След като се събудех, сядах веднага да пиша, да рисувам душата си
Христо Красин: Имах постоянното усещане, че това, което пиша, вече съм го преживял – или в минал живот, или в сънищата си…
В името на добрия, предан и любознателен читател,
бях готов на всичко, дори да се впиянча
На 67 годишна възраст внезапно ни напусна сладкодумният родопски разказвач Христо Красин. Отиде си творейки, както умират птиците по време на полет. Ей така, както изведнъж връхлитат небесните събития, без предварително известяване. Както се случваха и в неговата проникновена книга „Коланджа”, означаваща „Слязла от небето”. Всичко идва от небето, за да се върне после пак там. Затова първо има слизане, а после и възлизане. Мислех си, че при Христо ще бъде малко по-различно, защото смятах, че владее някои тайни на времето и ще премине през него, без да бърза, имаше още толкова много да разказва, да напише. Но не стана така. Наследил дълголетието на своите родители, но не и търпението им, напоследък той беше много гневен, заради безхаберието в страната ни. Навярно затова загуби битката с толкова дълго продължилото ни гротескно безвремие. Смяташе, че днешният морал се е смъкнал от съзнанието ниско долу, чак в нозете. Но все пак, вярваше, че дългото ни безвремие изтича. Имаше намерение да добави още елементи от Новото познание в бъдещите си книги. Очакваше да излезе съвсем скоро негова нова книга „Козницки времена” в ИК „Атеа Букс”. А неговият приятел и издател от ИК „Сатори Ко ООД Бойко Беленски очакваше да му изпрати готовия вече четвърти том на сагата за Вълчан войвода.
Христо Красин е роден и израснал в родопското градче Ардино. Следвал е в Софийския университет „Климент Охридски“ – факултета по Славянски филологии. Започва да пише още като ученик в пети клас и то не каквото и да е, а роман. През 1968 година вестник „Нов Живот“, Кърджали, публикува първия му къс разказ и така започва дългия му път в литературата, журналистиката, издателската му дейност. Дълго пребивава и работи в София, но от десетина години живееше в родния си град. Бил е кореспондент и сътрудник на множество периодични издания. Христо Красин е разказвач със своя специфична, оригинална характерност и образност, тематичност, събираща в едно народопсихология и криминално-приключенски похвати. Словото му е колоритно, запомнящо се, защото извира от дълбините на народния говор. Автор е на на 12 книги, между които: „Аленото дуло“; „Среднощен косач“; „Люта вода“; „8.8 по Рихтер“; „Китайско мръсно“; „Вехтинската куртизанка“; „Моята балканска история“; „Свещеният Коран – сълзи и възторг”;„Съкровищата на Вълчан войвода“; „Вълчан войвода и златото на Рим“. Наскоро издаде и третата част – „Вълчан войвода и диамантите на султана”, която щяхме да представим в кърджалийската Регионална библиотека, но пандемията осуети намерението ни. А предпоследната му книга “Коланджа. Сага за свършека на времето”, в състезание с 2 000 други заглавия, спечели първо място за проза в Националния литературен конкурс “Голямата книга на малкия град” в Бургас.Красин стана и един от първите съчредители на Конфедерация на българските писатели и член на Управителния съвет на писателската конфедерация. В нея става дума за края на Старото и началото на Новото време, но в центъра на цялата сага е разнищването на човека и неговата съдба, в което виждаше и смисъла да се пише изобщо. Красин беше уверен, че всяко историческо време ражда своите исторически „потребности”. И макар, че в трилогията му за Вълчан войвода има много кръв, много разруха, брожение, той бе убеден, че точно такива екстрени неща са водили и водят до кардинални исторически поврати. Но в края на третата част от трилогията за Вълчан войвода се появява и надеждата за по-добро. Дори нещо повече, още след „Коланджа” писателят-провидец изрази увереност, че сринатият напълно дух на българина ще се повдигне отново от един нов водач, „Войвода”, който Небето ще изпрати за тази цел. Обещаваше да разкрие още много тайни познания, свързани със Странджа. Разговаряхме за третата част на сагата преди да я промоцираме, но времето реши съвсем други неща…
– Христо, първо смятах да напиша някакъв отзив за новата ти книга „Вълчан войвода и диамантите на султана”, но после реших, че никоя „рацензия”, като едно субективно мнение, не може да предаде универсалното послание на нещо толкова неподръжаемо характерно и индивидуално, каквото е твоето творчество. И тъй като интервюто, като разказ от първо лице, може най-добре да разясни неговото случване, те моля да споделиш, как ти определяш книгата си?
– Да правиш характеристика на собственото си творение, е не само нескромна, но и малко трудна работа. Главно, защото и аз самият не съм се отдалечил достатъчно от времето на създаването на романа, тоест все още всичко ми е „топло” и „прясно”.
Поради това, навярно, няма да съм достатъчно обективен, ще бъда пристрастен. Но най-общо смятам, че книгата е повече историческо четиво, отколкото иманярско. По същия начин гледам и на предходните ми две книги за Вълчан… Такъв е подходът на поп Мартин /моят персонаж/ в неговия дневник, сякаш целта му е не толкова да опише къде четата е заравяла отнетото от поганците злато, а да предаде личната си болка и теглото, което носи народът ни в условията на тежкото и изнурително иго… Това бе и основният ми мотив да реша да преразкажа дневника на свещеника, като само подобрявам в някаква степен художествеността на неговите текстове, правя го по-четивен, по-близък до днешния човек….
– Знайно е, че в актьора, в писателя живеят много персонажи, той носи също и богати потенциални възможности за изразяването им. Но аз недоумявам как успяваш да влизаш и излизаш с такава лекота в лексиката и на хайдутите в твоите приключенски текстове, и в тази на съвременните аутсайдери, и на силно духовните ти и рамантични герои в „Коланджа”. Тази дарба ли прави най-вече от автора голям творец?
– Смятам, че дарбата не може да се разчленява на елементи или да се дели на видове. Убеден съм, че първо тя е даденост, която идва от дълбините на вековете, от времето, когато е имало пророци и пророчества, когато човекът е знаел много повече за себе си и за света, отколкото знае днес. И когато хората свободно са общували с боговете си…
Творческата дарба е спътник на човешката душа, но не всяка душа си има такъв спътник… Представете си Земята, която има своята Луна… Така е и с таланта. Казаното до тук е само първопричината за наличието на дарба…
Ако това условие е налице, оттам нататък следва прочитът на огромен обем от всякаква литература, разбира се, преобладаващо художествена…
Без това второ условие, но не като второстепенно второ, а като поредно условие, даровитият изначално човек не би могъл да натрупа нужното лексикално богатство.
Не би могъл да развие и въображението си, а без тях дарбата е безсмислена… Тя просто няма как да се прояви. Богатият словесен запас предполага и силно развито въображение… Така талантът има възможност да влиза в „кожата” на всевъзможните си персонажи и да говори с типичния за тях език… Така, всъщност, се създава качественият художествен образ, смятам аз.
– При това пълно вживяване, разтваряне в другия, в ролята, в персонажа на някоя книга, творецът остава ли си той самият, със своята автентична природа, или стига до колективната, архетипна душа, живееща във всеки един от нас, но без да го подозира?
– На този въпрос отговорих донякъде чрез отговора на предишния. Архетипната душа е тъкмо тази, която носим още от Сътворението, от пророческите времена, но за да я усетим, за да влизаме в нея в дадени моменти, са нужни огромни познания.
А познания се придобиват с прочит на много, много литература и, разбира с,е с много опит, житейски опит… Само с мечтания не става. Но дори и мечтанията, за да бъдат красиви, са нужни познания…
– От всичките ти текстове за четници, хайдути и войводи си изградих представа, че точно ти си прототипът на така колоритния войвода – поп Мартин. Доколко съм права?
– Възможно е със средновековния отец да имаме близка душевност. Поп Мартин, въпреки шеговития си нрав, е една трагична личност, която носи тежестите на времето си в цялата им съвкупност. Трудно ми е да кажа кои от образите в неговия дневник са по-пленителни. Мисля, че всички те са един трагичен букет от светли лица, който носи цялата печал на онези изгубени за народа ни времена.
– И любуването, и хортуването, и пийването на хайдутите е било по-различно, като каквито са те… А това може да се опише с такива тънки нюанси само от някой, който вече е бил като тях в минал живот. Оттам ли ти е познато?
– Оттам…
– И да не би да си събудил в себе си по този начин тази автентика, тези спомени от записките в дневника на поп Мартин? Или от негов препис?
– След като направих препис на автентичния дневник на поп Мартин, периодично започнах да се улавям, че често мисля като свещеника. Дори на моменти започнах да употребявам вино точно като него. И всичко това главно сутрин, след като се събудех.
Сядах веднага да пиша и имах постоянното усещане, че това, което пиша, вече съм го и преживял, може би в сънищата си… Бедата е в това, че в такива моменти изпитвах влечение не само към писането, но и към виното и, вместо към павурчето на поп Мартин, тичах на терасата и потапях глава в бъчвата с моето си вино, виното, което аз си правех. След като се насмучех от пенливия еликсир, се връщах към дневника на отеца и прелиствах страниците му, описвах историите му. В даден момент дори преместих писалищната си маса по-близо до бъчвата. Така по-бързо можех да се потапям в нея, когато се случеше да изпитам такава нужда.
– Не зная дали се шегуваш, но звучи много колоритно. Не проумявах също, как така неизменно стоящото в пояса на поп Мартин павурче с гроздов елексир, може да се затъжи за свещеника, а да не е само обратното… Хайде, това да се е отнасяло за коня му, разбирам, но другото…
– Моля те, аз го изпитах на гърба си. Но вместо с павурче, както споменах, случи се с моята бъчва. Когато влизах в нея да гася жаждата си за вино, усещах колко много се е затъжила тя за мен. Слава богу, че приключих с третата книга. Сега изпитвам сякаш боязън да продължа с четвъртата – страх ме е да не се впиянча. Но в името на добрия, предан и любознателен читател, ще го сторя…
– Описаните от теб укривания под земята и в скалите съкровища от хайдутите говорят и за едни много тайнствени ритуали, свързани с числото 40, с курбаните и т.н. Траките пък ги заравяли най-често на границите им с чужди териториални владения, дали пък не са имали и някаква охранителна „роля”?
– Заравяните съкровища били „наричани” по определен начин, за да изпълняват дадени функции. Но това ще стане ясно в следващата книга за принцесата Бастет в Странджа планина и Вълчан войвода…
– Не може, си мисля, ей така, буквален да е този ненаситен стремеж към златото, към диамантите… Явно, това си има и някакво символично значение…
– Не символично, а чисто практическо значение има заравянето на съкровища на определени места. Но това ще стане ясно по-нататък, където ще се разкрие, че част от книжнината на изгорялата Александрийска библиотека, заедно с други материални богатства, се крият в Странджа, а Духът и божиите стражи на Бастет ги охраняват…
– Хайдутите не са ли се надявали доста наивно, че взетото от поробителите ще отиде за обновлението на свободната родина. Или част от тези златни съкровища, наистина, са послужили за такива цели?…
– Такава е била мечтата на Вълчан, а и на част от другите хайдути, шетали в други моменти на робството из родните планини.
– И накрая, не мога да не те попитам за препратките на някогашното към днешното „хайдутство”? И през къде минава правият, спасителен път, за нашия народ, за нашата страна?
– Образованието, първо всестранната образованост, а след това и тясната специализация – това е пътят за нашия народ. Само при такова условие не биха се появявали такива пародии на управляващи, каквито, за жалост, са днешните.
– Четвъртият том от приключенската ти сага за Вълчан войвода ще се казва „Бастет, златната богиня на Вълчан войвода”. Даваш в края на третия том малка подсказка, че част от действието се развива в Странджа, където е съхранено Божественото познание, много по-скъпо от златото и диамантите. Поне нещичко в аванс?
– Вече се „изтървах” за Александрийската библиотека… Но ще стане дума и за една малка каменна плоча-скрижал, от тези, които са били в кивота, в който евреите полагали „божиите послания”. Мойсей ги донесъл, като се завърнал от планината Синай, след четиридесетдневното си общуване с Бога.
– И съвсем накрая: Ново „четничество” ли ни е нужно днес и изобщо с оръжие, с воюване, или със знание и ново съзнание, се променят нещата към по-добро?
– Ново съзнание, нов морал! Макар че в човека най-трудно се променя опропастеният „морал”. Но… Господ да ни е на помощ! Добре, че хората не знаят какво ги чака…
Интервюто взе: Лияна Фероли
