Това беше една от онези незабравими срещи, които се случват веднъж в живота. Само този ден по случайност не си бях взела камерата.
За моя зла участ имаше какво да се снима. Художниците от моя роден град Стоян Черников, Димитър Атанасов и още няколко човека подреждаха изложба във фоайето на читалището. Разопаковаха платната, които държаха за рамките, стараейки се да не го повредят и ги окачваха по пригодените за целта телове.
– Ама не насам, нали ти казах, че няма да стои добре. Дай я натам! По – леко, ще я счупиш.
Картините бяха пътували, надлежно опаковани, чак от град Троян, където сега живее и твори именитият художник с кубратски корен Христо Радев. Преди години той присъства на премиерата на майка ми, поетесата Жени Славска, в родния ми град.
Отидох до вкъщи и си взех камерата. Градеца ни е малък, живеем наблизо, а времето беше чудесно. Когато влетях обратно в читалището, художникът разказваше за творчеството си и живота си на майка ми. Аз започнах да снимам едно след друго четиридесетината уникални платна, ядосвайки се на противоречивата зеленикава светлина, която заливаше цялата зала. Художниците продължаваха да подреждат картините под зоркия поглед на кокершпаньола Ричи.
Не ми беше възможно да снимам платната и да записвам репликите на словоохотливия Христо Радев едновременно. Получи се така – имам заснети четиридесетте уникални картини, но … запис нямам. Преизпълних се с впечатления – за необятността на човешкия талант, за завистта, за творческия подем, за дребните хорица, които те препъват навсякъде с контекста на дребнавото си поведение. Чувствам се късметлийка, че срещнах отблизо този невероятен творец. Искам да благодаря и на Ричи за очарователната компания.
– Хайде, Христо, ела, стига сте говорили! Рамката на тази картина се е счупила при транспорта, какво да я правим? Ела да погледнеш картините, харесва ли ти как сме ги подредили? – повикаха го колегите му.
Шоуто трябваше да продължи. Така художникът ни беше отнет и отвлечен от организаторите на изложбата си, на чието бляскаво откриване аз не присъствах. Пропуснах речите, троянската ракия, тълпите, камерите, блясъка и аплодисментите, нещо съвсем излишно, според мене. Таланта говори сам за себе си.

Част от разказа на Христо Радев

Аз и съпругата ми, която е медицинска сестра, се оженихме през 1962 година. В Кубрат от Партията ми наложиха невероятен контрол. Ходех всяка вечер в милицията да се разписвам. Разписвах се три пъти на ден. Много ти е дълга косата, казаха ми. Отрязах я. Когато ме накараха да си отрежа и маншетите на панталона, не издържахме. Със съпругата ми избягахме в Троян и там се почувствах добре.
Внучката ми много прилича на жена ми, нейно копие е. Жена ми много ми липсва. Внукът ми рече „Дядо, откога рисуваш портрети на други хора, кога ще нарисуваш и моя! Аз постоянно ти помагам, а ти не ме рисуваш“. Тогава и на него му нарисувах портрет.
„Не искам много хора да притежават мои картини. Иска ми се да имам по едно копие от всяка моя картина.“
„Изкуството означава живот, без него духа умира.“
„През май 2016 се навършваха четиридесет и пет години, откакто бяхме женени със съпругата ми. По случай нашата годишнина правя тази изложба. Тогава съпругата ми почина. Така че вместо да посветя изложбата на нашата годишнина, я организирам в нейна памет.“

„Аз и Лили Иванова бяхме в една компания. За нея има написани три книги. За мене има писано в една от книгите и на тридесет и седма страница.“

„ … Модерни времена бяха. С модата има два проблема – първо да си я набавиш, после, като си я набавиш, как ще те оценят. Като нямаш дрешки – ужас! Като имаш – леле, какво си облякла! Така ми се случи, като бях вече медицинска сестра в Кубрат. Спомням си, че си бях ушила, тогава бяха модерни такива – три четвърти палтенце. Значи – вижда ти се коляното. Със страх си бях ушила такова нещо, със страх модерна бях. Хем модерна, хем не смееш да го облечеш. Ни забранено, ни позволено. Три четвърти палто от вълнен плат. Надолу краката или в ботуши, или обувки в чорапи. Или пола, много поли се носеха, плюс такова палтенце. Но не какво да е, аз си бях намерила един плат – червено на едни каренца, електрик синьо – зелено и черно. Много красиво! Мале, като си уших това палто. Ония общественици в Кубрат луди ги направих – комсомолците. Аз все пак с такова плато отивам по работа, отивам нещо да купя на центъра и те ме виждат, естествено. А те – скрити – покрити, знаете комсомолците, доносниците, те виждат всичко и си докладват. И те тогава извикаха Христо Радев, художника на Кубрат, който рисуваше много добре, сега живее в Троян, жив и здрав. Ако го питате, той ще потвърди това, което стана. Те го бяха извикали и му казали да направи карикатура за мене, аз и модерното ми палтенце, карикатура, която да се закачи в центъра на Кубрат.
Сигурно съм била на 18 – 19 години. Христо Радев обаче не се съгласява. Не се получава карикатурата на доносниците. На тях това им беше работата тогава – да казват кой как се облича. Оправяха света. Хубави, модерни времена бяха. …“
Лили Иванова, „Истината“

Репликите на художника се публикуват без намесата на авторката, която не носи отговорност за съдържанието им

 

Христо Радев, който  може не само да рисува прекрассни картини, но и да разказва увлекателно за любопитното си минало, в което срещите със знакови фигури са били  ежедневие