Историческият роман, какъвто е „Неговата любима” на Неда Антонова, роман за съдбата на Венета, Ботевата любима и, разбира се, за вечния й спътник във времето – големия поет на България, не би могъл да бъде написан по просто хрумване или прищявка. Ако е така, то той би бил дилетантско съчинение, в което амбицията е вложила претенции без покритие, всякакви произволни измислици и дори пикантерии, много далече от историческата истина, и най-вече – обем без истинско съдържание. Слава Богу, авторката познава добре епохата, старателно е проучвала историческия материал и изобразява реалистично, но и влагайки творческите си инвенции, в което е и най-голямата й сполука. С това тя намира, струва ми се, най-точната мярка между художествена измислица и историческа правда. На нея й е известно, че самоцелното търсене на автентичност, строгото, педантичното придържане към фактите прави лоша услуга на едно повествование, първо, защото много от фактите са изопачени от нявгашните свидетели, и, второ, защото целите на романа са идейни и художествени, и той ще загуби от чистата фактология. Познавайки добре духа на времето, нравите, обществените отношения и съдбата на историческите личности, Неда Антонова създава роман, който със своето въздействие и внушения е сериозен влог в романната ни традиция.
Авторката разказва плавно и увлекателно, с лекота, която показва не само повествователни умения, но и способност да ни въвежда в бита и обноските, в ситуациите и конфликтите пластично, с усета на майстора, който е овладял тънкостите на занаята. В разказа, който се води от Ботев сподвижник, и понякога от нея самата, няма излишества – нито в диалога, нито в разкриването на отношенията, нито в изображението. Обстановката не е претрупана с детайли, само се акцентира върху най-съществените от тях, онези които са в логиката на описваната ситуация. Яснотата и чистотата на изказа, богатото съдържание и пластичния рисунък са свидетелство за добре изградена художествена структура. Тя разказва толкова образно, че сякаш присъства на случките, които описва, и ни въздейства така, че сякаш и ние присъстваме. Тя следва събитията в историческата им хронология според известните, малко известните и прикриваните факти. Не премълчава неудобните истини, разкрива конфликтите в тяхната дълбочина, конфликти, които понякога прерастват в ексцес – между Ботев и Каравелов, между Стамболов и Каравелов, между старите и младите в движението. Вникнала дълбоко в явленията на тогавашното общество, тя не спестява многото подлости, безчестия, тежките разриви, илюзиите, но и величието на подвига, идеала за нравственост и свобода. Затова изградените образи са пълнокръвни, представени в цялата им противоречивост и сложност, без идеализация, но и без другата крайност – крайността на онези, които са склонни да клеветят и обругават.
На романа е присъщ стегнатия и ясен език, не са допуснати натруфени фрази и многословие, не се изпада в излишество или в натурализъм, който свежда всичко до непосредствената, грубата сетивност. Авторката не е повлияна от криворазбраната освободеност на някои „модерни” автори, които си представят литературата като поле за изява на вътрешно присъщия им цинизъм, изразен не само в хули и ругатни, но и в цялостното им отношение към действителността, тоест нравите и отношенията първо са минали през някакъв техен своеобразен ад на душата и след това са изобразени в карикатура – карикатура на грозното и противното, която иска да ни каже, че всичко е скверно, значи няма нищо по нормално и естествено скверното да се осквернява. Неда Антонова е твърде сдържана в изказа, без това да означава автоцензура, защото тя познава много добре писмените свидетелства от онова време, чийто език е премерен, без това да го прави неестествен. Тази нагласа е ни най-малко във вреда на реалистичното повествуване, в което са неизбежни размяната на остроти, сблъсъците с тежки обиди, разривите с фатален завършек и прочие. Не е допусната и самоцелна имитация на езика на нявгашния българин, тъй че той да е трудно разбираем, и това да предполага повече вглеждане в словните форми, отколкото в сюжета и съдържанието. От друга страна, употребата на някои остарели, диалектни и рядко употребявани думи, както и използването на словосъчетания от епохата на Възраждането, са напълно необходими, за да се предадат по автентично нравите, взаимоотношенията и конфликтите.
За всеки автор на исторически роман би трябвало да е ясно, както е ясно и на Неда Антонова, че не е възможно, нито е необходимо, да се обхванат и осмислят всички исторически източници. Тогава бихме говорили за монография, а не за роман. Затова тя има своите предпочитания при тълкуването на едни или други събития и понякога дава превес на хипотези, които са само отбелязани от съвременната историография, без да се смятат за утвърдени в нея. Авторката има своя субективен ъгъл на зрение, но другото би било противоестествено. Педантичното следване на общоприетото е винаги във вреда на една такава творческа работа, защото сковава автора в конюктурата на момента, която обикновено е тенденциозна и обслужва определени интереси. Най-спорният момент – убийството на Ботев, извършено от негов сподвижник, е пресъздадено изключително въздействащо – читателят преживява драматизма на събитието, сякаш вижда всичко с очите си. Твърде малко са били преките свидетели, а и някои от тях не оцеляват впоследствие, времето е покрило всичко в забрава, ето защо смъртта на поета винаги ще си остане обвита в мистерия. На въпрос за това отговорите на Никола Обретенов и Кирил Ботев са твърде уклончиви и неясни. Историята също мълчи. По всяка вероятност до вечността, както мълчи и за костите на Левски. Но нима тя не мълчи и за гробовете на повечето от българските владетели? Такава е българската ни орис. В историята ни има твърде много мълчание. Затова всяко поколение трябва да има своята „Епопея на забравените”. Съвременните български писатели са все още в дълг на отечеството.
Най-важен, но неотделим от образа на Ботев, а както, разбира се, и от образа на времето (ликът на времето е в нас и ние сме в лика на времето) е образът на Венета, представена с всичките криволици в съдбата й – бягството от съпруга сарафин, възприемащ я като домашна слугиня, живота при вуйчото (преди и след Освобождението), който не приема поета заради лошото му име, и непрекъснато го ругае; любовта й и раждането на Иванка, неволите й след смъртта на воеводата – бедността, забравата, хорските одумки, униженията. Венета, както казва проф. Михаил Арнаудов, е може би първата еманципирана българка, родила без годеж. Избирайки любовта си, обричайки се на бедност и лишения, тя прави своята голяма жертва, но това не е жертвата на малодушието и сълзливите чувства, това е жертвата на напълно осъзнатия избор, на силата да устояваш близостта си, дълбоката си привързаност към поета и революционера. Поемайки кръста си, тя сякаш олицетворява българската участ, българската Голгота, първо, сред хъшовете преди свободата и после във враждебната среда на следосвобожденска България, когото печалбарството, стремежът към облаги, безскрупулното, престъпното забогатяване са обхванали почти цялото общество и най-вече нотабилите и някои от най-близките Ботеви сподвижници. Нищожна е нейната пенсия, за разлика от пенсиите на някои други. Молбите, които пише до Народното събрание и вуйчо си, не получават необходимия отговор, подхвърлят й се трохи и тя е принудена да стане ратайкиня. Заживява по-спокойно едвам, след като получава, макар и трудно, и с отлагане, наследството на вуйчо си. Държелива и здрава душевно, тя преминава през живота с изправено чело, достойно, с твърдостта на жена, която след поета е обичала най-много отечеството си. Тя остава вярна на паметта му и в най-тежките години, когато името му е забравено. Такава е Венета – вечната спътница на поета. Тя обича поета не само в живота, но и в смъртта му. Само така би могла да приеме тежкия жребий. Но това не е жребият на смъртта, както би могло да се разсъждава. Това е жребият на любовта, защото светът се крепи на обичащите. Тя притежава едни от най-добрите качества на българката, която изпълнява не само личния си дълг, но и дълга си към историята. Такъв дълг може да бъде изпълнен само с любов.
Образът на Ботев е реалистичен. Пресъздаден е в цялото му величие, но и без идеализация. В най-бурните години от живота си той е наричан скандалистът, защото буйният му нрав е предполагал авантюри, на които не са били чужди и други поборници. Но националната революция не ще екзарх, иска Караджата. Суровите времена не са времена на добрите обноски и на дългите обяснения. Затова и до днес върху него се изсипват куп клевети, носени от мълвата. От друга страна, да си представяме борбите за национално освобождение без предателства, много излъгани надежди, самоизмами и безчестие, е наивно. Поетът е неведнъж обграден от личности, които не оправдават доверието му, и с това вредят на движението. Явяват се съперничества, в които стремежът за надмощие на непочтени поборници води до трагичен завършек. Ботев става воевода и донякъде по неволя, другите, опитните Панайот Хитов и Филип Тотю отказват, защото имат своите опасения. Много са съмненията в успеха, но той остава верен на пътя си, и сякаш заклинанието в поезията му „Свобода или смърт” се сбъдва.
В книгата са използвани откъси от Ботевата публицистика, някои от тях малко известни, подценявани или премълчавани, защото са смятани за неудобни. Например във в. „Знаме” поетът пише гневно за зверствата в българско село на казаци в Бесарабия. В романа той го казва по време на сказка. Авторката очевидно познава много добре опита за биография на Христо Ботев от Захари Стоянов. Без винаги да се доверява на писателя (известни са многото негови неточности), тя интерпретира по своему случки, описани в биографията, все пак следвайки фактите от разказа. Освен това прави впечатление, че тя използва и не винаги поставяни на първо място хипотези за живота на поета.
Най-драматична е последната част на „Неговата любима”. Авторът на тези редове слага ръка на сърцето си и казва, че прочете страници, които са чест за всяка национална литература. Известен е слухът за освободен от Диарбекир затворник, който казал, че Ботев е жив, слух, на който и Венета повярва. Поразителни са картините, в които я виждаме трепетно да очаква завръщането, което никога няма да се състои. Тя дори деликатно предупреждава Иванка за възможната среща. Разочарованието не я сломява, но оставя дълбок отпечатък в душата й. Както не на едно място, и тук си проличава, че авторката има опит в драматургията. Читателят съпреживява, грабнат от майсторски пресъздадените вътрешни състояния, поразен от трагизма, но и от присъщата на големите характери овладяност и сила.
Самият край на книгата е сякаш посветен на трите смърти: на Иванка, младата невеста, покосена от неизлечима болест, която умира с Ботевия наследник в утробата си, на Венета, вече готова за края, живееща със спомена за воеводата и неговата поезия, на четника летописец, разказвачът, който изживява времето с голямата му драма, но и с предаденото му от исторически личности като Ботев величие. Самият край обаче е за всички нас, читателите, способни да разберем превратностите на съдбата и обратите на историята, да вникнем в Словото на една епоха, но и в паденията й, да опознаем мига на озарение, но и мига на вътрешна слепота, когато всичко сякаш губи своя смисъл. Едва тогава ще направим истинския си избор. Светът се крепи на обичащите, казва Неда Антонова, и ние разбираме кой е нейният избор. Няма да е трудно да се досетите.
Веселин КАСЧИЕВ
https://www.fakel.bg/index.php?t=5793%20https://literaturensviat.com/?p=130493