ПРИКАЗКА ОТ ПЛАНИНАТА

Български граждани сме. Живеем в едно село в добруджанското поле, недалеко от града. Чисто турско село ни казват, защото във всички къщи се говори на турски. Само в къщата на Иван, в края на селото, говорят български. Ама той Иван е циганин, или поне така му викат-Ванката циганина.
Аз съм родена в това село. И татко е от тук. Мама е от съседното село. То е по-голямо от нашето-има две махали: турска и българска. Мама е от центъра на селото-така казва тя. За това знае езика и на двете махали.
Баба не е от нашето село.Тя е родопчанка. Тук я е довел дядо. Нито той, нито тя казват от къде точно. ”От Родопите”- казва баба. А дядо, докато беше жив, се подсмихваше под гъстия, черен мустак и добавяше-„от най-затънтените”. Същият мустак има и тате. И той така се подсмихва , като му е весело. Тате прилича на дядо-черен и намръщен. Даже и като се усмихва, много не си личи, само мустака му леко помръдва нагоре. За това за него като че ли най важи „ усмихва се под мустак”.
Баба е друго нещо-тя се смее и с очи. И като се разсмее чак двете и тънки, снежнобели плитки под забрадката се усмихват. Баба е бяла, снежнобяла. В нея всичко е бяло-и ризата, и забрадката, и косата под нея, и лицето прегърнато от тази забрадка. Ако дядо е нощта, то баба е деня в къщата, и то най-слънчевия ден. Как са се намерили с дядо, как са се харесали-да се чуди човек. Че и от хората съм го чувала: ” Как я е излъгал на времето пустия му Али, че и чак тука успя да я доведе!”-чувах да напява вечер на пейката пред къщата съседката Айша. „Съдба!”-клатеше замечтано глава майка ми-”Приказка!”. А ние, любопитните хлапета, острехме уши да дочуем още нещо от този приказка, която разказваха старите. Имаше нещо магично в баба-избелелите златни коси, бялата кожа като коприна, въпреки възрастта, очите, в които вечно се отразяваше слънцето, гласът, който пееше дори когато ни гълчеше през двора, топлите ръце, които ни гушкаха вечер и ни приспиваха като пръчици на фея. Като че ли не беше от тука, /не беше от нашето село-то е ясно/, но май не беше и от тази планета /вече бях гледала филми за русокоси извънземни с прозрачна кожа и дълбокосини очи/. И като се отвореше портата се втурвахме към баба за пореден път с въпроса „Бабо, ти от къде си?”
„Как от къде!-присядаше на тревата баба, а шарените и шалвари се разстилаха като цветна градина-от Родопите”. „А там какви живеят, бабо, турци или българи”-не я оставяхме ние, въпреки, че вече бяхме чували отговора. „Как какви!-чудеше се баба-хора живеят, ей такива хора като нас, все хубави хора. Родопите, сине, е планина.Тя ражда само хубави хора. Свободни хора, сине, свободни и силни, хора добри и щедри-няма значение дали турци или българи. Планината, да знаете, дели хората на добри и лоши. Добрите ги обича и ги дарява с щастие, а лошите ги погубва, без да ги пита каква вяра имат и каква кръв. Планината, сине, усеща лошата кръв и с нея се бори, не с вярата. Защото лоша вяра няма, има лоши човеци. А те ,сине, правят и вярата лоша.
Тази приказка за планината, дето убива лошите човеци ни омагьосваше всяка вечер, въпреки че я слушахме почти всеки път ,когато запееха щурците и старите жени присядаха на пейките пред къщите. Всеки път чакахме с нетърпение края на бабиния разказ, за да разберем точно от къде дядо е довел тази наша чудна баба. И винаги стигахме до края на приказката без да разберем от къде и каква точно е баба, но си тръгвахме доволни и заспивахме някак успокоени , че някъде, не толкова далече, има една планина, в която живеят едни хора, които се различава само по-това дали са добри или лоши.
Като тръгнахме на училище госпожата ни заговори за Бог.Тя пък ни обясни, че Бог е един, но ние човеците си го делим помежду си и му даваме различни имена. И не знам защо този Бог ми заприлича на онази планина, от която са довели баба. Или пък може би точно там живее и самия Бог. Не знам. Но е хубаво да знаеш, че има такава планина…