Стихове от Янко Стефов
РУБАИ
1.
Не ме вини, не ме вини –
не аз, а ти ми измени.
Пое по грешната пътека
към ада … Там си остани !
2.
Във вярност ти ми се закле,
но помниш ли това, братле ?
Защо тогава ме предаде ?..
О, вярността ти кой прокле ?!
3.
Когато кораб в океана
потъне сред вълни и пяна,
знай, корабът не е виновен –
виновен му е капитана !
4.
О, братко, стига вече страда –
съдбата действа без пощада .
Животът има две страни :
ей тук е рая, там пък ада.
5.
Със горда памет, с труд упорен
ний търсим своя родов корен.
Но все под чуждо иго мрем,
а уж народ сме непокорен !
Янко Стефов
17 април 2018 г.
ПЕСЕН
В памет на народната певица
Вълкана Стоянова
Запей ми, хубава Вълкано !
Запей за Алтънлъ Стоян,
как пратил Добри от Балкана
в голямо село Стралджа сам.
Запей за оня гурбетчия,
за дом и любе закопнял,
как карал тежката гемия,
но тя запряла в камък бял.
Запей за Яна, Дилбер Яна,
за керванджийчето запей …
Запей ми, хубава Вълкано,
ти – чуден люлински славей !
И нека песента се носи
от Бакаджика до Мараш,
по жетви и по сенокоси,
и по седенки и хора.
А вечер щом припадне здрача
над селото и стихне ек,
по твоя глас кавалът плаче,
тъгува и говори : „Ех,
запей ми, хубава Вълкано,
с гласа си от сребро излян !
Чуй, поздрав праща ти Балкана
от Добри и от Алтънлъ Стоян”.
КРЪСТ
Йордановден. Богоявление …
На моста трупа се народ.
Реката влачи изумена
потъналия небосвод.
Молитва кратка, стон изтръгнат
от затаените гърди …
Политнали тела се гънат
дълбоко в речните води.
Един ще бъде късметлия –
това го зная, Боже, но
разравям водната стихия
и търся с мисълта – дано !
Дано пък аз да го намеря.
Надежда здрава ме крепи.
Тълпата там от студ трепери,
а мойта кръв кипи, кипи …
И ето – с вкочанени пръсти
докосвам някакъв предмет.
След миг изтръпвам – вместо кръста
напипал съм удавник клет !
Душата ми от ужас пламва.
Обезумял изправям ръст
и тръгвам към брега, нарамил
удавения като кръст !
СЪН
Сънувам страшното. Войната !
И уж това е само сън,
ала усещам как земята
превива се след всеки гръм.
Летят снаряди вместо птици.
Небето се тресе от страх.
И със отворени зеници
погиват хора в кръв и прах.
Войнишка каска тежко пада
безсилна в крехката трева.
И гледа с тиха изненада
една умираща глава.
Пищят дечица ужасени
връз мъртви майчини гърди
и питат с устни вкочанени :
„Войната кой ще победи ?”
… Денят простира бяла риза
върху въже от светлина.
Умира моят сън, пронизан
с усещането за вина.
ГРОТЕСКА
Старата година се спомина,
новата сега едва пълзи.
А небето, паднало в комина,
тъжно лее ледени сълзи.
Гарвани прелитат без посока,
въздуха дерат със грозен грак.
Гладен вълк гризе замръзнал кокал
върху блесналия първи сняг.
Под прозореца на Дядо Господ
гуши се разплакана жена.
Щом я зърнах, в нея просто
майчица България познах !
Времето ми вече свършва …
Где е тук гротеската, кажи !
Глас дочух : „Не сме народ, а мърша!..”
Друг отвърна: „Жив е той ! Жив !..”