ЗА ГЕРОИТЕ БЛИЗО ДО НАС*

Не знам как да нарека своя разказ – дали ,,Воля“, или ,,Съдба“, но важното е, че това е действителен случай.

Бяхме на гости и телевизорът беше включен, показваха завръщането на параолимпийците от състезание. Млади мъже и жени в инвалидни колички. Човек неволно се смълчава и заслушва. Всеки от състезателите каза по няколко думи. На екрана говореше млад мъж, спечелил поредните си медали. Изведнъж домакинът каза, че момчето, което говори в момента, е от близкия град Глоджево. И заразказва неговата историята.

„Единствено дете на своите родители, задоволен с всичко, дори за 18-я си рожден ден получил скъпа кола. Това момче се казва Ружди, ученик в 11-ти клас. Един ден младежът решил да поразходи приятелката си с новата кола и, разбира се, нито един от тях не сложил колан. Пък и нали все си мислим, че точно на нас нищо лошо не може да се случи. Силна музика, газ до дупка, колата буквално летяла по мокрия асфалт. Но точно на завоя тя се преобърнала, чул се трясък, писъци … и после тишина. Момичето паднало от колата и се е разминало само със счупена ръка, но Ружди останал затиснат под автомобила. Пристигнали пожарни, полиция и започнали да режат тенекиите, за да измъкнат Ружди, но той изпада в безсъзнание. След 3 дена се събудил в болницата.“

След като чух тази история, аз цяла нощ не можах да заспя, изживях всичко, все едно бях там. Същата вечер написах стих, който му посветих, и му го изпратих. За моя голяма изненада той ми отговори, че стихът много му е харесал и ме покани да му гостувам. След 2 дни много притеснена прекрачих прага на неговия дом. Бях чувала, че не приема почти никого в дома си. Там ме посрещна майка му – млада жена със сребро в косите, а зад нея стоеше Ружди – симпатичен младеж с лъчезарна усмивка. Каза ми „добре дошла“ и след топлата прегръдка аз се почувствах като негова по- малка сестра. Ние влязохме в една малка спортна зала, оборудвана с различни спортни уреди, а на стената, в една стъклена витрина бяха наредени много медали, купи и грамоти – наградите на параолимпиеца, спечелени с много пот и труд. Аз нямах търпение да чуя продъжението на неговата история, но преглътнах въпросите, които си бях подготвила, защото не исках да му причинявам болка, връщайки го назад в миналото.

Докато пиехме кафе и хапвахме от вкусната торта, приготвена в моя чест, леля му ми разказа как след дълго лечение го изписали ,,здрав“, но с пречупен гръбнак и прикован завинаги в инвалидна количка. Следвали тежки дни за цялото семейство. Ружди, затворен в стаята си, не приемал никого, не разговарял и отказвал да се храни. Цяла вечер се чувал неговият плач от болка и отчаяние. Когато приятелката му разбрала, че той вече няма да може да ходи, тя напуснала селото, а ,,верните“ му приятели един по един се отказали от него. Отчаян от живота и безпомощен, той постъпил в санаториум за реахабелитация . Там също отказвал да разговаря, да се храни и да ходи на процедури. Майка му била много отчаяна. Но съдбата го срещнала с бъдещия му треньор Радостин Тодоров, който придружавал сестра си Даниела Тодорова, също в инвалидна количка (параолимпийка) на процедури. Един ден треньорът Радостин предложил на Ружди да дойде и да погледа как тренира Даниела. И след няколко дни Ружди вече се пробвал на уредите. Така се родил шампионът. Радо и Дани (както ги наричат галено) буквално го измъкнали от собствения му ад. В многото тренировки се родило едно здраво мъжко приятелство.

Аз слушах разказа без да усетя, че сълзи се стичат по бузите ми. Бях силно впечатлена, потресена, но и възхитена от волята на този младеж. От време на време скришом поглеждах към майка му – боже, колко болка видях в очите й! Тя неволно докосваше сина си с ръка, а той ту я целуваше, ту слагаше глава на рамото й. Те бяха едно цяло. Ружди ни разказваше весели случки от състезания, а от неговите думи разбрах, че обожава своя треньор Радо. Двамата разглеждахме медалите му и тогава Ружди тихичко ми каза, че би дал всички тия медали само за да може да ходи и тича като нас. Не знаех какво да му отговоря, само стиснах ръката му.

Аз си тръгнах, изпълнена с болка, че не мога да му помогна и с радост, че мога да го нарека свой Приятел.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

*Есето е за параолимпийския шампион Ружди Ружди от град Глоджево по тласкане на гюле, който се завърна със злато от олимпиадата в Рио де Жанейро

 

 

 

 

СЕСИЛ ТЕОДОРОВА
ИЗОСТАВЕНИТЕ СЕЛА

Аз съм обикновено лудогорско момиче. Родена съм в едно малко градче, носещо името на велик хан – Кубрат. Градът ни е малък и много красив, но в него има нещо, което много ме натъжава. Той постепенно обезлюдява и в него остават да живеят само възрастни хора.Жалкото е, че това не се случва само с моя град, така е в цяла България.

Често пътувам и по време на пътуването наблюдавам празните къщи по селата. А колко много са те, колко са тъжни и пусти – полусрутени, с изпочупени прозорци и буренясали дворове! Те сякаш продължават да чакат своите стопани. Всяка къща си има своя собствена история. Аз ги оприличавам на слепи старци, разказващи своите спомени. Една на друга те си разказват за своите семейства – как някога в тях е кипял живот, как са се раждали деца, женели са се и са умирали хора. Сега буренясалите дворове, някога са били пълни с плодни дръвчета, имало е и китни градинки с красиви цветя. Чували се песни на птички и весел кучешки лай. Детски смях е огласял простора. Не разбирам защо се получи така , че цели села се заличиха съвсем или пък се превърнаха в зловещ дом на един- единствен възрастен човек. Човек, който няма с кого радост или болка да сподели, а я споделя с животинките в своя двор.

Аз не искам такава родина. Нека ние, младото поколение, си подадем ръце, да се обединим и да съградим една красива и пълна с живот България.