„ХУМОР И САТИРА ЛИ? НАПРАВО МИ СЕ ПЛАЧЕ“
Интервю на Божидара АНГЕЛОВА
– Г-н Щинков, с каква конкуренция се пребори в Кубрат, за да се върнеш с тази престижна награда?
– Конкурсът в Кубрат е единственото средище за постоянно и убедително доказване на възможности сред професионалисти. Не премълчах истината, накарах много автори и членове на журито да признаят, че школата на кърджалийския клуб за хумор и сатира е най- добрата в страната.
– Конкуренцията сигурно е голяма?
– Ние сме най-добри-ят провинциален клуб. Спомням си, когато Христо Станчев – носител на няколко национални награди, спечели поредния национален конкурс, докато си пиеше ракията във фоайето. Лично председателят на журито обяви, че журито категорично за първи път без изобщо да се замисля дава първата награда на Станчев. Ние се състезаваме с професионалисти. Например с Недялко Йорданов и Стефан Цанев. Стефан Цанев е невероятен драматург. Не можем да се сравняваме с него – жесток е. Но в кратките текстове се загубва и не му се получават нещата. Недялко Йорданов също се опитва да влезе в жанра, но не се справя. Случвало се е да си изтеглят материалите, като знаят, че няма да се класират.
– Неведнъж остро си критикувал и критикуваш организаторите на подобни конкурси в субективно и несправедливо раздаване на награди…
– Критикувам. И на този конкурс остро разкритикувах в творческите дискусии пасивната роля на редакциите на столичните издания. Насаждат традиционен собственически периметър на авторското присъствие. Не търсят и не поощряват нови автори. Оформила се е една привилегирована каста, която безсрамно се подрежда на опашката за награди и в калабалъка рядко остава място за некороновани. Така се затрива и българската култура. От тези „божествените“. И за съжаление наблюдаваме как умира и читателят.
– Колко са наградите ти?
– Не съм ги броил напоследък. В България има два големи национални конкурса, в които участват стотици автори. Печелил съм ги по няколко пъти. Това са Националният конкурс в Кубрат и Международният конкурс „Ъкадемия Каунь“. Имам и награда „Чудомир“ за 1993 г., както и номинация от вестник „Стършел“ за „Алеко Константинов“, една много престижна награда.
– Наградите – това ли е мотивацията да пишеш фейлетони и да участваш с тях в конкурси?
– Участвам за тоталното шоу, не за наградите. Не можеш да държиш зрителя или читателя с някой банален текст от рода на Иванов и Петрова, които си сипят баналности, и додето ви дотътрят до финала, разбирате колко удоволствия сте пропуснали, дремейки в залата.
– Кой е най-хубавият ти спомен от тези „битки“?
– Спомням си една зала, вряща от мастити стихоплетци и писатели, участници в един алманах. И академик Благовеста Касабова, в качеството си на литературен критик, докато колеше и бесеше недоволна от качеството на още топлото издание, стана от бюрото си и в движение ми даде автограф на последната си книга. Написа: „Александре, пожелавам ти да станеш много известен“.
– Защо точно в този жанр работиш?
– Имам награди и от национални конкурси за разказ. Все смятам, че разказите ми не са достатъчно хубави, защото не мога да извадя от героите си тази дълбочина, която искам. Там има много тъга, много чувственост – не мога да намеря думите. А в късия разказ ги намирам. Като вляза в един по-специфичен нюанс на настроението, много лесно ги пиша. Пиша по няколко неща едновременно – така в движение.
– Май с хумора прикриваш някаква тъга?
– Има нещо такова, защото, знаете, мъжете обичат да са нахакани, романтичният мъж минава за будала. А и аз съм всъщност едно много тъжно момче.
– Освен че си сроден с хумора, имаш ли и други интереси?
– Някога бях състезател по борба. Бях титуляр в „Арда“ в детския отбор. Състезавах се до старши юноши и не съм бил побеждаван. Даже имам две победи над бивш вицесветовен шампион. Неговият баща беше треньор на Хасково. Той стана световен вицешампион 3- 4 години, след като аз спрях да тренирам. Голямо удоволствие е да знаеш, че този голям борец се страхува от състезателя на Кърджали.
– Как ти се струва днес нивото на хумора в България?
– Слабо е. По ТВ-каналите, гледаш – талантливи актьори, но… безстойностни реплики, много често без ярък виц, без послания. Гледам и някои автори размахват доволно книгите си, които са издали сами и никой не чете. Това е много тъжно.
Бр. 81 на в. „Нов живот“, публикувано интервю с Александър Щинков
