ЧЕСТВАНЕ

На 10 юни 2016 г.в салона на читалището на гр. Белоградчик се състоя официалното честване на кръглата годишнина на госпожа доцент д-р Златка Петрова.
Срещата между поети, писатели и почитатели на поезията се организирана от Литературните творци на града с председател – Ангелина Йотова и от дейците към читалището.
Вокално-инструменталната група към читалището с ръководител Теменуга Велкова изпълниха много авторски песни по текст на поетесата Златка Петрова. Не случайно групата носи името: „Чаровни години“, взето от едно от нейните стихотворения.
Любовта на присъстващите пролича и от рецитирането на нейни стихове, както и от многобройните изказвания. Голямо впечатление направи поетичното изказване на поетесата Ангелина Йотова, което споделяме с вас.

СВЕТЪТ НА РОЗОВИТЕ СКАЛИ

Срещата с поезията на Златка Петрова е като да се потопиш в коралов риф. Многообразието на багри, форми и светлосенки събужда всички сетива в непредубедения читател. И го покорява миг след миг. Тя е една поетеса – антена. Вечно трептяща да докосне и улови всяка частица от живота около себе си. Да отпие жадно и от космическия свят с неговата безкрайност и да слезе от Вселенската еманация до най-малката тревичка на Синята планета – нашата Земя! Може би защото има великия шанс да се роди и израсне в едно от най-красивите кътчета на Света – Белоградчик.
Тук с първата глътка въздух тя сякаш е отпила от тая Красота,
затова жаждата й към Красотата и Добротата човешка е нейното голямо АЗ. И тя струи във всяка строфа. Не случайно първата й стихосбирка /забележете – в розово!/ е озаглавена „Слънцето в очи да задържиш”, но и както продължава тя „да го намериш в незабравка отразено и в погледа й син да търсиш мъничка вселена”. Тя иска не само много, а всичко, но е и готова на всичко „пък нека тя да те ослепи” /добавя по-нататък.
Всеки стих в нейната поезия е излизане от тоя свят „стеснен от коловозите”, за да търси своите „мечти засмени”. И тя го намира в уханието на „жълтите халища” на Враца, в „старинния парк с прастара самота на Видин, но най-вече в Причудливите видения – великата скална феерия край родния град. Той е нейната радост, болка, носталгия и вечна обвързаност – „тъга по скалите в розово”.
„Сърце, превърни се във струна
зазвъни, докосни, успокой
моите тъжни скали”.
И се пита: „Кога и кой зазидал ги е в мен?”.
Злата Петрова никога не е напускала Белоградчик. С всяка своя фибра тя е била тук съдбоносно „зазидана” в Красотата, дори когато е далеч от родния край. От всякъде строи нейното топло, нежно преклонение пред величието на Природата, тук в Града с „Теменужени видения”. Те са дълбоко закодирани в нея.
„В гигантските размери на земята
от теб започва моят свят” – пише тя.
За поетесата всяко завръщане е проверка, в която:
„Живее в нея свидното, нетрайното – изтрито е”.
А има ли по-свидно от детството сред „Скалите в розово” за нея. –
„люлка най-свидна, щастлива!
Живителна глътка на зрелите дни”.
И има ли по-мил спомен от моминското приятелство изпълнено с надежди, планове и мечти – най-сърдечни!
„Четири момичета
обичливи и мили,
пъстроцветни латинки в малки градини,
момини свежи сълзи,
искам да нея за вас,
а сърцето се свива, боли.
Годините разпиляват неумолимо хора, приятелства, срещи и остава само споменът, затворен в римите. Дори родната къща, дом и приятели са подвластни на времето, но не и на забравата. Те трептят в нея.
„Пак самотна, смълчана остана
моята бяла прихлупена къща
и тревата на двора
пак на воля сама ще расте”.
А силната кръвна връзка с майката не се къса, дори когато:
„земята е невъзмутимо цяла,
дори се изравни,
но там остана част от мене”.
Стихосбирката „Не будете тишината” е нейната дълбока изповед. Поетесата разкрива себе си без грим и кокетство, искрено, топло, сякаш споделя с най-добър приятел. Затова читателят я следва тихо, стих след стих, опознавайки я. Тя му позволява да я докосне, да я опознае, да я приеме, докато след последната страница, той вече не е само читател, а неин почитател.
„В струни звънливи” тя споделя с откровение:
„Оголената ми душа виси във въздуха,
готова своята Голгота да поеме”.
Красотата си остава завинаги нейното верую:
„Тъгувам повече от всякога
по красотата,
покорила теб, покорила мен”.
А вечната тема – любовта – при нея е едновременно и „притихнала и бисерна”, каквато е нейната „Забързана мъничка Лома, но и
„като къпина зряла,
смугла, дива и красива”.
Нейните стихове са част от самата нея. Във всяка следваща стихосбирка те звучат по-силни, по-убедителни, докато всяка дума силно заговори, събужда. Те се леят свободно и широко с откровение и сила. Самата тя казва за тях:
„Не впрягам ви в класически четиристишия,
оставям ви в простора
волно да се реете,
да тичате напред,
да се задъхвате,
да спирате за въздух
и освежени

в многоточие смирено да замирате”.
Но поетесата не е само пасивен романтичен съзерцател, тя е действие. Ярко и импулсивно
„По мостовете на надеждата
отвесно се катеря”, макар че:
„булдозери безстрастно ровят
събуждат болка свята”.
Звучат призивно към хората на духа думите й:
„Пази се от баналните условности,
превърнали живота ни в зандан”.
Защото тя не търпи пречупване. Не го приема с цялата си същност на човек и творец. Измъчва я светът около нея. Променен, но не добър. „Родината ли някой ми отне?” и „Кой ключалките пази ревниво?”.
Всеки поет е самотник, дълбоко вглъбен в себе си, но с широко отворени сетива към живия живот. Голямата магия на поезията е да отвориш себе си и да разбереш останалите. Златка Петрова го постига. Докосването до нейната поезия носи разбиране и съпричастност, защото тя докосва най-ценното – човешкия дух, следвайки своя собствен път и съдба.
Творците са като морска вълна, която набъбва и расте устремена към брега, нетърпелива да чуе ехото на Прибоя от срещата със Скалата.
Аз не съм литературен критик, а само един отворен към поезията читател, но ехото от поезията на Златка Петрова отекна силно и в мен, за което й Благодаря!
Добра дъщеря на нашия Град, тя отново днес събуди сетивата и сърцата ни за неговото приказно чудо – Светът на Розовите скали.

10.06.2016 г. АНГЕЛИНА ЙОТОВА
Гр. Белоградчик