СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ДОНКА ДИМИТРОВА

 

 

 НАИВНО

 

И свети лампичка в мрака…

заради мен тя будна е и чака

да огрее, стопли моите очи,

в които умора се е насъбрала

и вече много им личи –

че грозното до болка им тежи,
че силите ми взема злост ненужна
и сякаш злобата живее с нас задружно.
И се питам всеки ден: Дали на хората това е нужно?
Как искам ведри утрини,
да няма нито ден горчив,
да няма бури и пълни с безумства дни –
от които всички толкоз много ни боли.

Да свети Слънцето и стопли всеки искам,

да начертае с лъчите си най-светлите пътеки,

да сгрее душите ни с обич чиста
и те да заблестят с Любов лъчиста.

Наивно е да мисля днес така,

когато към мен със бързи стъпки приближава Есента,

но трябва ли да се срамувам от това – не знам…

Когато тъмното набира сили,
когато хората забравят да обичат,
когато от тях душите им  далече тичат,

когато умора се е насъбрала в Земята,

че изчерпахме докрай благата,

че съсипахме къде каквото сварим…
Ще ни прости ли Тя…

Дали ще го забрави?

Когато лошо случи се накрая –

късно ще е горко да се каем.
И някак мисля си докрай –

Човекът трябва да е умен и прекрасен

в този свят богат –

пълен с хубости, неземни красоти и благодат.

Наивно…но не недостижимо, стига да решим…

Наивно…Детски чисто…

Като в детските рисунки –

Дъга и слънце, хванали се за ръце деца…

сърце, цветя и птици…
И Мама…
Но…Не знам…Дали греша…
Или грешка няма…
Наивно ли е да обичаш?
Наивно…

 

 

 

 

 В ОГЛЕДАЛОТО

 

В огледалото виждам Мама…

Как кротко се усмихва

и поглежда нежно със своите очи.

И моите са с цвят кафяв,
и точици, изпъстрили ги в тях.
Дали е Тя или съм аз –
отдавна няма я на този свят,
очите нейни нося…

и усмивка с две тръпчинки

грейват с радост на лицето –

Мама се усмихва пак…

И нежността струи от нейните очи…

И добротата и съм взела –

тя изцяло, бавно ме превзема,

като погледна своето лице

в него виждам Мама с доброто и сърце.

А петънцата, бръчките по нейното лице

ги виждам вече и по своето –

есента рисува клонки и листа по нашите лица.

А Зимата със четка мека от снежинки –

в бяло украсява лекичко-полека

кичурчета в нашата коса
докато не стане цяла бяла…
и дойде старостта.
Но Мама мъдра бе докрая…
и красива бе с бялата коса…

Тя знаеше от край до край

да обича силно и от сърце – безкрай.

В огледалото я виждам аз –

не се страхувам нито миг и час,

че ще се предам накрая.

Старостта ми ще е пак красива

– със сигурност го зная.

Като Нея…
В огледалото…Мама аз откривам.
С Нея съм… истински щастлива.

 

 

 

 

  ОРЕХЪТ, КОЙТО МИ ПРОГОВОРИ

 

Притихнал е Орехът в двора
под звездите на небето.
Лек полъх, той потрепна

и с листа ми проговори:
– Нима си вече тука?
Наистина ли в този град е скука?
Тук птиците летят високо в небето,
и се стрелкат над тревите в полето,
песните им щастливи огласят простора,
и радват от сърце всички хора.
Умори ли се ти вече да живееш толкова далече
да жадуваш за слънце и обич,
а да страдаш от грозота и необич.
Спокойствие търсеше тихомълком,
а то е тук достатъчно дълго.
Всичко е застинало и очаква
да тропнеш с ключа по вратата.
Спри, огледай се… и почини си
напълни душата си с тишини,
които търсеше в мрака
тук аз и двора те дочакахме.
Спри се! Остани!
Аз поне те дочаках…..
Не ми беше никак лесно,

дори много бури и тежки дни
преживях сам, уви…
Дали Орехът в двора дочул е
мама и татко за какво си говорят?
– Къде ли се губи нашето момиче,
дали е живо и здраво

и наистина ли всички като нас го обичат?
Орехът, който знае моите тайни,
е видял моите сълзи в мрака,
и пътищата, които тръгват от село незнайни,
от които да се завърна…
Мама и татко не успяха да ме дочакат…
Под Ореха ,който ми проговори
и събуди душата ми –
седнах и горчиво заплаках.

 

 

 

 

ВРАБЧЕ И СТУД

 

Тишина и белота…

В снега вървя…

Споходила ме е… Тъгата –

самотен пътник, странен…
Аз ли съм това?
И пусто е сърцето…
Навън е наваляло…Боли от бяло…
Сълза от студ…от болка
прокапа сам сама, отрони се и падна…
капчица стопи снега…
Но стъпчици съзирам малки,

те клончета са крехки,

жалко…едно врабче е стъпвало в снега

и търсило навярно семенца…
За да утоли глада…

В тази бяла пустота…

В студа треперило е…

Но рано или късно…
като мене знае то,
че Пролетта ще дойде…
И то ще я дочака.

 

 

 

 

 

И…”ДЕТСКОТО” В МЕН

 

И тъжно е и интересно
едно дете заспива в мен
докрай света прегръщало
в един последен летен ден.

 

И уморено е защото
светът е луднал и обезумял
да гони грозните химери.
Наистина ли той е оглупял?

 

И с очите си наивно гледаме –
уплашено, като невинните деца.
Дали спокойствие ще  намерят
изпълнените ни със тъга сърца?

 

И винаги плача не стига
да заличи това безумно зло.
Какво ли още ще се случи
на  ,,детското“ ни същество?

 

И душата бавно остарява,
а ,,детето“ дълго в нас остава,
жадува то за нежни ласки
и свят във великолепни краски.

 

И ,,детското“ в нас бленува
за обич, слънце и щастливи дни,
като смелите орли в полет –
за безоблачните старини.

 

И едва ли мисли си за края
орелът смел, полетял в безкрая
като дете се радва на небето,
духа запазил си е в сърцето.

 

И когато душата ми тъгува,
,,детското“ в нея  боледува,
докато съвсем не се изгуби
някой ден в сивота и в заблуди.