Само безусловната и чиста любов може да погълне и трансформира злото в добро

 

Светът като прегръдка

 

Или пътят от приказните чудеса до висотите на духовното,

родното, красивото

 

Излезе от печат новата детска книга “До чудесата” на психоложката в кърджалийския Дом майка и дете Виолета Михова. Тя ще бъде представена ” на 17 октомври от 17.30 ч. в Литературния салон “Петя Караколева” към НЧ “Обединение 1913”. Включена е в програмата за Дните на Кърджали.

Подобно на първата й книжка “Кристалната фея”, и новата предлага своите криле, водещи по пътя на вълшебното детство, на безгрижните игри и усмивки. Още при първото разгръщане на малката, но сгъстена като емоция и директно преживяване книжка, веднага си личи, че авторката-педагог се е потапяла в приказката като живот, в безусловната любов на сърдечната чистота, в сърдечното познание, водещо до небето, до чудесата, до разпалването искрите на обичта и мъдростта в детските души. До дъгата, носеща цветовете на родното, които сияят особено ярко в красивата усмивка на небето. До висотите на духовното съзряване чрез жадната мисъл и будния смисъл в словото. До жаждата за знание и за добро.

“До чудесата” води децата с многото си пътечки към омайното вълшебство на мечти и игри, към отключването “среброликата и среброструйна тайна на детството”. Затова децата я припознават като свой свят, като тяхната житейска картина, рисувана с любящи и приласкаващи думи. В тази пълна с нежност и обич рисунка лети ту бялата ризка на вятъра, ту более неговото ожулено краче, но лекуващо звездопадната светлина. Ту светят светлите дири на приказната зима, ту тревици блестят край мълвящо ручейче. Или топлото слънце облича със златна премяна гората, а белоснежно облаче слиза от небесната вис до прозореца на болно момиче, за да изпие неизплаканите му сълзи. И от слънчевите лъчи изплита люлката на дълговечната обич за облаче и дете, която люлее света в светлина и топлота, стопява болката, заблестява в очите на майката, на любимата учителка, на приятелите. И светът става красив като прегръдка, приемаща всичко с вяра в доброто, с любов, надежда и веселие, лекуваща всяка болка, всяка въздишка, всеки страх.

Наскоро Виолета Михова бе отличена в организирания за осма поредна година от издателска къща „Анубис“ и издателство „Булвест 2000“ Национален конкурс за учители-творци. Произведенията им – стихотворения, разкази и есета – бяха оценени от жури в състав проф. Боян Биолчев, проф. Валери Стефанов и поетът Бойко Ламбовски.

В конкурса взеха участие около 2000 души. 80 от тях бяха одобрени да участват с творбите си в общ сборник, който ще бъде представен в навечерието на Деня на будителите в НДК, когато ще бъдат наградени и победителите в трите категории литературни произведения.

 

.

С многото си творби и с уникалните си преживявания, учителите-творци превърнаха Осмия национален конкурс за стих, разказ и есе в своеобразна психография на нашето време, създаваща представа за неговите проблеми, ценности, конфликти, радости, надежди, казва Валери Стефанов. А според Бойко Ламбовски, текстовете, отличени в националния конкурс за учители-творци са пълни с живот, с несломимата воля да се продължим чрез себепознание и слово. В тях се чува общия глас на Родината – величествен и по човешки уязвим, неизразимо близък.

Творбите на Виолета Михова за деца обединяват красотата на небето и на земята, подтикват ни да държим сърдечния си храм на истинската любов и на чудесата винаги отключен за вълшебството и мечтата. Защото така никое зло на света няма да ни достигне. Защото само кристалната чистота и безусловната любов може да погълне и трансформира злото в добро.Така както светлината поглъща тъмнината.

 

 

Лияна Фероли

 

Виолета Михова

 

 

До  чудесата

 

Догоних вятъра  ожулил си крачето

в снагата на училищна топола,

в най-крехкото листенце  откопирах

за вас деца най – топлите простори.

 

Погалих стъпките открехнали –

тръпчинка мъдра във душите ви,

превърнах ги във песен на авлига,

с която в унес да пораствате.

 

Свалих от звездопада светлината,

ожулено краче да може да покрие

диря – сребросиня да надбягвате

и с криле да стигнете до чудесата.

 

 

Вълшебство

 

В страници на книжка

тайни  аз отключвам

и някак по –  различно

пораствам и се чувствам.

 

Прекрасно е да имаш

два свята до сърцето –

земята и небе омайно

събрани във вълшебство.

 

 

Детство

 

С най- прекрасните мечти

литнах в небосвода

постижимо е да си орел

и да отключваш тайни

в кръгозора.

В синевата обич блика

и изкуство е да я запазиш,

нищо, че броя до пет

нищо, че мъниче ме наричат-

детството е весел глас,

тайна сребролика.

 

Есенна приказка

 

По тревица заблестяла

ручейче мълви:

есен златна е на прага

Зайко в шумата се скри

 

носи на гърба си Ежко

орехчета и звезди

ех, че чудновата есен

Меца пише нежна песен

Вълчо агънца брои

Рунтавелка с дъх притихнал

имитира хей така – щурче

 

стъпва тихичко на пръсти

Лиса и върти носле

Ърнест пак е разтревожен

нещо в лапичката  му блести

цветето на мама къпе се в лъчи

ех, че лято през ноември

 

гълъбче до облаче лети и

рисува без бои в небето

есен

есен златна със мечти.

 

 

Родина

 

Аз търся най-красивите листа

от нежните трилистни детелини

с които да напиша думичка една

в красивата усмивка на небето.

 

Обичам те през всичките сезони

с криле на птица тъй неповторима,

дъгата вече има нова светлина

и тя е с името на моята родина.

 

 

Към Климент Охридски

 

Ако всички гори и поля

разнесат с шепот свещените букви,

ще покрия коравата наша земя

с омайната мъдрост на твоите думи.

 

Ако всички реки са следа

от простора на жадната мисъл,

бих претворила в сини цветя

на словото будния смисъл.

 

Ако всички звезди са очи

и струя от книга сияйна,

то тогаз ще прегърнем онез висоти

ще се слеем с духа ти в безкрая.

 

 

 

Слънчева люлка

 

           До голям слънчев прозорец живееше едно добро момиченце, с топли очи

и слънчево сърчице. Като всички деца и то ходеше на училище, само че се връщаше оттам с една неизплакана сълза в очите.

          Накрая на седмицата събираше всички неизплакани сълзи в шепичка                                                                   

и ги поставяше до големия слънчев прозорец. Всяка неделя едно белоснежно

облаче, слизаше тайно от небесната вис и попиваше следите на тънкото стък Един ден облачето реши да не си отива, а да остане на земята и да си поиграе с детето. Помаха му с белите си пухкави ръчички и го покани да се поизправи до прозореца. Момиченцето долепи носле до големия слънчев прозорец и за първи път се усмихна. Протегна болните си пръстчета чак до сърчицето на облачето. Затанцува в меката му прегръдка и забрави за болката. Слънцето им подари дватопли лъча, от които облачето и детето си изплетоха въженце на дълговечна обич.        

       На другата сутрин доброто момиченце не бе толкова тъжно, тръгвайки за училище. Знаеше, че до големия слънчев прозорец ще го чака да се върне едно топло облаче.

       Класната стая също не бе толкова мрачна. Момиченцето седна на своя чин и зачака темата на своята учителка. Тя го погали нежно по косичката и мило го подкани да работи. Пръстчетата на момиченцето мъчно се справяха с немирния химикал, който все изскачаше из тях, сякаш се надсмиваше на болката. Една сълзичка се търкулна по бледата му бузка. Учителката я докосна и потъна в нея. 

Взе тетрадката и написа: – Обичам те, мило дете! Ще се справим заедно.

     Усмихна му се с големите си добри очи, в които момиченцето позна своето облаче.

 

/Из книгата на Виолета Михова „До чудесата“/