Спаска Гацева излезе с две нови книги – стихосбирката „Прозрачният човек“ и художествено-мемоарната книга „Опако -лицево“. Двойната премиера ще се състои през януари в София.Впечатляват откловенията и в социалните мрежи по повод двете книги.
„Каторжен труд е писането под зоркото око на фарисеите. Последното убежище от нищетата. Като се вгледам в светлото минало – толкова искам да видя и щастливото време – като вино от Рая. Да изтрие човешките сълзи – с ангелска пяна…. Стремежът ми да сторя нещо необикновено за света отдавна угасна, писането ми стана лек за рани. Но си остана и предчувствие за истинското чудо – един ден от хълма да слязат алените коне на Любовта“.
Това са няколко реда от книгата „Опако-лицево“ от Спасак Гацева, споделени във фейсбук.Авторката признава ,че е благодарна на онези, които са и писали , че са чели на един дъх нейната книга “ ОПАКО – ЛИЦЕВО“ Дължа ги на всички, които ми писаха на съобщения с какво вълнение и на един дъх са прочели тая малка книжка. Според Гацева това е „книжка за куража“. В друго електронно откровение по повод меморната си книга авторката пише: „…Цяла нощ я прехвърлях тая книга и се чудих защо съм я написала. Всичко си беше в стиховете ми. Три месеца се ровех за оправданието си в “ Мемоарите на една гейша“ на Артър Голдън. Споделях мечтите си, битките си. В страната Пионерия. В страната Комсомолия. В страната Партийо любима. И чаках с наивността на чувствата – светлото бъдеще.Една мисъл на японската гейша винаги ме държеше будна по време на писането: а аз каква бях в моя живот? “ Животът – казваше тя – прилича на глава лук, белиш го люспа по люспа, а той все люти.“
Залютя и моят. Бях го почти забравила с годините. И когато тръгнах за Гладната степ с един дървен куфар. И когато свиреше духовата музика на всяка спирка от Варна до Батуми, когато слушах в Тбилиси любимата песен на вожда на народите Йосиф Висарионович – Сулико. В Тбилиси, в трюмовете с лепкав мрак на парахода, който ни преведе през Каспийско море, в Туркменистан, през пустинята на Сърдаря – до крайната спирка – отделение “ Сад огород“ А там ни попитаха дечурлигата: „А вие на колко години сте осъдени? “
Възторгът постепенно угасваше, но мечтата да уча, да видя, да се справя сама – блестеше като полярната звезда. Там някъде – в пустинята на Гладната степ, където оставихме и българско гробище. Носехме вода с кобилици, правех кирпич едно цяло лято. Срещах по пътя си изстрадали хора. Когато споделих с ташкентските си приятели – студенти, че очаквах да видя един град с огромна белоснежна чалма, а той беше такъв млад, пъстроцветен, пътуващ, пеещ, те се засмяха: “ Тая чалма, Спасочка, по белота може да се сравнява със снежната преспа на планински връх. Тя е красива отдалече, но тежестта й е такава, че те превива до земята и погледът ти вижда само калта.
Видях я. И писах до Хрущов. За условията в които живееха и местните хора, а и ние…На лист от тетрадка. С лилаво мастило. Адрес: Москва, ЦК на КПСС. Никита Сергеевич Хрущов. Култът към личността беше вече заклеймен. Но нещата не се променяха толкова бързо. Писах от името на своите другари. И комисията дойде… И нещата потръгнаха нормално. Едно по едно.. А мене поискаха да ме върнат в България , без да плащам неустойки. Понеже съм била дребничка. Не приех. Бях дошла да уча. Журналистика. И ме разбраха. Животът потръгна в нормалните си релси.
За днес толкова.
Само искам да ви кажа историята на едно стихотворение. Написах го тук, в България, преди години. Подгонена от ония спомени. Нямаше нищо между нас с Ернесто – само живеехме в едно общежитие за чуждестранни студенти. Като свои. Братята бяха много, момичетата само седем: пет виетнамки, две монголки, една кубинка и аз.
То не е излизало в никаква книжка със стихове.
ТАШКЕНТСКИ РОМАН
Все по-скучно и пустинно става.
Плащам със стотинки за надежда.
Много са в граничната застава
вересиите на живота, прежния.
Трябва да ги връщам, а не мога.
Втора употреба – всички вещи.
Трета няма сигурно и в Конго.
Искаше ме там един Ернесто
Джино Амоако – все го помня.
Бъдещ крал, но Конго бе далече.
Щях да съм сега жена огромна.
И децата ми – кралици вече.
В танците ни кралят бе туистът.
Фръцкахме се – истински маймунки.
Докато веднъж на прима виста
ме отнесе оня валс – за Дунав.
Синьото, о, това прохладно синьо,
ласкаво, божествено и бяло…
Сякаш че погали ме Родината:
да не си, детето ми, посмяло.
Изборът на младите години
е голям за лакомите хора.
В оня град горещ си нямах име.
Бях държава. Друга територия.
Все по-скучно, все по-гъсто става –
вересиите с песен да си връщам.
Майната им. Тя държи ме права.
И Ернесто. Кой ли го прегръща?
Ако бих могла, толкова ми се иска още веднъж да видя оня град, оная страна, която сбъдна мечтата ми да стана журналистка, да разбирам хората. За цял живот. За днес – толкова. Хубав ден! Неделен ден. Вчера беше пролетен, днес го е затиснала в Плевен гъстата мъгла отрано. И мен също. Как да продължа нататък тоя разказ…. Всичко по реда си.
