Христо Красин: Смисълът на живота е в любовта и
Божественото мироздание се крепи на нея
Но пълното разбиране на любовта означава загубване на интереса към живота и срутването на целия свят. И тя, като нейния Създател, са непознаваеми
Докосвайки се проникновено до синята безпределност и безкрайност на времето в своите единадесет книги, писателят Христо Красин ни дава усещането, че можем да намерим спасителния бряг в неговото безбрежие, дори и в така наречения му “край”, който се явява и ново начало. Точно този Танц на Живота родопският творец описва възторжено и красиво в книгата си “Коланджа. Сага за свършека на времето”, която бе отличена с първа награда за проза в първия Национален конкурс “Голямата книга на малкия град” в Бургас. Затова е съвсем естествено да попитам точно него за мястото, което заема 14 февруари в пространствено-времевата сага на живота.
– Христо, на 14 февруари едни хора честват Деня на любовта /Св. Валентин/, други на виното /Св. Трифон/ и по-рядко успението на Св. Кирил Славянобългарски. Ти какво празнува?
– Аз лично не бих нарекъл Валентин „свети”. Въпреки забраната на римския император в легионите да се практикува мъжеложството /сексуалните контакти между мъже / Валентин продължил да агитира и проповядва в полза на половите контакти между легионерите, за което заплатил с главата си. Доста по-късно е бил провъзгласен за светец. В САЩ неговият ден започва да се чества празнично от 70-те години на миналия век и то по инициатива на тамошните гей-общества. Аз не приемам категорично този момент. Затова аз празнувам Св. Трифон и Св. Кирил. Любовта не бива да се свързва със Свети Валентин, защото гей-връзките са противобожествени, иначе Бог нямаше да създаде жената. Любовта можем да празнуваме всеки ден и без този неин проповедник. Това правя и аз. Всеки ден си пийвам по чаша вино, защото то е основен неин символ. А тъй като Свети Кирил олицетворява просвещението и мъдростта, празникът добива завършеност – на виното, любовта и мъдростта.
– Този ден се превръща често и в повод да признаваме своето и да охулваме чуждото. Защо все още имаме нужда да се делим, след като всички сме еднакво любими деца на Бога. Или първо трябва да намерим различията си, за да видим, че са по-малко от приликите ни?
– Ако не сме достатъчно различни, няма как да оценим приликите си. Един от принципите, въз основа на които Бог е създал човеците, е единството и многообразието сред живите същества. Привличането и отблъскването между хората винаги ще съществува. Това е елемент от психологическата структура на човека…
– Но пък вече все повече хора търсят взаимната свързаност на всичко и на всеки с единното в духовен план битие. И за тях 14 февруари е празникът, който ни припомня, че любовта е основата на живота…
– Но не защото любовта е свързана със Св.Валентин, а с “опиянението” на вярата, идващо от благоуханните гроздови зърна на „небесната лоза”. И неговият земен еквивалент е виното на Св. Трифон. А защитникът на гейовете да си го оставим на янките.
– И все пак, какво обединява виното, любовта и познанието, според теб?
-И виното, и любовта, и познанието тласкат човека към мъдростта, към помъдряване.
– Успяваме ли поне малко да проникнем в мистичното пространство и битие на любовта? Осъдени ли сме на нея или сме благословени?
– Любовта чисто структурно е непознаваема, също като нейния Създател. Ако беше възможно човек да я анализира реално, да я проучи и разбере, то той щеше да загуби интерес към нея. А това щеше да значи срутване на цялото Божествено мироздание, наречено Свят.
– Нашият псалмопевец на любовта Евтим Евтимов казваше, че само любовта свързва земното с небесното и без нея няма живот. Ти какво казваш?
– И по-горе казах, че Божественото мироздание се крепи на любовта.
– Знайно е, че тя вечно умира и възкръсва. Че ни мами с красивата си илюзия, но и че нейната жар изгаря, изпепелява. Утеха ли е, изобщо, да възкръснеш от пепелта?
– Естествено, че е утеха. То дори си е по-скоро раждане, или поредно раждане. А след всяко раждане започва отново живот. От пепелта е лесно, по-трудно е да възкръснеш от гроба, освен ако не си Христос.
– А защо, според теб, от нейния извор все остава нещо недопито и недопято? В нейното очакване ли се корени нейната вечност?
– В това се крие безкрайността на любовта. Ако любовта беше крайна, то животът щеше да приключи. Светът щеше да престане да съществува, а Бог щеше да отиде да прави нов Свят в някой друг край на Вселената.
– Или пък, може би, нейният смисъл е в липсата на смисъл? Изобщо, къде е смисълът на живота? Или и той идва с времето, с помъдряването?
– Често пъти в липсата на смисъл също има смисъл. В случая обаче, смисълът на живота е именно в любовта. Както и обратно. Върху нейния принцип се крепи Битието ни.
– Вероятно, се съдържа и в неговата цикличност…
– Всичко на този свят се крепи на жизнеността на времето. Божият дух, всъщност е вселен тъкмо във времето и то се явява като стожер на необятната структура, която наричаме Свят. А както знаем, времето е спираловидно, повтаря се в определена цикличност, но на все по-висши нива… В чисто човешки план, това ние наричаме прогрес или развитие – възход по спиралата на времето.
– Може би, и виното, и любовта, и познанието ни убеждават в прераждането, в сливането на началото с края на времето, във възможността за нов шанс, за нов живот? Дори и той да преминава през сладката любовна лудост, през светлото пиянство и нежния “пъкъл”?
– Човешкият живот представлява само един оборот от спиралата на времето. Когато това „превъртане” приключи, човек започва следващия си „оборот”. Просто спиралата го въвлича в себе си. Индусите наричат продължението на живота след смъртта „прераждане”. Всъщност, човешкият живот се заключава между раждането и смъртта, което е само един оборот от спиралата. Но подир това следва друг оборот, трети оборот и така, докъдето ни отведе спиралата на времето, тоест, до безсмъртието на човешката душа. Защото спиралата е безкрайна.
– Май, всички ние пием от Сократовата чаша, от “отровата”, която ни лекува от проклятието-благословение, наречено живот… Но пък в това опиянение-удавяне, вероятно, има оживотворяваща красота, която не разбираме, но следваме подсъзнателно…
– Животът си е жива форма на „отрова”. С тази отрова обаче ние се раждаме. Ако прекаляваме с нея, боледуваме. Ако не я ползваме в нужните дози, отново боледуваме. Не случайно, епикурейските мъдреци препоръчват относно „живота-отрова” да се ползва така наречената „златна среда”.
– За да открием в един хубав ден, че черно-бялата магия на живота е най-добрият повод за живеене ли?
– Според мен, най-добрият цвят на магията живот се движи в порядъка от „бордото” на червените вина, през всички нюанси на червеното, после през тъмните разцветки на белите вина и накрая до винения нюанс „пролетно слънце”…
– Звучи много мистично. В него сигурно се съдържа и познатата ни от древността сентенция…
– Да, и тя е една от най-стойностните: „Във виното е истината”! А истината ни просвещава и освобождава.
Интервюто взе: Лияна Фероли