„Напусна ни Росица Иванова“…
Така обикновено започват новините, с които се съобщава за кончината на близък човек. А така ми се искаше поне за Роси това съобщение да започне по-друтояче!
Неуморният дългогодишен председател на клуб „Литературен Еверест“ в Карлово, който по-късно стана клон на Конфедерацията на българските писатели в този град, беше от тези автори, които няма за какво и защо да редактираш. Творбите и носеха белезите на овладяната реч и ясните послания, без паразитни думи,без тавтологии, без банални образи. Редактираше и поощряваше неуморно младите творци,някои от които и в ученическа възраст. Владееше до съвършенство процеса на предпечатна подготовка и издаването на книги и плод на това умение бяха редица книги,излезли под „шапката“ на издателството на Конфедерация на българските писатели. Времето след кончината на нейния съпруг беше белязано с поредица от стихосбирки, посветени на голямата им любов и вълнуващ съвместен живот. „Лято без теб“, „Пролет без теб“, „Зима без теб“, „Без теб“… Това са заглавията на една физиономична поредица от лирични сборници, които бележеха духовните пулсации на едно неспокойно сърце. Като че ли Роси не можа да издържи дълго раздялата със своя любим алпинист и съпрут и побърза да се присъедини към него в един по-добър свят!
Нейно дело са редица сборници с белетристика и поезия, публицистични есета, но също и литературна критика Тази литературна поливалентност и помагаше да даде правилна оценка и да подкрепи с точно и окуражателно слово редица млади творци. Възпитаниците на бившия училищен психолог обираха всички национални литературни награди, а призът за цялостно представяне от конкурса „Голямата книга на малкия град“ през 2015, чието жури оглавявах, стана и конкретен повод да се запозная с тази забележителна жена и писател. По-късно тя стана и един от учредителите на Конфедерацията на българските писатели.
Росица Иванова не беше от хората, които премълчават. В своята статия за мястото на училищния психолог тя категорично заяви, че …няма такова!“След 24 години труд – написа тя в „ЗА МЯСТОТО НА ПСИХОЛОГА В НАШЕНСКОТО УЧИЛИЩЕ“ – ще го намерите заврян в ъгъла (кабинетът му е там, в преградения училищен коридор). Който не вярва, да ми дойде на гости! Т.нар. кабинет не е шумоизолиран и вратата му е стъклена! Това обстоятелство превръща психолога във футболен вратар, постоянно опазващ крехкото си ограждение. Също така му дава възможност да развие и колекционерски умения: обстрелват вратата му с топчета, топки, смачкани кенчета или пълни с вода пластмасови бутилки, тип течни бомби… Случва се да му вкарват и голове! Не че децата го мразят, за тях той е странна птица, предизвикваща интереса им – постоянно усмихваща се птица! Обичат да се шегуват с него, съжаляват, когато уцелят вратата му, но… просто трябва да изразходват енергията си някъде. Нали междучасията са за това – да крещим и ритаме, да се блъскаме и гоним. Защо не излизаме на двора ли? Тук също е забавно! Пък и така си пазим чантите. През голямото междучасие класните стаи са заключени: госпожите пазят инвентара, при това – с голямо основание. Затова хвърляме чантите си в коридора, ядем и се пързаляме, включително и фигурно…“
Спомням си с каква всеотдайност председателят Иванова настояваше пред ръководството на КБП за изтъкване приноса на един или друг член на карловския клон, а възходящото развитие на Филиз Палаз, издала първата си книга в ученическа възраст, стана визитна картичка на нейния поход към успеха на младите. Сега си мисля,че е можела да бъде по-откровена приживе, че е можела да сподели за болестта, която стана тъжен посредник между нашия и отвъдния свят, че може би някой от конфедерацията е знаел лек, който официалната медицина не знае, че…Когато се обърне колата, пътищата, освен, че са много, водят понякога и до раздялата с красотата. Казано другояче, до раздялата с хора като Роси.
Срещите ми с нея бяха оскъдни, но винаги заредени с голям идеен заряд и стойност. Помня как се радваше, когато дойдохме в Карлово с Божидар Станчев, изпълнителният директор на издателство „Юрита” . Срещата се състоя на 18 юни 2016 г. в библиотеката на читалище „Васил Левски” в града на Христо и Евлоги Георгиеви. Тогава Росица Иванова запозна гостите с творческата биография на всеки един от членовете на филиала , тъй като ги познаваше така, както се познава семейство. Но и как можеше да бъде иначе? Нали нейните възпитаници бяха нейното второ семейство, на което посвещаваше всяка свободна минута? „Иска ми се по-скоро да ви се възхищавам,отколкото да ви поучавам, бях споделил възторжено тогава, стараейки се всячески да се забрави, че съм главата на КБП . Вие, всъщност, сте свършили 99 на сто от цялата работа, остава само още един процент, който ще свърши Конфедерацията Вие на практика сте литературни творци от голяма величина, а посредством членството ви в КБП това ще стане достояние на цялата ни културна общественост , т.е. ще бъдете поставени върху литературната карта на страната.” Като представител на издателския бизнес Божидар Станчев бе подчертал, че за да стигне в-к „Долина” до читателите в Карлово, е нужна четяща и пишеща карловска общност , а той вижда такава именно в лицето на творциге от карловския клон
Стиховете на Росица Иванова са огледало на един богат вътрешен мир, на сетива,който долавят онова, което за други е неуловимо:
ПОЛУИСТИНИ
Когато луната показваше
половината от своето лице,
се случи чудо:
разбрах, че съм наполовина
влюбена във теб,
наполовина луда.
Открих, че обитавам всеки ден
поне два свята:
отчасти призрак и полу-жена
на границата на мечтата.
Когато тъжната луна изтля,
отчаяно прозрях, че те обичам
по-жарко и от юлска топлина
и от скръбта по-силно.
Когато и луната потъмня,
узнах, че се самозалъгвам:
наполовина сбърках с обичта
и затова наполовина тръгнах.
Когато пълната луна
изду засмени бузи,
разбрах, че няма как
да те спася.
И те изгубих.
Сбогом, неуморна приятелко на словото, на младите творци, на Конфедерацията на българските писатели.. И нека изяшният плакет, символизиращ наградата на КБП за цялостното ти творчество, краси винаги твоя отвъден живот , където и да е той, какъвто и да е той…
Станислав Марашки