаята се побират едва 4-5 деца, накацали по диванчето.) Но и логопедът работи в същите условия, ако това е утешение…
Децата не са виновни, че очакват от тях да се държат като възпитани възрастни! В училище има правила, но няма начин да се осигури спазването им, т.е. те са формални и неработещи. Всъщност в това е чарът на днешното училище – там властва хаосът. А от хаоса, както знаем, се раждат вселените. И боговете! Та има шанс да се роди новото – творците на нови вселени и нов хаос…
Психологът е като бяла врана (уви, не бяла лястовица) и трудът му не се оценява. Не стига, че заплатата му е по-малка от учителската, но преди години министър закри длъжността Училищен психолог и я преобразува в Педагогически съветник, защото имаше излишък от педагози. Но децата, а и възрастните, не обичат да ги съветват – те търсят разбиране и подкрепа, доверие и чак след всичко това питат за мнението ти. Затова на стъклената ми врата и досега се мъдри табелата Психолог. Ала получих нареждане да я махна, тъй като не отговаряла на длъжността ми… (Всъщност двете длъжностни характеристики се припокриват напълно, но за чиновника не е важна същността, а формата, титлата.) Сменила съм шестима директори, умея да работя с всякакви хора. Но обичам да назовавам нещата с истинските им имена, без захаросване, лустросване и разкрасяване, което не помага при сблъсъка с чиновници и шефове. Там помага да се кланяш, клякаш и пълзиш… сиреч, да продадеш душата си. Което психологът – ценителят на душата, не следва да прави…
Сигурна съм, че в други училища кабинетите на психолога и логопеда са прекрасни! Но също така зная, че в повечето все още няма назначени психолози. Едва в 35% от училищата ни има педагогически съветници, като голяма част от тях са педагози. Подценяването на психолога в родното ни образование е факт.
Но учителите също са подценени! И тях, както и лекарите, превърнаха в чиновници. В центъра на образованието ни стои не ученикът, отдавна не и учителят, а Документът! Инспекторът цени точната документация повече от личността и творческата дейност на учителя. (А според Мърфи във всеки документ винаги може да се открият минимум 7-8 пропуска…) Никой не вярва на учителя – че е творец, че има право да организира часа си, както реши, според особеностите на класа и на темата. Затова опасността да останем без учители е реална. Докато не защитим правата на учителите, резултатите на децата ще се понижават.
Все пак – надежда има! Тази година лъсна лицемерието в образованието ни – с организираното масово преписване на матурата. Всички видяха дъното. Сега ни остава да се оттласнем от него. Но как? Като не се страхуваме да говорим за недостатъците на системата. Като се обединим срещу тях. Като изявяваме творческите си способности въпреки ограниченията! Като подкрепяме децата творци, защото те са нашата надежда! Нека се вслушваме в тях и в мнението на обикновения учител чрез повече анкети и дискусии. За да детронираме Документа и поставим в центъра на образованието Човека Творец.
Ученици и учители – заедно срещу фалша в образованието! Тогава и психологът ще миряса и въздъхне с облекчение, макар и в коридора…

Росица Иванова, психолог

Публикувано в сборника с литературни изследвания и публицистика „Диаманти“ , 2015 г.